Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (31)

ЕПИЛОГ

Беше наистина съвършен ден за сватба, а градините на Ръкстън повече от подходящи за църковната церемония и последвалата я закуска. Списъкът на гостите беше ограничен и много от тях Макси познаваше от първия прием, на който бе присъствала в Лондон.

Гайлс и Дездемона бяха свидетелите. Две седмици по-късно Макси и Робин щяха да им се реваншират, когато по-възрастната двойка щеше да се превърне в семейна.

Когато първият глад бе заситен и тостовете произнесени, Робин се наведе към Макси и я попита тихичко:

— Дали да не направим една разходчица? Нашите гости сигурно могат да се лишат за няколко минути от нас.

— С удоволствие.

Ръка за ръка двамата прекосиха градините, сияещи във великолепието на пролетната си премяна. Само за няколко седмици Ръкстън се бе превърнал за Макси в истински дом.

— Да съм ти казвал вече колко ми харесва роклята ти? — попита Робин, когато излязоха от градините и тръгнаха през гората. — Не бях виждал подобно нещо, но ти стои великолепно.

Макси огледа предоволна роклята си, украсена с перли и ресни. Беше сватбен подарък от Марго.

— Моделът е взет от сватбена дреха на мохиканка. Аз нахвърлих скицата, а Марго намери шивачка, съгласна да я ушие, въпреки че не можеше да намери никъде бодли от диво свинче.

Слънчевите лъчи се процеждаха през короните на дърветата. Птиците чуруликаха наоколо им и изпълваха въздуха с песните си.

— Виж колко много пойни птици, Робин. Имам чувството, че искат да празнуват заедно с нас.

Той се засмя.

Обзета изведнъж от някакво подозрение, Макси се вгледа по-внимателно в пътечката.

— Лорд Робърт, да си заповядал случайно на градинаря да пръсне по този път семена, за да примами птичките?

Той се разсмя високо.

— Какво лошо има човек да направи и малко магии? Когато те зърнах тогава в Уолвърхемптън на полянката на вещиците, си помислих за Титания, царицата на феите.

Тя също се разсмя.

— Аз пък за Оберон. Изглежда, въображението ни върви някак успоредно.

— Между другото — той се поколеба, но после продължи: — Може би не бива да те питам, но ако си се опитвала напоследък да надникнеш в бъдещето, можа ли да видиш нещо?

Тя кимна.

— Дълги, дълги щастливи години.

Той взе ръцете й, целуна връхчетата на пръстите й.

— Много се надявах на това.

Пътечката ги отведе до една полянка, където Макси още не беше стъпвала. В средата видя кръг на вещици, съвсем същия като този в Уолвърхемптън. Тя спря, погледна го и изпита чувство на безмерно щастие.

Робин я прегърна и я целуна с почти болезнена нежност.

— А сега, Канавиоста — прошепна той, — научи ме пак как да се вслушвам във вятъра.