Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

12

Макси отхапа от сандвича с шунка и се облегна доволна на стоплената от слънцето каменна стена.

— Пътуването с джамбази има само две неудобства.

Робин преглътна залъка хляб с глътка бира.

— И те са?

— Шумното трополене на хиляди говеда, на кучета и хора. И смрадта. Най-вече смрадта.

Той се усмихна.

— След време човек свиква с нея.

— Значи трябва да заживея с тази надежда. — Макси преглътна последната хапка сандвич. — Но джамбазите ми харесват. Напомнят ми фермерите в Ню Инглънд. Солидни хора са и с чувство за реалност, защото са стъпили здраво на земята.

— На джамбазите е поверен добитъкът на техните съседи и те трябва да са хора, на които може да се има доверие. Доколкото зная, за да получат разрешително, условието е да са поне трийсетгодишни, женени и собственици на къщи.

Макси присви нос.

— В Англия се изискват прекалено много неща, за да получиш лиценз или разрешително.

— Цената на цивилизацията. Ако на някой англичанин този товар му дотежи прекалено, той има възможността да потърси свобода и щастие в Америка.

— В Америка хората се радват на по-големи свободи — възрази тя бавно, — но към щастие човек може да се стреми навсякъде. За съжаление никой закон не му гарантира, че ще го намери.

Робин кимна в знак на съгласие и се залови отново за хляба си. Стадото се настаняваше бавно за почивка и повечето джамбази вече вечеряха в тясната кръчма. Макси и Робин бяха предпочели да останат отвън — от една страна, защото времето беше много хубаво, но най-вече, защото успехът на техния маскарад зависеше и от това, да не се хвърлят много-много в очи.

Някакво движение привлече вниманието й. Тя се озърна и видя как едно кленово семе бавно лети към земята. Слънцето огряваше крилатата му форма и го превръщаше в прозрачно злато. Понесено от лекия ветрец, то се олюлява дълго, сякаш нямаше тегло, докато се озова най-сетне на земята, на трийсетина сантиметра от ръката й. Макси пое затаен дъх и се усмихна щастливо.

Не знаеше, че я наблюдават, докато Робин не й каза:

— Преди малко правеше впечатление на човек, който изживява религиозен екстаз.

Тя се опита да отговори небрежно, но после промени решението си. Робин може и да не разбере обяснението й, но сигурно ще го приеме.

— В някакво отношение беше точно така. Народът на майка ми възприема природата като всеобгръщащо цяло. Кленовото семе е частица от великия дух, както и облакът, вятърът или човешката душа. Ако някой отнема на катеричка орехите, които е събрала за зимата, той трябва да й остави достатъчно, за да може да преживее, защото животните имат същото право на даровете на земята, каквото и хората.

Силно заинтригуван, той вдигна въпросително вежди.

— Такова разбиране е съвсем различно от това на европейците, които виждат в природата свой враг, който трябва да бъде победен, или отрупана с дарове маса, сложена единствено за да задоволи нуждите на човека.

 

— Откровено казано, смятам виждането на индианците за по-добро и по-здравословно. — Макси зарея поглед в далечината, докато се опитваше да обясни понятия, които се поддаваха трудно на превод на английски. — Майка ми изпитваше това чувство на единство на природата, докато съзерцаваше цвете или облак. Ако я видеше човек в това състояние, можеше да разбере какво значи радост.

— В нещо като медитация ли се вглъбяваше?

— Това сигурно е най-доброто английско обяснение, въпреки че не е съвсем точно. Бих казала по-скоро, че тя ставаше неделима част от потока на природата — както капката в една река.

— Можеш ли го и ти?

— Беше ми достъпно донякъде, когато бях малко дете. Впрочем много от стихотворенията на Уърдзуърт говорят за това. Дори сега, когато се замислям за природата, започва да ми се струва… че енергията на природата изпълва и мен. Ако наистина е така, бих могла може би да се слея с природните течения.

