Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

16

Робин вдигна недоверчиво очи към тъмните облаци. Досега бяха имали само хубаво време, но това щеше очевидно да се промени. Най-вероятно беше да ги застигне силна буря, почти сигурно и проливен дъжд.

— Как ще приемеш предложението да прекараме добре нощта? — попита той Макси, като имаше предвид новата ситуация.

— С огромно удоволствие, ако това включва и гореща баня. — Тя придружи думите с една от импулсивните си усмивки, на които сърцето му реагираше така, сякаш не може да си спомни как трябва да бие. Тя беше най-непосредствената жена, която някога бе срещал, справяше се с абсолютно всичко, което им се случваше. Освен това той явно я ядосваше с някои свои постъпки, но кой ли би могъл да й се сърди за това? Все пак нито веднъж не се оплака и не се нацупи. В това отношение приличаше на Маги.

Робин осъзна изненадан, че от няколко дни не е мислил за Маги. Замайващото присъствие на Макси сякаш отдалечаваше неимоверно миналото.

Откакто напуснаха шлепа, бяха се придвижили много добре. Сега вървяха по един път, недалеч от Нортъмптън, само на няколко дни от Лондон. Малката заобикалка по канала на север и сериозните им усилия да не привлекат внимание, изглежда, бяха отклонили Симънс от дирите им. Засега се бяха опазили от нови приключения.

Робин нямаше какво да възрази. Присъствието на Макси и усилията да не посяга към възбуждащото й малко телце, му стигаха като приключение. За да се въоръжи по-добре срещу притегателната й сила, взе да си внушава, че тя е „недосегаема“ за него, че е омъжена за друг, че е още почти дете или че му е кръвна роднина. Досега всичко това му помагаше доста добре, но въпреки това чудесно съзнаваше колко силно го привлича и възбужда нейното присъствие.

Ярка мълния, последвана от страхотен гръм, прекъсна сладките му сънища посред бял ден. Почти веднага заваля, но не беше лек английски дъждец, а същински порой, който ги измокри за кратко време до кости.

— Колко път има още до подслона, за който си мечтаеш? — извика Макси, надвивайки шума на дъжда.

— Не е много — отговори той и усили крачка. — Но този дъжд е нищо в сравнение с метеорологическите условия, при които Наполеон се е измъквал от Русия.

Тя се засмя, отново смаяна от фантазията му.

— Да не ми заразправяш, че си бил с великата армия?

Нови гръмотевици разтърсиха въздуха.

— Бях известно време, но не беше особено приятно, затова откраднах един кон и препуснах на свой риск до Прусия.

Тя продължи да му задава шеговито въпроси, на които той намираше мълниеносно отговори.

— Оттук — извика той изведнъж. — Почти стигнахме. Той сви от тесния междуселски път и се промъкна през отвора на един плет. Макси го последва и видя, че Робин я чака пред висока каменна ограда. Тя се точеше и в двете посоки, докъдето поглед стига. Макси се озърна смаяно.

— Изглежда, разумът ми се е помътил от дъжда, но не мога да открия нещо, което поне отдалечено да напомня за подслон.

— Трябва да се прехвърлим през стената. — Той вече се засилваше, след миг се вкопчи в горния край и се метна върху стената. После се наведе и спусна на Макси раницата, за да й помогне да се покатери.

— Божичко, Робин — възкликна тя ужасено. — Та това сигурно е частна собственост.

— Да, но собственикът отсъства и къщата е празна — заяви той. А понеже тя още се колебаеше, добави: — Обещавам ти, че няма да имаме никакви проблеми. Тя все още се колебаеше, затова добави: — Обещавам ти, че проблеми няма да има.

Тя претегли неговата увереност и собствените си съмнения. Както винаги, думите му й прозвучаха съвсем правдиво. Спомни си своите впечатления, когато го видя за пръв път: лице на човек, способен да те убеди в дузина неща, на които се противиш. Нехранимайко с ангелски черти.

И все пак досега преценките му се бяха оказвали съвсем достоверни. Тя се хвана за раницата и се покатери на стената.

Двамата скочиха от другата й страна в една горичка, чиито дървета задържаха малко дъжда. Робин пое по една пътечка и така прекосиха горичката.

