Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (29)

28

Пиеха почти мълчаливо чая си, когато влезе домоуправителят и подаде на Марго визитна картичка.

Тя смръщи чело.

— Лорд Колингууд е тук.

— Може ли да го приемем и двамата? — попита Робин. — Интересува ме извънредно много всичко, което има да каже.

— Разбира се.

Домоуправителят излезе и се върна след няколко минути заедно с посетителя. Лорд Колингууд беше висок мъж с тясно, изнурено лице.

— Моля да ме извините, че нахлувам така, херцогиньо — каза той, след като се поклони на Марго, — но имам основания да предположа, че моята племенница, госпожица Максима Колинс, живее във вашия дом. — Много бих искал да я видя.

— Тя наистина е тук, сър — потвърди Марго, — но не се чувства добре и не приема посетители. Не бихте ли желали да й оставите някакво съобщение?

Колингууд се поколеба и в този миг зърна Робин, който се беше оттеглил незабелязано в отдалечен край на салона. Той присви очи.

— Племенницата ми е пътувала с мъж, чието описание подсказва, че сте бил вие.

Робин кимна.

— Аз съм лорд Робърт Андървил.

— Братът на Уолвърхемптън?

— Същият.

Колингууд поклати недоверчиво глава.

— А пък аз се притеснявах, че някакъв нехранимайко е отвлякъл момичето.

— Благородническият произход не е гаранция срещу непочтеността — забеляза сухо Робин. — Но моите намерения по отношения на госпожица Колинс бяха дълбоко почтени. Срещнахме се случайно. И тъй като ми стана ясно на какви опасности имаше намерение да се изложи, предложих й да я придружа, за да стигне невредима до Лондон. — Докато говореше, успя да прецени Колингууд. Ако се взреше човек по-внимателно, можеше да установи слаба прилика със сестра му, въпреки че правеше впечатление на по-сериозен и по-конвенционален от лейди Рос. Беше образец на съвършен английски джентълмен и просто не можеше да се допусне той да е убил неудобния си брат. Нищо чудно, че Макси не искаше да повярва той да е способен на подобно нещо.

— Тъй или иначе бранил сте племенницата ми от детектива от Бау стрийт, когото бях пратил да я открие — отвърна Колингууд и в гласа му прозвуча лека подигравка.

— Боже господи, Симънс е детектив? — След миг на смайване Робин не можа да не се разсмее. — Трябваше да го предположа. Макси и аз го взехме за пладнешки разбойник.

— Детективите и преследваните от тях престъпници често си приличат — съгласи се Колингууд. — Но Нед Симънс е един от най-добрите на Бау стрийт. Бях го натоварил да проведе разследване за смъртта на брат ми, но да го направи възможно най-дискретно. Освен възможен скандал, исках да избегна опасността на Макс да бъде отказано погребение в осветена земя. По една случайност Симънс тъкмо се намираше на Север, когато племенницата напусна дома ми. Затова го помолих да я върне.

След като се настани в креслото, което му предложи Марго, Колингууд продължи притеснено:

— Както чух от Симънс, племенницата ми била много възбудена след посещението си в „Абингдън Ин“.

Робин кимна.

— Там разбра, че нейният баща сам е сложил край на живота си. Собственикът не ни каза нищо — предполагам, че Симънс му е платил за мълчанието, но един коняр ни разказа всичко. Макси е потресена.

— Тъкмо от това се боях. — Колингууд въздъхна дълбоко. — Тя много обичаше Макс. А пък аз завиждах на брат си за неговата дъщеря. Собствените ми дъщери… — Той замълча, но после продължи: — Исках да спестя на Макси този ужас. Затова се опитах да й попреча да отиде в Лондон.

— Но тъкмо вашето старание да скриете истината подтикна Макси да поиска да проведе собствено разследване — заяви с лека ирония Робин. — Макси е чула случайно разговор между вас и съпругата ви, който и е подсказал, че смъртта на баща й може и да не е била естествена.

— Значи все пак това е било. Отначало предположих, че е решила изведнъж да посети сестра ми, лейди Рос. Но когато сестра ми се появи малко по-късно в Дурхам, разбрах, че имам пълно право да се страхувам. С всяка новина, която получавах от Симънс, тревогата ми растеше. — Той направи гримаса. — Но сега, когато мога вече да не се опасявам за живота й, искам да се погрижа за нейната репутация.

— Няма нужда някой да разбере по какъв начин е стигнала до Лондон — намеси се херцогинята, — тъй че добрата й репутация е неопетнена. Проблемът сега е нейната реакция на смъртта на баща й.

— Имам за нея няколко по-добри новини — каза Колингууд, вперил очи в Робин. — Допускам, че вие се възприемате като неин закрилник?

— Предположението ви е вярно.

— В такъв случай мога навярно да ви доверя, че Максима получи наследство. Става дума наистина само за годишна рента от петстотин фунта, но те би трябвало да й стигат, за да посреща тук или в Америка най-належащите си нужди.