Тя въздъхна.

— Но това никога не ми се е случвало. Изглежда, прочела съм прекалено много книги и съм прекарала твърде много време сред културата на белия човек, за да мога да живея в пълна хармония със земята. Много разочароващо е да ти се струва, че можеш едва ли не да докоснеш с ръка тази цялост и въпреки това да не можеш да я стигнеш. Но може и да успея все пак някой ден.

— Единство — много привлекателна концепция. Може би защото — лицето му стана сериозно, — защото ми се струва, че съм съставен само от фрагменти.

— Така мислиш, защото живееш единствено според законите на разума. Погледни това кленово семенце и се опитай да се слееш с него. Използвай духа си, въображението си, а не разума си.

— Надявам се, че те разбирам поне донякъде, Канавиоста — каза той след дълго мълчание. — Усилието да се слееш с природата не е религиозен акт, а начин на съществуване.

— Все още има надежда за теб, лорд Робърт. — Макар да се радваше, че той я разбира, Макси нямаше желание да навлиза по-дълбоко в толкова лична тема. Тя му посочи една сцена, която се разиграваше на точно сто метра от тях. — Какво прави Дафид Джонс тука?

Робин погледна към широкоплещестия червенобузест джамбазин.

— След малко ще се превърне в ковач. Може би още не си обърнала внимание, но животните се подковават, за да не почнат по пътя да куцат. Като ги подковават сами, джамбазите си спестяват ходенето при местния ковач.

— Но как се подковават чифтокопитни?

— За всяко копито се използва отделна подкова — обясни й Робин. — По всяка вероятност джамбазите си носят готови подкови, за да не се налага да ги коват сами.

Макси се надигна силно заинтригувана.

— Искам да погледам.

Дафид Джонс беше сред малкото джамбази, които говорят свободно английски, затова беше разговаряла по-често тъкмо с него. Наистина уелският му акцент беше толкова силен, че тя невинаги го разбираше, но с удоволствие слушаше кадифения му баритон.

— Искаш ли да ми помогнеш, момче? — попита Джонс, когато тя се приближи.

Макси погледна скептично дузината волове, които пасяха миролюбиво наблизо.

— Не зная дали ще съм ви от голяма полза, сър. Никога не съм стоял до наковалня и никога не съм подковавал вол. Освен това сигурно ви трябва някой по-едър от мен.

— Ще трябва само да ми подаваш подковите, за които те помоля. — Господин Джонс посочи приготвените инструменти, после взе въже и метна ловко широката примка върху един отделен от късокраките кучета вол. Въжето се плъзна по тялото на животното, обхвана краката му. Джонс пристегна примката и дръпна. Тежкият колос се строполи с рев на земята, по-скоро изненадан, отколкото разярен.

Макси подаде на джамбазина готово парче метал и той го закова бързо и ловко. Извиваше краищата на гвоздеите и ги забиваше внимателно в копитото, без да сваля зорко око от вола. При първото животно се налагаше да се сложи само една нова подкова, затова то скоро бе пуснато пак на свобода и изприпка с ужасено размахана опашка по-надалеч.

И останалите говеда бяха подковани със същата лекота. Зад тях джамбазите в кръчмата бяха подхванали една уелска песен — музикален съпровод на залеза. Макси подаваше според нуждата подкови, гвоздеи, чукове и си мислеше колко дълго остава светло в тази област. Учудващото беше, че се намираха много по на север от родината й, но английските зими бяха много по-меки.

Робин се приближи бавно, за да гледа. Въпреки че стоеше зад гърба й, тя съзнаваше съвсем ясно присъствието му. Ще й липсва, след като се разделят, беше вече напълно сигурна.

Тринайсетият вол изпълни онова, което предсказваше нещастното число. Беше нервно животно, което само потракващите зъби на кучетата въздържаха да не почне да хвърля къчове. Господин Джонс метна въжето. Когато волът се строполи с яростен рев на земята, Джонс се приближи към него, за да го подкове.

