Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

14

Робин не беше загубил напълно съзнание, дойде на себе си, когато Симънс просна Макси на коленете си. Искаше да възпре лондончанина от тази необмислена постъпка, но гласът, изглежда, не искаше да го слуша. Разстроен, успя с мъка да се вдигне на колене.

Бойният вик на Макси му подейства като адреналинов шок. Вдигна глава и видя как ножът й проблесна в посока гърлото на Симънс. Лондончанинът се дръпна с ругатня. Блестящото острие не улучи гръкляна му само със сантиметър.

Преди кръвожадната му спътничка да се опита още веднъж, Робин изхърка с последни сили.

— Макси, престани.

За да предотврати нещо по-лошо, Робин заприближава, като се препъваше, към Симънс, но така, че онзи да не може да го види. После удари лондончанина така рязко с длан, че онзи изгуби съзнание. Това беше опасно, но шансовете на Симънс да оживее бяха все пак по-добри, отколкото щяха да са при повторна намеса на Макси.

Симънс нададе сподавен вик, свлече се от каменната стеничка и за малко не увлече със себе си Робин. Макси побърза да го подкрепи. Ръцете й бяха добре дошла помощ, но думите й прозвучаха остро:

— Трябваше да ми го оставиш.

Робин се вкопчи в нея, защото му причерня.

— Извинявай — измърмори той едва разбираемо, — но аз наистина не обичам да гледам как убиват хора.

Тя издаде някакъв звук, който можеше да означава и презрение, но и желание при удобен случай да повтори опита. С учудващо съсредоточаване върху най-важното добави:

— Можеш ли да вървиш? Другите скоро ще се върнат.

Той се отпусна върху камъните, скри лицето си в ръце и се опита въпреки острата болка в главата, да разсъждава по-ясно.

— Ще трябва да ми помогнеш.

Тя пъхна бързо ножа в ботуша и му помогна да облече палтото. После вдигна лежащата наблизо тоягата със железен край, натовари се с двете раници, вдигна Робин на крака и сложи ръката му на рамото си.

Докато се влачеха надолу по улицата, той си помисли колко много сила се крие в крехкото й тяло. Въпреки това можеха да се сметнат щастливи, че каналът не се оказа много далеч.

Въпросът беше само какво да правят, когато го стигнат.

 

 

Щом влязоха в кръчмата, Гайлс помоли да им сервират бренди, а после и обеда в отделно помещение. След като се спаси, лейди Рос беше все още достатъчно объркана, та се покоряваше на волята му. Състояние, което — Гайлс го предвиждаше — нямаше да продължи дълго.

Той я настани на един стол, прегледа й ръката за раната от рога на животното. Под скъсания ръкав раната беше за щастие незначителна.

— Почти няма кръв, но още доста време ще ви наболява подутината.

Едно момиче донесе брендито. Гайлс наля на Дездемона. Тя се задави с първата глътка, но малко руменина се върна все пак по бузите й.

— Подутини имам и на много места, заслужаващи по-малко да бъдат споменавани — заяви тя с крива усмивка.

— Това трябва да го знаете по-добре от мен.

Тя отметна с вече съвсем слабо треперещи ръце косата от челото си.

— Моля да ме извините за няколко минути, искам да се кача в стаята си и да си придам малко по-приличен вид. После бих искала да науча нещо повече за мъжете, които преследват Максима и лорд Робърт.

Лейди Рос възстанови с учудваща бързина своя вдъхващ страхопочитание външен вид. Когато се върна, косата й беше вързана и скрита под тюрбан. Беше облякла друга рокля, семпла като скъсаната, беше скрила и фигурата си под огромен шал. В предишния си вид беше харесала повече на Гайлс, но и сега не уталожваше ни най-малко несъмнената му еротична възбуда.

Веднага щом тя влезе в сепарето, им сервираха обеда. С мълчаливо съгласие двамата отложиха най-сериозните теми за следобеда. Но когато донесоха кафето, Дездемона повдигна въпросително вежди.

