Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 109 гласа)

25

Още преди вечерята да бе преполовена, Гайлс реши, че трябва да прекарва повече време в Лондон. Колкото и симпатични да са неговите съседи в Йоркшир, не можеше изобщо да има сравнение с увлекателните разговори, които водеше тук.

След кратко бъбрене на чаша портвайн, джентълмените почнаха да търсят всеки своята дама. Погледът на Гайлс веднага се спря на Дездемона. Неговата толкова известна и мъдра реформаторка сияеше като ученичка. Въпреки това в нея нямаше нищо момичешко. Докато седеше до нея по време на вечерята, беше се чувствал като болен от любов млад глупак. Всеки път, когато тя се засмиваше или вдигаше чашата с вино, той изпитваше желание да я отвлече от този салон колкото може по-надалеч. А тази червенокоса вещица чудесно разбираше какво му се ще.

Всичко щеше да е ужасно забавно, ако не го измъчваха невероятно изненадващи пристъпи на ревност, стига друг мъж само да я погледнеше. Кандовър и Дездемона бяха от години добри познати, но Гайлс беше готов да се хване на бас, че херцогът никога не я е гледал с такова възхищение като тази вечер. Ако Кандовър не беше толкова стар приятел на семейството и известен със свръхщастливия си брак, Гайлс щеше да изпита желанието да го предизвика за дуел на разсъмване.

Той се усмихна на тази абсурдна представа и насочи вниманието си към други гости. Беше приятно, непринудено събиране, на което гостите лесно минаваха от тема на тема. Максима Колинс се нагаждаше без проблеми към обкръжението си. Със своето остроумие, чар и външност можеше да си съперничи с всяка друга жена в салона. Би била чудесна съпруга за Робин.

След оживена дискусия с лейди Абърдеър за свободните училища, реши, че е време отново да открие Дездемона. Озърна се и я видя да си бъбри с Робин до вратата към терасата. Сега се оказа по-трудно да се отърве с усмивка от ревността си. Защо трябва да го гледа толкова захласнато? Глупав въпрос. Робин въздейства така на всяка и всеки.

Воден от нежелание да се сърди на собствения си брат, той тръгна бавно към двойката. Проклинаше непринудения чар на Робин, неговия дар слово и безчувственото му мраморно сърце, което му даваше възможност така широко да използва предимствата си.

Дездемона не забеляза приближаването на Гайлс и се обърна, за да размени няколко думи с Макси. Вместо да я последва, заяви рязко на брат си:

— Хайде, ела да глътнем чист въздух.

— Щом искаш — отговори Робин, подразнен, но любезен. Робин беше винаги любезен, още една дразнеща черта на характера му. Разкъсван от безуспешна вътрешна борба с неумението си да се владее, Гайлс излезе на широката тераса. Нямаше представа какво иска да каже на брат си, но все нещо щеше да му каже.

Двамата братя избързаха към балюстрадата на терасата. Прочутите градини на Кандовър хаус се къпеха в лунна светлина, но Гайлс не подари дори поглед на тяхната красота. Робин наблюдаваше навъсеното лице на брат си и се питаше какво ли е могло да се случи. Беше много рядко Гайлс да е в лошо настроение, но в тези редки случаи Робин се бе чувствал много объркан.

— Лейди Рос е наистина забележителна личност. Много бих искал да съм присъствал, когато е нахлула с чадъра си в твоя кабинет — каза Робин, като се стараеше да разведри атмосферата.

Гайлс облегна ръце на балюстрадата на терасата, загледан в нищото.

— Това би спестило много проблеми на всички. Защото се питах какво ли е станало е теб.

— Добре де, но не си бил разтревожен, нали? — отвърна Робин. — Нали същата сутрин ти бях казал, че може да изчезна, ако нещо или някой ми мине пътя. Може да е било предчувствие.

— Да, спомних си — отвърна навъсено Гайлс. — Но щях да се чувствам много по-добре, ако ми беше оставил съобщение.

— Моля да ме извиниш, но наистина не помислих за това.

— Разбира се, че не си. — Ръцете на Гайлс се бяха вкопчили толкова силно в балюстрадата, че кокалчетата им просветваха съвсем бели. — Та ти не мислиш никога за никого. Освен за самия себе си.

Робин усети как се напряга.

— Какво искаш да кажеш?

Гайлс вдигна поглед към него. В очите му вече нямаше капчица синьо, бяха станали сиви и твърди като шифър.