Изненадващо и за по-бързо от миг волът се освободи от примката и скочи с гневно сумтене на крака. Остър рог се заби в ребрата на уелсеца, разкъса дрехата му, стовари го на земята пред копитата на подлудялото животно.

Макси се питаше, вцепенена, какво да стори. Ако почне да вика за помощ, пийналите доста бира джамбази едва ли ще я чуят сред гръмогласното пеене. Ако се опита да издърпа Дафид Джонс, волът ще повали и нея на земята.

Но тя беше забравила за Робин. Докато все още гледаше неподвижна и стреснато пред себе си, той профуча край нея и награби вола за рогата. Влагайки всичката си сила, заизвива встрани главата на животното, за да го повали на земята.

Когато под силния натиск върху шията му животното загуби равновесие, Робин каза тихо:

— Макси, махни Джонс оттук.

Ритащо копито свали шапката й от главата и я удари по рамото, докато се навеждаше, за да изтегли уелсеца извън опасната зона. Беше на половината на ръста на Джонс, но страхът й даде неподозирана сила. Макси не спря, докато не измъкна Джонс достатъчно далеч.

Когато вдигна глава, видя смайваща картина. Ръцете на Робин се бяха вкопчили в рогата на вола, бяха силно изопнати от напрежението, необходимо, за да задържи животното на земята. А то се бранеше с рев от своя потисник, но не беше в състояние на използва силата си.

Физическата сила на Робин порази Макси. Дори ако впечатлението, че държи животното под контрол, беше мимолетно, изглеждаше сякаш е хванал тигър за опашката. Един господ знаеше, как щеше да се отърве от нараняване.

Макси вече искаше да хукне към кръчмата за помощ, когато Робин намери сили да изсвири остро няколко пъти. Няколко кучета дотичаха при него, Робин ги изчака да се приближат достатъчно, а после пусна вола.

Човек и животно се изправиха на крака и побеснелият вол се понесе срещу мъжа, който се бе осмелил да го унизи. Миг преди един рог да го улучи в гърдите, Робин успя овреме да се наведе.

Преди животното отново да нападне отново, кучетата го обградиха и с ловки ухапвания по краката го натириха обратно в стадото. То забрави със смайваща бързина гнева си и се залови мирно да пасе.

Задъхан и капнал, Робин изтича при господин Джонс.

— Как е? — попита той Макси, коленичила до джамбазина.

Преди тя да успее да отговори, мъжът седна и измърмори нещо, което прозвуча като уелско проклятие. Калните отпечатъци от копита по панталона му сочеха местата, на които волът го беше улучил.

— Не бих казал, че ще съжалявам, когато това добиче стане на пържоли — заяви той навъсено. — Може би ще трябва занапред да подковавам само гъски.

С помощта на Робин и Макси той се изправи на крака. Лицето му се разкриви болезнено, но след като огледа внимателно ребрата си, заяви:

— Благодарение на помощта ви, както гледам, май нищо не ми е строшил.

Робин донесе въжето на джамбазина и след като го огледа бързо, посочи едно от краищата.

— Въжето е изгнило. Нищо чудно, че се е скъсало, когато волът е почнал да се върти около себе си.

Господин Джонс огледа въжето.

— Леле. Такава небрежност може лесно да убие човек. Дължа ви халба бира и дори две. — Погледът му се спря на Макси и той се вгледа в нея с широко отворени очи. След миг каза със смях: — Ще е май по-добре да си нахлупите отново шапката.

 

 

Дездемона Рос не беше подозирала, че в Англия има толкова много говеда, колкото видя тази сутрин по пътищата за Маркет Харбъроу. Без да откъсва поглед от спектакъла, който й се поднасяше, изпи трета чаша чай. Стаята на първия етаж на „Трите лебеда“, която гледаше към пътя, се оказа вече ангажирана, но с помощта на пари и остри думи тя успя все пак да я получи.