— Та какво ще ми кажете за онези мъже?

— Единия го познах. Мисля, че е същият, когото вашият брат прати да търси госпожица Колинс. — След това Уолвърхемптън обясни как се бе сблъскал преди няколко дни със Симънс. — Значи очевидно не само ние с вас, но и Симънс и неговите хора преследват бегълците.

— Цялата тази работа прилича малко нещо на фарс. — Устните на Дездемона се разтеглиха неволно в усмивка. — Но ако трябва да съм откровена, Симънс и приятелите му никак не ми харесват.

— Мъже, които приемат подобни поръчки, не произхождат от най-доброто общество — отбеляза сухо маркизът. — Но щом им е възложено да върнат госпожица Колинс в Дюрам, те едва ли ще й сторят нещо. Боя се впрочем, че с брат ми няма да са толкова деликатни.

— След всичко, което ми разказахте, лорд Робин явно е спечелил досега всички рундове. — Дездемона отпи голяма глътка от много горещото черно кафе. — Казахте, че той продължително време е отсъствал от Англия. Като дипломат или с армията?

Уолвърхемптън въздъхна дълбоко, повъртя чашата си и не знаеше какво да каже.

— Ще ви отговоря само, ако ми обещаете да си остане между нас.

— Толкова недостойно ли е било държанието му?

Маркизът вдигна глава. Стоманеносивите му очи святкаха по-хладно от когато и да било.

— Тъкмо обратното, но дейността му беше напълно секретна и може да има последици за следващите години и дори десетилетия. Нямам право да споделя нищо повече.

— Брат ви е бил шпионин? — Изводът беше логичен. — Това обяснява представите му за благородно поведение — добави тя с хаплива насмешка.

Тонът й накара Гайлс да присвие очи.

— Да, той беше шпионин. Упражняваше една от най-опасните и най-неблагодарни военни професии, крайно необходима и напълно секретна. Робин беше още почти юноша, когато по време на мира от Амиен замина за континента и установи там нещо, което според него английското правителство трябваше да знае. Предложиха му да остане където е и през последвалите дванайсет години той е рискувал хиляди пъти живота и здравето си, за да брани страната си и да допринесе за по-скорошния мир.

Маркизът мълча толкова дълго, че това мълчание доби някак заплашителен характер. После добави с тих, но решителен глас:

— Всичко това, за да могат хора като вас да си живеят, сигурни и самодоволни, в Англия и да го съдят.

Изчервяването е проклятието на всички червенокоси и Дездемона не правеше изключение.

— Трябва да ви се извиня — изрече тя с мъка. — Колкото и да съм ядосана за онова, което вашият брат е причинил на племенницата ми, не биваше да говоря така. — Беше повече от засрамена. Страдаше обаче и от това, че Уолвърхемптън вече не беше така мил с нея. Изпита облекчение, когато лицето му се проясни.

— Реакцията ви не е необичайна — каза той. — Шпионажът изисква железни нерви и редица умения, които един джентълмен не би трябвало всъщност да притежава. А Робин беше много, много добър. Иначе нямаше да оживее. Беше поставен на изпитание по начин, който би прекършил повечето мъже, почти прекърши и него.

— Затова ли го браните така ревностно? — попита тя тихо.

— И да не беше това, пак щях да го браня. Той е единственият роднина, когото още имам и въпреки че е болезнено независим, си остава все пак по-малкото ми братче. — Гайлс въздъхна. — От малкото, което ми довери след завръщането си в Англия, едва ли научих много за онова, което е преживял. За което съм му благодарен. Бог ми е свидетел, беше достатъчно мъчително непрекъснато да се питам дали ще го видя пак или ще изчезне някога някъде като многото неоплакани жертви на тази война.