— Да ти се е случило, без всички онези години, когато си играеше на герой, да помислиш поне един-единствен път за хората, които се тревожат за теб? Да си се запитал някога как се чувства човек, който очаква месеци наред единственият му брат да даде някакъв признак на живот и не знае дали не е отдавна мъртъв. Ако ти се е случвало, то при какви обстоятелства? — В очите му проблясваха студени пламъчета. — Сигурен съм, че просто не ти е минавало през ума. Така де, трябвало е да вършиш къде по-важни и по-вълнуващи неща.

Робин гледаше втренчено брат си и имаше чувството, че между тях зейва огромна пропаст. Разстояние винаги бе имало, някакво опасно, уязвимо място в основата на техните отношения, но и двамата бяха предпочитали да не му обръщат внимание. Не говореха никога за онова, което се криеше под повърхността и така успяваха да ги останат приятели.

Но сега, каквато и да беше причината, Гайлс искаше да наруши мълчанието и да повлече и двамата в пропастта. Ако това се случи, тяхното приятелство може да се окаже непоправимо и завинаги погубено.

С отчаяната надежда, че Гайлс е готов да стъпи отново на твърда почва, Робин каза тихо:

— В дейността ми много неща бяха повече от осъдителни, но в тях нямаше и следа от желание за геройство. Разбира се, винаги имаше вероятност щастието да ми изневери, но винаги съм имал грижата, ако нещо ми се случи, непременно да бъде изпратено известие в Уолвърхемптън.

— Каква предвидливост — обади се саркастично Гайлс. — Ако го знаех, сигурно щях да спя по-спокойно.

Робин усети неволно как го обзема толкова познатото му чувство на съпротива.

— Може би си засегнат, че не се държа с главата на семейството с полагащото се страхопочитание? Подобно изискване не понасях дори от баща ни, още по-малко ще го приема от теб.

— Говоря за елементарни правила на човешка почтеност — прекъсна го Гайлс. — Изпращаше непрекъснато сведения за Англия, но собственото си семейство благоволяваше да удостояваш най-много с едно писмо на година.

Робин присви силно очи.

— А какво трябваше да ви пиша? Ами аз лъжа, крада, ако се наложи, убивам. Когато не съм зает с измами, прекарвам времето си с една жена, достатъчно умна, за да не се омъжи за мен. Още съм жив. Надявам се, че сте добре, че тази година реколтата е богата. Най-сърдечни поздрави, Робърт.

Гайлс се разхождаше бесен. Гневът беше изпълнил всяка фибра на тялото му.

— Искаш да кажеш, че съм страхливец, така ли? Бог ми е свидетел, че не съм си мръднал пръста, за да остана в Уолвърхемптън. Когато завърших Оксфорд, бях готов да дам мило и драго само и само да постъпя в армията.

Необузданата ярост на реакцията му беше потресаваща. Със съзнанието, че е улучил, без да иска, отворена рана в душата на Гайлс, Робин каза:

— Много добре зная, че не си страхливец. Откровено казано животът под един покрив с нашия баща изискваше повече смелост, отколкото някога съм проявявал.

— Един от нас трябваше да поеме отговорността за семейството — изръмжа непримиримо Гайлс — и това сигурно нямаше да си ти. Беше прекалено много зает да обикаляш света и да рискуваш живота си.

Лека полека и в Робин взе да се надига гняв.

— Аз нямах семейни задължения — заяви той рязко. — Та за мен едва се намираше място на масата. Не бях любимият син. Дали бях там или ме нямаше, Уолвърхемптън изобщо нямаше ни най-малко да се промени. Винаги съм се съобразявал с факта, че моето изчезване от Англия ще е най-добрата услуга, която мога да окажа на благородното име Андървил.

— Не ставай дете — изсъска Гайлс. — Аз бях наследникът, затова татко прекарваше с мен повече време, но той беше справедлив и към теб. Проявяваше даже истинско великодушие, като се има предвид, че поведението ти би поставило на жестоко изпитание дори търпението на светец.

— О, да, нашият великодушен, винаги справедлив баща — отвърна с горчивина Робин. — Нали теб никога те нямаше, когато татко ме докопваше и се взираше в лицето ми, сякаш не може да повярва в нещастието, че съм негов син. Наистина само веднъж го изрече — че аз съм виновен за нейната смърт, и Бог му е свидетел, че би искал тя да оживее, а не аз, но това се четеше всеки миг в очите му. Винаги!

Ето го най-сетне и сякаш беше възможно да се докосне с ръце: болезненият спомен за жената, чиято смърт беше разрушила семейството.

— Татко ти е казал това? — попита недоверчиво Гайлс.

— Да. — Робин изгледа гневно брат си, не можеше да му прости, че го е предизвикал да изрече нещо, за което не се решаваше и да помисли. — Ти никога не си го казвал на висок глас, но винаги съм знаел, че и ти го възприемаш по същия начин.