Когато прекараха първите уелски черни говеда под прозореца й, тя се взря напрегнато надолу по пътя. Но сега, след като бе гледала безкрайно дълго време, се почувства капнала и изтощена. Започна да се пита дали зоркото й наблюдение не е обречено на неуспех.

Междувременно бе видяла безброй черни крави, волове и бикове, но никой, който да може да е Максима Колинс. Още по-малко човек, който би могъл да е безкрайно неблагонадеждният лорд Робърт.

Докато слагаше чашата си на масата, тя се питаше къде ли може да е лорд Уолвърхемптън. Положително някъде наблизо и сигурно и той нащрек като нея. Освен ако вече е заловил бегълците, което би обяснило все пак защо тя, Дездемона, няма успех.

Отсъствието на Уолвърхемптън будеше у нея много противоречиви чувства. Този мъж притежава, изглежда, подчертана способност да я ядосва. А когато това се случваше, тя се държеше като същинска глупачка. Въпреки това не можеше да отрече, че срещите им й бяха доставяли удоволствие.

Най-сетне се видя и краят на стадото. Най-отзад тя откри три потънали в прах личности и две кучета, които бързо ги следваха. Дездемона си пое дълбоко въздух и се наведе, за да се увери.

Един от тримата беше джамбазин, вторият пъргаво пристъпващ мъж, среден на ръст, а третият правеше впечатление с крехката си фигура, облечен беше като момче, носеше и невероятната шапка, която й бяха описвали всички. Дездемона видя как мъжът каза нещо, на което другите двама реагираха със смях.

Извън себе си от възбуда, Дездемона изтича надолу по стълбата.

Дори на селска улица стадото не е нещо тихо, но то става много по-шумно, когато звънтенето на копитата, гневното мучене и ревът на животните се удря в стените на къщите и кънти. Заедно с Дафид Джонс, Макси и Робин образуваха ариергарда на дългата върволица черни говеда. Повечето местни жители се бяха прибрали разумно зад затворени врати.

Джамбазите обикновено избягваха градовете и селата, но минаването през Маркет Харбъроу беше неизбежно, ако искаха да стигнат до един от най-големите английски панаири на добитък. След равната, докъдето поглед стига, местност прекосяването на град будеше у Макси чувство за опасност. Все пак досега не бе могла да открие следа от Симънс. Той сигурно се беше отказал от преследването.

Само че това нейно предположение се оказа погрешно. Тъкмо наближаваха пазарния площад, когато прекалено познат глас изкрещя:

— Ето ги!

Само на двайсет метра от тях Симънс изникна от някакъв вход с израз на зловещо задоволство на сипаничавото лице. Зад гърба му се появи и неговият съучастник — беше едър като него, но още по-брутален на вид.

— По дяволите! — изруга потиснато Робин. Оглушително изсвирване разцепи въздуха, когато Дафид Джонс осъзна сериозността на положението и реагира с бързина, която никой не би допуснал у един отпуснат уелсец. Покорни на изсвирването, кучетата накараха последната група говеда да се обърнат и ги погнаха в обратната посока. Само за секунди улицата се оказа задръстена от объркани, надаващи силен рев, животни. Робин хвана бързо Макси за ръката.

— Много благодаря! — извика той на уелсеца.

— Късмет! — махна им господин Джонс.

Макси успя само да зърне червеното от гняв лице на Симънс. Заедно с другия апап той напразно се опитваше да си проправи път между изнервените и опасни животни.

С тупкащо сърце Макси се остави Робин да я завлече до съседната уличка. Говедата оставяха тесен проход между себе си и къщите, тъй че им се предоставяше тясна ивичка за бягство. Макси се чувстваше ужасно мъничка и безпомощна, докато масивните тела препускаха покрай нея, но щом успяваха да се притиснат плътно към стените, бяха в безопасност.