Маркизът изведнъж замълча. Минаха няколко секунди, преди да добави:

— Ще ви дам все пак представа за онова, което Робин е успял да постигне с „недостойната“ си дейност. През последната година от войната той е предотвратил атентат, чиято цел е била да вдигне във въздуха британското посолство по време на Парижката мирна конференция.

Дездемона усети как затаява дъх, защото си представи колко много хора биха били убити при подобна експлозия. Най-вероятно министърът на външните работи Касълрийг, при известни обстоятелства и Уелингтън. Политическите последици щяха да са катастрофални — не само за Великобритания, а за цяла Европа.

Уолвърхемптън се усмихна пестеливо.

— Сега разбирате ли защо настоявах това да остане поверително? А е само един пример сред многото. Чух, че в Уайтхол мислели да го удостоят за заслугите му с титлата барон, не знаели само какви основания да представят на обществеността.

— Да дадат благородническа титла за шпионаж би било, разбира се, прецедент.

— Не и в случая на Робин. Той винаги е избирал напълно непознати пътища. Още като момче успяваше по подчертано оригинален начин да намира нови решения. — Маркизът широко се засмя. — Беше например, доколкото зная, единственото момче, на което се наложи да напусне Итън още в деня на постъпването.

Дездемона се ухили.

— Доста съмнителна чест. Как го е постигнал?

— Вкарал шест овце в директорската стая. Представа нямам как е успял. Но беше напълно съзнателна постъпка, защото предпочиташе да учи в Уинчестър, а не в Итън. Дори ако бъде удостоен с титла, не съм сигурен, че ще я приеме. Докато плувахме веднъж като деца в езерото Уолвърхемптън, получих внезапно схващане и за малко не се удавих. Той ме изнесе от водата — забележителна постъпка, като се има предвид, че бях два пъти по-тежък от него, а на всичкото отгоре размахвах ръце като вятърна мелница. Като се посъвзех, му обърнах внимание, че да не ме беше спасил, щеше да стане следващият маркиз Уолвърхемптън.

— И?

Очите му блестяха от удоволствие.

— Заяви ми, че тъкмо желанието това да не стане, е било основната причина да ме измъкне от водата.

Дездемона прехапа устна.

— Колкото повече научавам за вашия брат, толкова по-симпатичен ми става.

— Робин е най-очарователният и най-енергичният от цялото семейство. И съвсем противно на вашите предположения, той е безкрайно благороден.

Дездемона се взря с лека усмивка в привлекателните черти на маркиза.

— Изглежда, и вие също сте надарен и с трите добродетели, при това в не по-скромни количества.

Гайлс я изгледа продължително. Силна червенина заля лицето му. Той стана рязко и отиде до прозореца. Тя за пръв път го виждаше изгубил самообладание.

Пада му се, помисли си със задоволство Дездемона. Мен ме изкара от равновесие още в първия миг на запознанството ни. Със съзнанието, че е време да изоставят твърде личните теми, тя попита:

— Мислите ли, че Симънс и хората му са могли да заловят междувременно нашите бегълци?

Разсеяният дотогава поглед на маркиза, загледан през прозореца, стана по-съсредоточен.

— Възможно. Тъкмо видях две доста поочукани личности да идват насам. Тъй като зърнах наскоро единия в компанията на Симънс, допускам, че не са имали успех в преследването на Робин и вашата племенница.

Дездемона отиде при него до прозореца и погледна потиснато към двамата раздърпани мъже.

— На този хал ги е докарал вашият брат?

— Вероятно. Като дете беше нисичък и хубав като момиче. Ужасът в английските общински училища беше толкова страшен, че трябваше да избере между свиванията и покорството. Да беше останал в Итън, щях да се грижа за него, но така… — гласът на Уолвърхемптън стана дрезгав.

— Както разбирам, вашият брат не харесва твърде подчинението. — Тя си даде изведнъж сметка колко близко е застанала до високия, мъжествен маркиз и побърза да отстъпи встрани. — А какво ще правим сега, милорд? Съмнявам се, че двамата ще се върнат при джамбазите.