Робин вдигна вежди. Въпреки пренебрежителния тон на Колингууд, ставаше дума за доста много пари.

— От кого е наследството? Тя твърдеше, че баща й не й е оставил нищо.

— Нашата леля Максима, лейди Клеръндън, беше кръстница на Макс. И много го обичаше. Макар често да повтаряше, че той е голям нехранимайко, казваше го с усмивка — Колингууд въздъхна. — Ако Макс беше толкова разсъдлив, колкото и чаровен, можеше и министър-председател да стане. Леля Максима си даваше сметка колко безразсъдно би било да завещае пари на Макс, затова реши да предпочете завещание в полза на неговата дъщеря. След смъртта й миналата зима нейният адвокат писа на брат ми до Бостън и Макс затова се върна в Англия. Адвокатът се бавеше с изповядването на завещанието, затова Макс реши да отиде в Лондон и да разговаря лично с него.

— Защо брат ви не е казал нищо на Макси? Останах с впечатлението, че тя сама разрешава финансовите си проблеми.

— За да спести на Макси разочарованието, Макс ми забрани да й казвам каквото и да било, преди въпросът да бъде окончателно решен — обясни Колингууд. — Но, както стана ясно, леля ми се разпоредила Максима да получи наследството най-рано след като навърши двайсет и пет, а след това, до смъртта на Макс, парите да са на разпореждане на доверено лице. Очевидно, за да му попречи да разпилее наследството на дъщеря си. След смъртта на Макс това вече губеше сила, но сегашният лорд Клендънън принудил адвоката да използва всички пътища и средства, за да компрометира Макси. Боя се, че моят братовчед е алчен за пари дявол, а тъкмо той ще получи парите, ако лишат Макси от наследството. Когато Клендънън научи наскоро, че майката на Макси е била индианка, той инсинуира, че момичето може да е извънбрачно дете, плод на краткотрайна връзка, а защо не и да не е дъщеря на Макс.

Робин подсвирна тихо през зъби.

— Не мога да ви се сърдя, че сте скрили всичко това от Макси. Тя щеше да е извън себе си.

— И с право. След като чух намеците на Клендънън, наредих на адвоката си да пише по този въпрос на колегите си в Бостън. Миналата седмица получих копие от свидетелството за брак на моя брат. Макс и съпругата му са били венчани от англикански пастор, тъй че Максима е доказано законното им дете. — Колингууд се усмихна леко, но очевидно много доволен. — Но дори да не е имало християнски брак, аз щях да предоставя аргумента, че родителите на Максима са били бракосъчетани според законите на народа на нейната майка. По такъв начин нелегитимност вече не можеше да попречи за получаване на наследството. Все пак Клендънън можеше да я използва като повод за съдебен процес, който струва и време, и пари. А така всичко става много по-просто.

— Положил сте много усилия, за да помогнете на племенницата си.

— Естествено. Та тя е в края на краищата член на семейството ми. Освен това момичето ми харесва. Бих си пожелал моите дъщери да имат поне малко от нейния темперамент. — Колингууд за пръв път истински се засмя. — Но само малко. Възпитанието на Макси не е било очевидно лесна работа. Но пък ексцентричен човек като Макс й е бил добър баща. — Той стана. — Отседнал съм за няколко дни в „Кларъндън“ и много бих искал да видя Макси, преди да се върна в Дюрам. Бихте ли й предал, много ви моля, че съм идвал?

— Разбира се — обеща Робин. — Искате ли да разкажете лично на Макси за наследството?

Виконтът вдигна рамене.

— Както вие решите. Ако смятате, че това може да я по-ободри, вие й го кажете. Боя се, че аз самият досега повече обърквах нещата, отколкото ги оправях.

— Макси може да е щастлива с толкова грижлив чичо — възрази Робин. — Като се има предвид, че ви се е налагало да бъдете дискретен, едва ли е имало по-добро решение.

— Много ви благодаря. — Лицето на Колингууд се поразведри и той се сбогува.

Когато вратата се затвори зад Колингууд, Марго погледна замислено Робин.

— Можем ли да проверим някак казаното от него?

— Навярно не сто на сто, но с малко повече информация сигурно ще мога да си съставя доста вярна картина. — Щастлив, че може най-сетне да направи нещо за Макси, Робин изтича към вратата. — При това искам да почна на часа. Не мога да кажа кога ще се прибера.

— Ще ти дам ключ от пътната врата. За да не ти се налага да си играеш на крадец, ако се наложи да се прибереш по-късничко — каза Марго. — Аз ще наглеждам Макси и ще се погрижа да не предприеме нещо необмислено. Ако мога да бъда полезна с още нещо, кажи.

— Много ти благодаря — усмихна се той, — но вече зная откъде ще получа подкрепата, която ми е необходима.

 

 

Вратата беше отворена, затова Робин почука леко и влезе. Лорд Стрейтмър вдигна разсеяно глава от писалището си, но веднага се усмихна и стана.