— Всичко наред ли е? — попита Робин, когато най-сетне стигнаха малката пряка.

— Естествено. — Тя прокара прашна ръка през челото си. — Ти ориентираш ли се всъщност в Маркет Харбъроу?

— Още не, но и това ще стане — отговори той с неотразима усмивка.

Макси изпита необяснимо чувство на радостно облекчение. Робин може да е нехранимайко, но при създалите се обстоятелства тя не можеше да си пожелае по-добър спътник.

Дездемона отвори рязко вратата на хана тъкмо когато непрекъснатият поток от говеда се превърна в нещо хаотично. Тя впери ужасено очи в полудялата тъмна маса. На улицата воловете изглеждаха много по-едри, отколкото от прозореца на първия етаж, а рогата им много по-остри.

Зад нея собственичката на „Трите лебеда“ нададе пронизителен вик. Дездемона не й обърна внимание, притисна се към стената на къщата и тръгна бавно, но решително по улицата. Трябваше да вземе със себе си кочияша. Не, телохранителя, който беше по-едър и по-силен.

Крачка по крачка тя се насочваше към мястото, където бе зърнала Макси. Но никъде не можа да открие и следа от племенницата си. Ядосана и капнала, тя застана на пръсти и вдигна ръка срещу слънцето, за да вижда по-добре.

Това се оказа сериозна грешка. Рогът на един вол се заплете в ръкава на роклята й и я метна встрани. Докато Дездемона се мъчеше да запази равновесие, краката й се заплетоха в полите и тя се просна по цялата си дължина върху паважа.

Вдигна глава, видя как подкованите със желязо копита на един вол се спускат над нея и разбра, че сега ще умре.

 

 

Макси и Робин тичаха надолу по уличката, докато я пресече друга, успоредна на главната. Когато свиха по нея, чуха зад себе си крясък, който им подсказа колко близо до тях са Симънс и съучастникът му.

Успоредната улица беше много оживена, та трябваше да поемат в зигзаг, за да не се сблъскат с някой от многото минувачи. Когато една конска каруца, от която стоварваха стока за някакъв магазин, им препречи пътя, Макси се пъхна с внезапна решителност под каруцата и изпълзя от другата страна. Робин я последва.

От другата страна на конската каруца двамата се изправиха отново на крака и се оказаха срещу витрината на магазин за платове. След като отупа прахта от панталона си, Робин измарширува право в магазина и Макси след него. Той подари на жената зад тезгяха една от сияйните си усмивки.

— Извинете, госпожо, но ни се налага да използваме веднага задната ви врата.

Слисаната жена беше в състояние да издава само гърлени звуци, а той прекоси магазина и отвори единствената налична врата. Като очакваше да я замерят с някой топ плат, Макси побърза подире му.

Тесен коридор водеше към кухня откъм задната страна на къщата. Робин ощастливи смаяната готвачка с още една чаровна усмивка, после двамата хукнаха през градината. Отворената врата в нейния край ги изведе на друга улица.

Както в много стари градове, и в Маркет Харбъроу имаше лабиринти от улички. За лош късмет една от тях отведе Макси и Робин обратно на главната, а там в полезрението на съучастника на Симънс. Мъжът тутакси извика приятеля си.

Макси и Робин хукнаха през уличките и улиците, докато ги заболяха белите дробове. Да беше тъмно, лесно щяха да избягат от преследвачите, но дневната светлина даваше на Симънс съществено предимство.

Стигнаха до стръмно изкачваща се улица, където зад една кръчма бяха наредени празни бъчви.

— Поспри, Робин — изстена Макси.

Бутна една от бъчвите и изчака преследвачите да се появят иззад ъгъла. Тогава отъркали със силен смях бъчвата в краката им. Робин последва примера й и двамата изпратиха половин дузина бъчви надолу по стръмната улица. Диви ругатни ги изпратиха, когато продължиха бягството си.