Той вдигна вежди.

— Тук съм съгласен с вас. Сега, когато нашите бегълци вече са станали предпазливи, ще е почти невъзможно да ги открием по пътищата. За тях има твърде много пътеки, твърде много възможности да се скрият и да се предрешат. Може би е вече време да се приберете в Лондон и там да чакате племенницата си.

Тя го изгледа недоволно. Чувството, че има в негово лице съюзник, изведнъж се стопи.

— Да имате нещо определено наум?

— Да, мина ми една мисъл. — Той я изпревари с движение на ръката. — Ако предположението ми е вярно, мисля, че мога да ви обещая да ви доведа в Лондон и двамата бегълци.

— Ами ако те не пожелаят да дойдат с вас? — попита тя, за да избегне въпроса му, дали има намерение да продължи търсенето.

— Ще им приведа разумни доводи. Един опит да принудя Робин, няма да е за препоръчване.

Тя си спомни двамата мъже, които току-що видя и трябваше да се съгласи.

Уолвърхемптън посегна към шапката си, за да си тръгне, но още веднъж спря.

— Защо са ви кръстили Дездемона?

— В нашето семейство е традиция да се дават на момчетата латински имена, а на момичетата такива от пиесите на Шекспир.

— Но вашата племенница има латинско име.

— Тя е изключение от правилото. Брат ми Максимус е кръстен на сестрата на баба си, той даде това име и на дъщеря си. Леля Максима почина преди няколко месеца, натрупала доста години и доста злоба. Но ще ми липсва.

— Имате предвид лейди Клендънън? Тя е единствената Максима, която познавам. — Когато Дездемона кимна, той добави. — Силните жени са очевидно още една традиция в семейство Колинс. Все по-малко съм склонен да мисля, че вашата племенница е останала с Робин против волята си.

— Това тепърва ще трябва да разберем — отвърна тя сухо. Наведена отново на мисълта за мисията си, тя посегна към чантичката, готова да тръгне.

Маркизът искаше да й отвори вратата, но преди да го стори, спря и я погледна. Сякаш омагьосан, вдигна ръка и очерта с връхчетата на пръстите си контурите на слепоочията и ухото й, погали я нежно по бузата и шията. Докосването му беше съвсем леко. Сякаш искаше да запомни с връхчетата на пръстите усещането за кожата й.

Дездемона замръзна безпомощно и се постара да запази самообладание. Всяко местенце, което той бе докоснал, отприщваше в нея вихрушка от чувства. В брака си не бе получила капчица нежност и сега беше смаяна, че реагира толкова бурно.

Тя погледна Уолвърхемптън в очите и веднага съжали. Топлотата, която съзря в тях, се оказа по-гибелна от телесен удар. Следващия миг той можеше да се наведе и да я целуне. И ако това станеше…

Тя се отскубна и си отвори сама вратата.

— Много се надявам да видя в Лондон отново нашите бегълци и вас, Уолвърхемптън — каза само. И изчезна.

Гайлс гледаше втренчено вратата, която тя му затръшна под носа. Защо една умна и опитна светска жена се държи толкова превзето, сякаш е девственица, възпитана в манастир, само защото е проявил интерес към нея? Защото не й е симпатичен, гласеше простичкият отговор.

Все пак не се съмняваше нито за миг, че в този случай простичкото обяснение не дава отговора. Онова, което прочете в погледа й не беше антипатия, а страх.

Маркиз Уолвърхемптън си беше заслужил напълно репутацията на нерешителен човек. Но вземеше ли веднъж решение, нищо не можеше да го разубеди. Сега, при звука на бързо отдалечаващите се стъпки на лейди Рос, реши да си обясни причините за нейните страхове.

И тогава, кой знае, може би и да предприеме нещо срещу тях.