— Радвам се, че си се върнал в Уайтхол. Вчерашната вечер бе много приятна, но почти нямахме време да поприказваме.

— И днес няма да е по-различно. — Двамата си стиснаха ръцете и Робин седна срещу братовчед си. — Дошъл съм само да те помоля за помощ.

— Винаги на твое разположение — каза Люсиен. — За какво става дума?

— Необходимо ми е разследване на едно самоубийство, станало преди два, не, всъщност преди три месеца близо до Ковънт Гардън.

Люсиен смръщи чело.

— Става дума за бащата на твоята приятелка Макси, нали?

Робин кимна. Неговият братовчед също беше майстор да сглобява логично откъслечни факти.

— Тя е отчаяна, защото двамата са били много близки. Искам да науча колкото може повече за обстоятелствата около самоубийството, за да й помогна да понесе по-леко всичко. Бих искал да поговоря с момичето, което е намерило мъртвия, с лекаря, установил смъртта, с всеки, когото той е посетил в Лондон. При това всичко, ако може, още днес.

— Дали да не те придружа? Двама сигурно ще постигнем повече, и то по-бързо.

Робин хвърли поглед към книжата върху бюрото.

— Не си ли зает?

— Това може да почака.

— Добре. Вече не се ориентирам в Лондон, както преди, тъй че всяка помощ ще ми е добре дошла. — Робин смръщи чело. — Има тук някакъв детектив от Бау стрийт, някой си Нед Симънс, на когото семейство Колинс е възложило да се осведоми дискретно за случилото се. Ако мога да го открия, той положително ще знае дори повече от онова, което тепърва се каня да разбера.

Люсиен кимна.

— Познавам Симънс, той работи много професионално. Често се отбива в една кръчма близо до Ковънт Гардън. С малко късмет ще го намерим там.

Люсиен стана, взе един бастун от ъгъла на стаята, но после се поколеба.

— Има още нещо, което с удоволствие ще ти кажа, Робин.

— Да?

Братовчед му въртеше в ръка месинговата дръжка на бастуна.

— Странно — каза той, — от години ме мъчи съвестта, а сега просто не зная как да се изразя. — Той погледна сериозно Робин със зелените си очи. — Впрочем искам само да зная дали не ме съдиш, задето не придумах да поемеш пътя на шпионин?

— Не помня да си ме принуждавал с нож на гърлото, Люсиен — отговори изненадано Робин. — Беше по моя воля.

— Да, но аз нямах представа за какво те моля — въздъхна Люсиен. — Тогава ми приличаше повече на безобидно приключение. Ти си умен и с подчертана дарба за езици. За теб щеше да е детска игра да останеш на континента и да координираш британската шпионска мрежа за половин Европа. Ние двамата щяхме да накараме Бонапарт да падне на колене. Кой можеше да предположи тогава, че войната ще се проточи още цели дванайсет години?

— Не се обвинявай, задето си ме подкрепил в моите безумия — засмя се Робин. — Ти си само две години по-голям от мен. Разбира се, че не можеше да знаеш какво ни очаква. И тогава, и сега аз отговарям лично за собствения си живот.

— Гайлс не е на същото мнение — каза студено Люсиен. — Мисля, че никога няма да ми прости ролята, която изиграх в твоя живот. Но да рискува собствения си живот, не е най-трудното за един шпионин. Най-мъчителна е психическата цена, която той трябва да плати, след като е участвал в една непрозрачна война.

Люсиен прехвърляше, без да спира, бастуна от едната в другата ръка.

— Аз събрах в това отношение доста опит, но поне прекарах по-голямата част от времето си в относително цивилизованата Англия. Действията ми засягаха в повечето случаи живеещи много далеч и непознати за мен хора. Това, което вършеше ти, беше далеч по-трудно.

Трогнат от загрижеността на братовчед си, Робин попита:

— Съжаляваш, че ми предложи да работя за външното министерство, или съжаляваш, че аз приех?

— Нали тъкмо това е мъчнотията — усмихна се със самоирония Люсиен. — Като шеф на информационната служба не мога да съжалявам за онова, което ти успя да свършиш — твоята дейност беше безкрайно важна и успешна. Предполагам, че си пожелавам само да не бях се чувствал толкова дяволски виновен.

Робин се засмя. Добре знаеше какво е чувство за вина.

— Люсиен, ако копнееш за прошка, с радост ти я давам. Да, признавам, че доста често съм се чувствал твърде неуютно в собствената си кожа, но през последните няколко седмици успях да тегля окончателно чертата под осъдителната си дейност. Зная, че никога няма да се гордея с онова, което вършех, но поне не се боря вече със самия себе си. — По странен начин Робин имаше усещането, че повтаря думи на Макси.

Люсиен го гледаше внимателно.

— Ако съдя по собствения си опит, намериш ли подходящата жена, тя може да направи чудеса за душевното ти състояние.

— Така е. А сега е време да проявя благодарност към тази подходяща жена. Да тръгваме ли?