Следващата улица свиваше рязко вдясно. Когато стигнаха завоя, Макси спря. Дишаше тежко и беше дълбоко разочарована.

Улицата опираше в по-висока от човешки ръст каменна стена.

 

 

Дездемона можа да избегне подковата на първия вол само защото се отърколи пъргаво встрани. Но когато вече понечи да стане, разбра, че усилията й сигурно са обречени на неуспех…

В същия миг две силни ръце се протегнаха към нея и я вмъкнаха в относителната сигурност на тесен вход. Миг по-късно тя притисна лице в рамото на вълнено палто.

Без да вижда лицето на спасителя си, вече знаеше, че това е Уолвърхемптън. Той я обърна така, че да застане с гръб към вратата, а тялото му я пазеше от препускащите покрай тях животни.

— Вече да са ви казвали, че имате повече кураж, отколкото ум? — прозвуча до ухото й ироничен баритон.

— Да, и то често.

Зад него громола на стадото взе сякаш да поутихва. Дездемона се дръпна почти със съжаление от своя спасител. Подкосените колена отказваха да й служат, но преди отново да падне, той успя да я хване.

— Краката ми се люлеят като желе — каза неуверено тя.

— Напълно разбираема реакция. Бяхте наистина на косъм.

Тя се опря на вратата и се опита да се овладее.

— Безкрайно съм ви задължена, Уолвърхемптън. Можеше заради мен да бъдете стъпкан до смърт.

Той вдигна небрежно рамене.

— Прекарал съм известно време сред говеда, тъй че познавам донякъде техния нрав.

Въпреки че голяма част от британската аристокрация дължеше богатството си на селското стопанство, малцина от лондонските познайници на Дездемона биха си признали, че са фермери. Но тя прекарваше може би много време в Лондон.

Тя прокара треперещи пръсти през косата си. Роклята й беше съсипана, шапката лежеше стъпкана на паважа.

— Ако знаех, че ще трябва да застана срещу минаващо стадо говеда, щях по-иначе да се облека.

Междувременно животните се бяха успокоили дотолкова, че поеха отново по пътя си към пазара. Откъм края на стадото един джамбазин се приближаваше към тях.

— Надявам се нищо лошо да не е станало, госпожо — каза той с мек уелски акцент. — Не бих си простил, ако ви се беше случило нещо.

— Аз съм здрава и читава. — За да го докаже, Дездемона отстъпи предпазливо на крачка от вратата. Този път коленете вече я носеха. — Беше много глупаво от моя страна да изляза на улицата тъкмо когато прекарваха стадото по нея.

Когато джамбазинът понечи да си тръгне, Гайлс го попита:

— Защо накарахте животните да се обърнат? Беше много рисковано.

Джамбазинът спря с непроницаемо лице.

— Грешка, сър. Кучетата разбраха неправилно заповедта ми.

— Наистина? Значи грешката няма нищо общо нито с двамата, които вървяха с вас, нито с другите двама, които ги преследваха?

— Ми не — заяви невъзмутимо джамбазинът, — нищо общо. — Той вдигна два пръста към шапката си. — А сега трябва да се погрижа отново за животните си. Желая на вас и на милейди приятен ден.

Дездемона гледаше втренчено широкия гръб на мъжа.

— Да не би да искате да кажете, че той нарочно е помогнал на Максима и на лорд Робърт да избягат?

— Без ни най-малко съмнение. Сигурен съм, че беше Робин, въпреки че не можах да различа добре неговия спътник заради ужасната му шапка. — Той тихичко се засмя. — Брат ми има ярко изразен талант да си печели съюзници.

Дездемона навъси угрижено чело.

— Но защо ги преследваха двама мъже?

Маркизът я хвана под ръка и я придружи обратно до „Трите лебеда“.

— По този въпрос ще можем да си побъбрим, докато обядваме.

Дездемона отвори уста, за да му възрази просто по принцип, но пак я затвори. Не й беше до протести.