За времето, изпълнено с три удара на сърцето, се възцари мълчание. После Гайлс попита:

— Но как можа да ти мине такава мисъл през ума?

— Наистина ли се налага да ти го кажа? Тя беше твоя майка, негова съпруга. Бил си на пет годинки и си я обожавал, впрочем чувство, което е почивало на взаимност. Тя е идвала всеки ден в детската стая да ти чете приказки или да пее песнички с теб. Доколкото зная, научила те е даже да четеш.

С лице бяло като платно Гайлс попита:

— Откъде знаеш всичко това?

— Научих го от прислугата. Понеже никога не бях имал майка, исках, разбира се, да зная какво съм загубил. Били са първите ми опити в събирането на информация. Слугите я почитаха като светица, защото се е държала с тях по начин, който не са могли да очакват от една господарка. — Робин затвори очи и се опита да се пребори отново с отчаянието, което беше отровило цялото му детство. — Боже милостиви, как само ти завиждах, въпреки че са били само пет години. На твое място щях да се погрижа детето, убило майка ми, да стане жертва на нещастен случай.

— По дяволите, Робин, никога не съм изпитвал подобни чувства — извика Гайлс. — Но аз наистина скърбях за нея. Нейната загуба беше най-ужасното нещо в целия ми живот. Но никога не съм те упреквал, че си жив, а тя не е.

— Татко го правеше. И се грижеше аз никога да не го забравя.

Гайлс се обърна отново към градината. Широките му рамене бяха сякаш вцепенени и напрегнати.

— Ако една жена умре при раждане, повечето близки го приемат като божия воля. Малцина хвърлят, като баща ни, вината върху детето. Други реагират по-скоро като мен. Те… те обичат особено силно детето, защото то е всичко, което им е останало от покойната.

Гласът на Робин стана по-мек.

— Това само засили чувството ми за вина. Аз бях виновен за смъртта на твоята майка, а ти проявяваше винаги толкова търпение с мен.

Гайлс направи нетърпелив жест.

— Престани да говориш така, сякаш си извършил убийство. Мама много обичаше децата. Зная, че е имала между теб и мен поне два спонтанни аборта, може да са били и повече. Толкова се радваше, когато бременността й напредна дотолкова, че вече едва ли трябваше да се бои от подобно нещо. Каза ми, че ще си имам братче или сестриче и че трябвало много да се грижа за теб. — Гласът му сякаш затрепери. — Питах се дали е предчувствала, че няма да оживее. Здравето й винаги е било доста крехко и тя сигурно е знаела, че честите бременности са рисковани. Твоите информатори не ти ли го казаха?

— Никога не съм разпитвал слугите за причините за смъртта й. Това… това не исках да го зная.

Гайлс простена и прокара ръка по лицето си.

— Ти се роди много седмици по-рано и лекарят не ти даваше никакви шансове да оживееш. След нейната смърт татко се затвори в себе си и не искаше с никого да говори. Когато чух едно слугинче да казва, че ако останеш без дойка, ти ще умреш, препуснах с понито си до селото. Жената на мелничаря тъкмо беше загубила детенце на няколко дена и аз буквално я замъкнах в Уолвърхемптън. Настоях да преместят леглото ти в моята стая, за да мога нощем да се уверявам, че още дишаш.

Робин го гледаше втренчено, беше смаян.

— Не съм го знаел.

— Не можеше и да знаеш, та ти беше тогава голям колкото франзела. — Гайлс успяваше с голяма мъка да овладее чувствата си. — А после ти толкова заприлича на мама и не само външно, притежаваше нейния чар, нейната непосредственост. Всички бяха във възторг от теб, въпреки че ти често се държеше като дяволско изчадие. Можеше да си позволяваш неща, за които аз щях да изям хубав пердах.

— Понеже татко ненавиждаше всичко, което правех, реших да му давам поне основание за това — забеляза сухо Робин. — Пък и пакостите винаги са ми прилягали повече от послушанието.

Гайлс сви рамене.

— Покорство е пресилено казано. Татко смяташе, че поведението ми е доста добро, но колкото и да се стараех, никога не беше напълно доволен.

Робин започваше постепенно да разбира за какво става всъщност дума в този разговор.

— Защо говорим за това след толкова години? Какво искаш от мен?

Гайлс разглеждаше мълчаливо широките си, силно стиснати, длани и правеше впечатление на безкрайно уязвим. Зад каменната градинска ограда една карета изтрополи по калдъръма на Мейфеър.