Мълния освети за кратко всичко наоколо. При вида на хубавата и голяма господарска къща на фона на тъмното буреносно небе Макси спря изненадана.

При това лошо време други къщи биха въздействали застрашително и призрачно, но с тази тук не беше така. Заобиколена от добре поддържани морави и градини, сградата от осемнайсети век се издигаше върху малък хълм и не въздействаше нито като прекомерно голяма, нито като потискаща. Пропорциите и начинът, по който се връзваше с околната среда, я правеха привлекателна и весела дори под навъсеното небе.

— Не бива да сме тук, Робин — заяви енергично Макси.

— Виж какво, тук наистина има слуги и градинари, но те живеят другаде. Този дом е празен — увери я той. — Можем спокойно да пренощуваме в него.

Макси все още се колебаеше.

— Защо си толкова сигурен, че и сега е празен?

— Ами просто ги зная тези неща — отвърна той неопределено. — Хайде, ела. Не зная ти как си, но аз треперя от студ.

Тя се озърна отново, за да се убеди, че няма никой и направи няколко крачки напред.

— Как се казва това имение и на кого е?

— Казва се Ръкстън. Дълги години е било постоянното местожителство на голямо благородническо семейство. Чудесно поддържано, но рядко обитавано — обясни той, докато я водеше, заобикаляйки сградата, към една задна врата.

— Колко жалко. — Тя гледаше очарована фасадата. — Би трябвало да живеят тук. Английската аристокрация е банда разсипници.

— За това не мога да ти възразя.

Двамата спряха пред врата, която водеше очевидно към кухнята. Робин завъртя ръчката. Едва ли беше за учудване, че вратата е заключена. Без да се колебае, той събу единия ботуш.

Тя остана смаяна, когато той махна парче кожа от тока и извади две странни метални куки. После обу пак ботуша и пъхна едната кука в ключалката.

— Но какво правиш? — възкликна тя ужасена.

— Не е ли очевидно?

Когато тя пак отвори уста, той я възпря укоризнено — не биваше да говори.

— Стой тихо, моля те. Отдавна не съм се упражнявал и трябва да се съсредоточа.

Личеше, че опит все пак не му липсва. Само замени първата кука с втората и за минута успя да отвори вратата. Докато отваряше, тя го изгледа унищожително.

— Притежаваш ужасяващо отвратителни способности — изсъска през стиснати зъби.

— Може да са отвратителни, но със сигурност и полезни — възрази той с ангелска усмивка. — Не предпочиташ ли да седиш на сухо пред камина, вместо да вървиш под проливния дъжд?

— Напълно зависи от обстоятелствата — измърмори тя и престъпи прага.

Пуснатите кепенци пропускаха достатъчно светлина, за да установи, че в кухнята няма никой. На срещуположната стена висяха тъмно проблясващи медни тави, в средата на помещението стояха изстъргани до блясък кухненски маси, но от онези, които ги използваха, нямаше и следа. По всяка вероятност Робин наистина беше добре осведомен. Въпреки това Макси се чувстваше неловко, когато пусна раницата върху плочките на пода и съблече мократа връхна дреха.

Робин отвори един килер и заяви:

— Ще напаля огън. При тази буря малко пушек от комина няма да направи впечатление на никого.

Очевидно не беше за пръв път тук. Дали не е изпросил някога малко храна от добродушна готвачка? Или е бил в най-хубавите си младежки години гост в този дом?

Каквото и да бе обяснението за това, че познава мястото, само след няколко минути вече бе запалил една лампа и въглищата в печката, беше сложил на нея котле с вода. Дълбоко благодарна, Макси застана пред печката, за да се постопли.

Робин отново изчезна и се върна с шал, с който я наметна.

— Открих гардероб, претъпкан със стари дрехи. Искаш ли, докато се стопли водата за къпането, да си изберем стая?

Макси се озърна в кухнята.

— Откровено казано, предпочитам да остана тук. Не е редно да нахлуваме в нечия частна собственост дори ако къщата в момента е необитаема.

— Тя от години е необитаема, не само сега. — Той посегна към един свещник и весело й кимна. — Ела. Бъди сигурна, че няма да направим никаква беля.