След дълга пауза каза едва разбираемо:

— Сигурно ще ти се стори ужасно детинско, но бих желал… бих желал да означавам нещо за теб. Ти си единственият роднина, който ми остана. Старал съм се да ти бъда добър брат, но ти винаги правеше всичко на своя глава, независимо от цената, затова не можех истински да ти бъда от помощ. Нито по отношение на татко, нито в училището, още по-малко, когато ти на твърде млада възраст реши да станеш шпионин, най-опасното занимание на света.

Робин смръщи чело.

— Господи, разбира се, че ти означаваше нещо за мен, дори много. Как можеш да се съмняваш? Сигурно помниш как непрекъснато ходех подире ти, щом се прибереше от училище. Беше наистина безкрайно търпелив с мен. Толкова много исках да съм като теб. Съзнанието, че не мога беше толкова потискащо. Бяхме просто много различни.

— Бяхме и сме — каза Гайлс, все още втренчил поглед в ръцете си.

— Но това различие не значи, че и дълбока привързаност ще е невъзможна — продължи колебливо Робин. — Ти винаги си бил за мен много повече баща от скъпоценния ни физически създател. Всичко, което научих за честта, дисциплината и лоялността, го зная от теб. — Той въздъхна. — По всяка вероятност съм станал шпионин само защото съм искал да се гордееш с мен. Това е наистина долнопробен, презрян занаят, но срещу престъпници като Бонапарт — много важен. Много ме болеше, че не одобряваш дейността ми, но след като веднъж се бях захванал, нямаше връщане назад.

Гайлс го погледна сериозно.

— Никога не съм подценявал дейността ти. Напротив, безкрайно се гордеех със смелостта ти и твоята изобретателност.

Робин вдигна вежди.

— Наистина? Но всяко наше скарване беше заради моите занимания. Презрението ти си проличаваше добре от толкова редките ти писма, а се изля щедро при последната ни среща в Лондон.

Брат му отмести поглед.

— Много съжалявам, че онази вечер изгубих самообладание, но бях толкова уплашен за теб. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеш да се прекършиш. Бях уверен, че е крайно време Великобритания да продължи борбата си без теб.

— Наистина бях тогава в доста окаяно състояние — съгласи се Робин. — Но да се оттегля за разумно съществуване в Йоркшир — това можеше направо да ме побърка. За мен беше по-добре да си продължа работата и да се уповавам на късмета си.

— Както ти каза, наистина сме много различни. За мен Уолвърхемптън е бил винаги източник на радост и отмора.

След доста дълго мълчание Робин каза почти примирено:

— След смъртта на нашата майка в Уолвърхемптън никога не е имало достатъчно любов. Тъгата и гнева на татко ни тровеха по някакъв начин всички. От теб не смееше да изисква прекалено много — от страх да не изгубиш търпение. Но аз не бих могъл да го понеса.

Гайлс се усмихна мрачно.

— Аз също се боях, че ако направя нещо, което може да утежни отношенията ни, ти може да отлитнеш като пеперуда и никога вече да не се върнеш.

Робин преглътна мъчително.

— Ти беше спасението на моето детство, Гайлс. А и сега си един от двете, не, трите човешки същества, за които съм готов да си дам живота. Съжалявам, че не ти го казах по-рано. Мъчно ми е, че си могъл, та макар и за миг, да мислиш, че нямам никакви чувства към теб.

Гайлс потри чело и така скри лицето си. Когато свали ръка, очите му бяха влажни.

— Братята трябва да се обичат, но в нашия случай бях сигурен, че единствено аз имам чувства.

Робин протегна безмълвно ръка, Гайлс я хвана и силно я стисна. Повече, отколкото при завръщането си в Уолвърхемптън, Робин имаше чувството, че най-сетне си е у дома.

— Трябваше още преди години да проведем този разговор — каза Робин, след като пусна ръката на брат си. — Но защо тъкмо днес, посред тази вечеря?

Гайлс се засмя смутено.

— Предполагам, че като съм видял колко възхитена е Дездемона от теб, всичките ми братски предразсъдъци са се съживили. Нямам абсолютно нищо против да замайваш главите на всички жени, но що се отнася до нея, наистина съм против.

— Повярвай ми, няма от какво да се боиш. Целият ни разговор се въртеше изключително и само около твоята личност. Тази жена вярва, изглежда, че можеш да вървиш по вода. Не направих нищо, за да я разубедя. Предполагам, че храниш надежди в тази насока, нали?

— Така е — усмихна се Гайлс. — А сега ще отида при нея, защото се чувствам много по-добре, когато тя е близо до мен.

Това Робин можеше да го разбере. Разговорът с брат му беше необходим и завърши добре, но той имаше чувството, че са го изстискали в емоционална центрофуга. А това означаваше, че има нужда от Макси — повече, отколкото от всичко друго на този свят.