Тя го последва и вече знаеше, че когато й се усмихва така, готова е да го последва и в ада.

Трепкащата светлина на свещите показа на Макси, че къщата е мебелирана с много вкус и много уютна. Липсваше онази претенция за величие, която й бе направила толкова лошо впечатление в Чанлей. Въпреки че повечето мебели бяха покрити с чаршафи, формите им говореха за неподчинена на времето елегантност. Високите прозорци очакваха кепенците да бъдат отворени, а дебелите персийски килими приглушаваха стъпките им.

В стаята за музика тя вдигна капака на чембалото и взе един акорд. Тоновете изпълниха, прозрачни и светли, цялото помещение.

— Мисля, че е ужасно жалко, че тук няма хора, които да оценят всичко по достойнство.

— Господарските домове се строят за столетия. Едно или две десетилетия без обитатели не са кой знае какво престъпление. Ръкстън е бил обитаем дом и отново ще бъде.

Макси се надяваше той да има право. Двамата се качиха на втория етаж. На площадката един кръгъл прозорец беше без кепенци. Макси спря и се загледа очарована в хълмистия пейзаж. Околността не беше толкова драматична като дивите мочурища на Дюрамшайр, тук всичко беше приятно и меко.

Тя присви устни. Как е възможно собствениците да не желаят да живеят тук? Нямат ли поне по-бедни роднини, които имат нужда от покрив над главата? Тя поклати глава и последва Робин.

Той отвори една врата и надникна в стаята. Тя беше обширна, вътре имаше легло с балдахин върху розов килим.

— Сигурно е спалнята на господарката. Към спалнята на господаря води ей онази врата.

Тя го погледна и си спомни за „Дроувър ин“.

— Излиза, че тук е по-опасно да спим в едно легло, отколкото в гората, в някоя плевня или върху куп килими?

Той я погледна право в очите и много сериозно.

— Мисля, че ще е по-добре аз да спя в съседната стая.

Беше, разбира се, прав.

 

 

Макси вдигна за двайсети път ръкавите на скъпия си халат. Никак нямаше да е хубаво, ако червеното кадифе се озове в чинията й. През последните три часа настроението й значително се бе подобрило. Докато Робин се къпеше, тя приготви шунката и зеленчуците от запасите им. Беше много против пиенето на алкохол, но това не се отнасяше до готвенето с вино, тъй че доста щедро налятото бордо направи чудо с по-скоро скромните продукти, както и малко изсушени подправки от килера.

Докато й дойде ред за къпане, за една чудесна, парфюмирана с лавандула баня, Робин беше успял да събере из къщата същински съкровища, за да създаде приятна атмосфера за вечерята им. Трапезарията беше толкова огромна и официална, че той предпочете да сервира масата в стаята за закуска. Кристални чаши, сребърни прибори и тънък, прозрачен порцелан проблясваха на светлината на свещите, красиво изрисувани купи бяха пълни с открити в килера мариновани зеленчуци и захаросани плодове.

С осъдително пренебрежение към чуждата собственост той беше осигурил и двата кадифени халата, които носеха, докато съхнеха собствените им дрехи. Когато след банята Макси се пъхна в луксозната дреха, почувства се същинска принцеса.

Тя преглътна последната хапка, отметна се с кратка доволна въздишка назад и пак вдигна ръкавите. Халатът беше много широк за нея, отзад се влачеше като шлейф по пода, но пък подхождаше съвършено на тази недействителна атмосфера, на това, че разпуснатата й коса пада като на дете на вълни по раменете, а топлите вълнени чорапи сгряват краката й.

Макси беше твърдо решена да се отпусне и да се наслади на къщата. Изпълваше я странното чувство, че този дом я посреща като добре дошла. Може би се радваше най-сетне отново някой да го обитава, та макар и толкова временни обитатели и без никакви права като тях.

Тя наблюдаваше тайничко своя спътник. Халатът му стоеше като излят, а синият цвят подхождаше чудесно на очите му. Цветът подчертаваше русата коса, беше наистина тайнствен и опасно привлекателен.

Той посегна към чашата и халатът му се отвори на шията. Тя установи с интерес, че космите на гърдите му са леко червеникави. Ако си пусне брада, сигурно и тя ще е червена — предположи Макси.

— В мигове като този — забеляза Макси, докато си наливаше вода от една сребърна кана, — сигурно е много приятно човек да се облегне назад с чаша бренди в ръка.

— Нищо не ти пречи да го направиш. Пък и никой не твърди, че трябва непременно да си изпиеш брендито. — Той вдигна чашата си с остатъка от бордото, с което тя обогати вечерята. — Искаш ли да пием за бъдещето?

Макси посегна засмяна към чашата си.

— Може ли пожелание, изречено с чаша чай, да се осъществи?

— При символични действия от значение е само намерението, подробностите не са важни — увери я той.

Тя се поколеба за малко и усети как я изпълва странно, силно желание. Ставаше й все по-трудно да си представи как ще се раздели с Робин, с неустоимия му чар, покоряващия му хумор и толкова естествения начин, по който бе приел нейния произход. Но бъдеще заедно с него беше в сферата на неосъществимите мечти. Всеки опит да се помъчи да го задържи, би приличал на желание да хванеш вятъра в шепи.

Замечтано усмихната, тя вдигна чаша, изпи я бързо, на една глътка. Беше американка, а това означаваше, че за нея нищо не е невъзможно.

Тя си доля чай, избра парче захаросан плод от порцелановата купа.

— Някога, в твоето непроницаемо минало, сигурно си бил иконом. — Тя посочи стилно сервираната маса. — Справил си се наистина великолепно.

— Имаш пълно право. Веднъж ми се случи да бъда иконом, а също и лакей, при нужда и коняр.

Макси се усети неудобно. Не целеше предположението й да прозвучи чак толкова сериозно.

— Истина ли е, или и този път ме взимаш на подбив?

— Самата истина — ухили се той. — Толкова ли ти е трудно да си ме представиш като честно работещ човек?

— Поне немного лесно. — Тя сложи лакът на масата, опря брадичка на длан и го изгледа внимателно. Учудването й беше всъщност неоснователно. Дори на скитащи джентълмени с подчертано отвращение към постоянни занимания им се налага от време на време да поработват, за да си напълнят стомаха.

— Сигурна съм, че си се справял блестящо със задълженията си. Притежаваш способностите на хамелеона да се нагаждаш към онова, което те заобикаля. — Тя се опитваше да дефинира впечатленията, които бе натрупала по време на съвместното им пътуване. — Но въпреки общителността си, правиш някак впечатление на човек, който стои над обстоятелствата. Съобразяваш се със ситуацията, но не си част от нея.

Пръстите му продължаваха да стискат чашата за вино.

— Тази забележка, Макси, е много проницателна. — Но преди тя да успее да се задълбочи в темата, Робин я прекъсна: — Скоро ще стигнем в Лондон. Откъде смяташ да почнеш издирванията във връзка със смъртта на баща ти?

— От хана, в който е починал. Там сигурно има някой, който може да ми разкаже нещо. Имам и имената на неколцина негови стари приятели, които той искаше да намери.

— А след като разбереш всичко и предприемеш необходимото? Тогава какво? — Погледът на сините очи беше много проницателен.

Тя поклати глава, поигра си с щипката за захар и се опита, но напразно, да разчете сложния монограм.

— След това най-вероятно ще се върна в Америка и ще се опитам да си намеря работа в някоя книжарница. Впрочем още не съм се замисляла. Бъдещето ми се струва безкрайно далеч.

Тя пусна бучка захар в чашата си.

— Не, не е точно така. Обикновено имам, макар и неясна представа за онова, което ми готви съдбата. Не че имам способностите на врачка, но докато пътувахме с татко, знаех например винаги дали ще стигнем целта си, или не. Когато потеглихме за Англия, бях сигурна, че ще пристигнем благополучно. А когато напуснах дома на чичо, изобщо не се съмнявах, че ще стигна в Лондон.

— А предчувстваше ли, че ще преживеем по пътя толкова много приключения? — попита той с любопитство.

— Не, изобщо не си представях, че ще срещна човек като теб. — Тя му подари бегла усмивка. — Но сега, ако се съсредоточа върху бъдещето си, мога да си представя какво ще се случи. То е като през онова лято, когато искахме да прекосим Олбъни. Нямаше абсолютно никаква причина, но аз просто не можех да си ни представя там. А после татко се разболя. Прекарахме дълги седмици в едно село във Вермонт и тази година не успяхме да стигнем в Олбъни. Нещо подобно предусещам и сега.

Той вдигна вежди.

— Какво усещаш?

— Нещо като празнота. Може би бъдещето ми взема обрат, който не мога да си представя, защото ще се различава твърде много от моето минало — каза тя бавно. — Винаги съм знаела, че няма да обикалям вечно и да продавам книги, въпреки че не ми е ясно какво ще замени тази дейност. Но когато баща ми каза, че ще отплуваме за Англия, знаех, че със скитничеството ни е свършено.

— Сблъсквал съм се през живота си с различни форми на интуиция и съм свикнал да не се отнасям пренебрежително към тях — заяви Робин. — Не допускаш ли, че би могла, ако положиш усилия, да видиш по-ясно какво се е случило в Лондон? Ако там те дебнат опасности, по-добре е да си подготвена за тях.

— Не зная дали е възможно, но мога поне да опитам — отвърна тя скептично.

Тя се отпусна на облегалката на стола, затвори очи и си представи картата на Англия. Някакъв сребърен път се извиваше от Дюрам към Йоркшир, а там ставаше много по-светъл на мястото, където се бе запознала с Робин. Но какво ще стане в Лондон, пренаселеното, диво пулсиращо сърце на Англия? Тя даде пълен простор на мислите си.

Празнина, хаос, болка. Немислимото…

Макси подскочи с вик, треперещата й ръка помете чашата за чай от масата и тя се строши върху паркета. Тя втренчи с разтуптяно сърце поглед в парчетата.

— Счупих я — констатира кратко.

— По дяволите чашата. — В същия миг Робин беше вече до нея и я взе в прегръдката си. — Имаш ли чувството, че в Лондон ще се случи нещо ужасно?

Макси се опита да проникне отново в онова, което беше видяла, но разумът й се колебаеше, уплашено се дърпаше като упорито пони.

— Това… това надмина способността ми да си представям нещата. Има нещо, което е прекалено ужасно, за да мога да го проумея.

Той я привлече още по-плътно към себе си.

— Възможно ли е това да беше собствената ти смърт? — попита той тихо. — Ако е така, ще те отведа още утре в противоположната посока дори ако се наложи да те вържа върху някой кон.

Тя поклати глава.

— Никога не съм се страхувала от смъртта, защо трябва да се боя сега от края си? — Ужасна мисъл прекоси мозъка й. Дали не е било предчувствие за опасност, дебнеща Робин?

Но още в същия миг отпъди тази мисъл. Страхът й нямаше нищо общо с Робин.

— Аз… аз мисля, че беше свързано с онова, което се е случило на баща ми. — Тя преглътна. — Въпреки че приех възможността чичо да е отговорен по някакъв начин за смъртта на Макс, със сърцето си не искам да го повярвам. Но ако чичо има вина, това би обяснило защо бъдещето ми се е видяло толкова страшно. Процес за убийство би хвърлил срамно петно върху цялото семейство Колинс. А могат да пострадат и невинни хора.

— А ти не го желаеш, въпреки че роднините ти не са били особено мили с тебе. — Той повдигна с пръст брадичката й и така я принуди да го погледне. — По всяка вероятност въпросът дали не искаш да се откажеш от намеренията си, е напълно излишен.

Тя вирна решително брадичка.

— Така е. Възможно е да не открия истината, но ако поне не опитам, никога няма да си го простя.

Робин кимна.

— Сигурно си права да бъдеш толкова решителна. Действителността рядко е толкова ужасна, колкото са нашите опасения. — Той отметна кичурите от челото й, а после се дръпна. — Ще сложа още вода да кипне. А след това ще ти разкажа всички абсурдни истории, които ми дойдат наум, за да спиш добре, когато си легнеш. — Той се усмихна. — Зная безброй абсурдни истории.

— Благодаря, Робин — прошепна тя, след като той изчезна с чайника, запътен към кухнята.

Взаимното им бъдеще може да беше краткотрайно, но докато е до нея, можеше да преодолее всичко, което я очакваше в Лондон.