Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 108 гласа)

24

Мари Лавал помогна на Макси да се облече, направи й и фризура, а след това се посвети на тоалета на херцогинята. Жалкият резултат от обстоятелството, че една камериерка трябваше да се погрижи за две дами, беше, че на първата дама й остана достатъчно време, за да се отдаде на нервите си.

Макси си даваше сметка колко е глупаво да се тревожи чак толкова за някаква най-обикновена вечеря. Дали щеше да съумее да мине през това изпитание, без да изложи себе си или Робин, също не беше най-важното. Смъртта на баща й и неизбистрените отношения с Робин бяха далеч по-важни. Въпреки това тя се разхождаше неспокойно из стаята и си мърмореше отново и отново съвета на херцогинята:

— Не бива в никакъв случай да се извинявате за онова, което…

Почукването на вратата й донесе облекчение. Макси предположи, че навярно Мари Лавал е забравила нещо и извика:

— Влез.

Но след миг в стаята влезе Робин, толкова непринудено и спокойно, сякаш се намираха в някоя плевня в Мидланд, а не в дома на един херцог. Във вечерно облекло той изглеждаше наистина великолепно.

Робин вдигна с престорено разочарование вежди.

— Моля да ме извините, търся една млада дама, дрипава и рошава. Сигурно съм сбъркал вратата.

Тя се втурна със смях към него и го прегърна.

— Имам чувството, че са минали дни, а не часове, откакто те видях последния път.

Той съумя с изненадваща ловкост да отговори на нейната прегръдката, без да застраши роклята или фризурата й.

— Чудесно. Моята откровено заявена цел е да доживея мига, в който ти вече няма да искаш да ме изпускаш, та макар и за пет минути от очи.

Той отдавна беше постигнал тази цел, въпреки че Макси никога не би го признала. Тя отстъпи крачка назад и направи толкова бърз пирует, че аленочервената й рокля се развя около глезените й.

— Добре ли изглеждам?

— Изглеждаш просто прекрасно. — Той я обгърна бавно с поглед, погълна всяка подробност в нея, от катраненочерната коса до кройката на роклята с висока талия, която подчертаваше великолепно стройната й фигура. — Главозамайващо екзотична. С опасна чувственост. Непреодолимо желана. — Той си пое дълбоко дъх. — Май ще е по-добре да спра, преди да съм смъкнал чудесната ти рокля. Бих искал все пак да добавя, че изглеждаш освен това интелигентна, елегантна и самоуверена.

— Приятно ми е да го чуя. — Макси направи гримаса. — Но що се отнася до самоувереността, трябва да допусна, че част от способността ти да мамиш трябва да е преминала в мен.

— Ще е голяма чест за мен, ако всичко, което притежавам, премине в теб.

Тя не можа да не се разсмее. Робин беше дошъл очевидно, за да й помогне да преодолее нервността си и това му се отдаде напълно. Докато посягаше към ръкавиците си, тя попита:

— Има ли някакви английски ритуали на висшето общество, чието непознаване би ме заклеймило завинаги като чужденка?

Той поклати глава.

— Доброто държане, което си научила от родителите си и на вечерите в Бостън, е напълно достатъчно.

— Понеже говорим за добро държане — закачи го Макси, — като се има предвид, че номинално съм невинно девойче, наистина ли е редно да се намираш в спалнята ми?

— Права си. — Той я погледна с шокиращо интимна усмивка. — Но нали ние двамата си знаем колко формално е определението „невинно девойче“.

Тя направи неуспешен опит да изглежда сериозна, хвана го за ръка и го заведе до вратата.

— Въпреки това е редно да дочакаме останалите гости в някое не толкова двусмислено помещение. В библиотеката например.

— Преди да го направим, искам да ти дам нещо. — Той извади сръчно от джоба си тесен кадифен калъф. — Ти ме нарече веднъж сврака, а тези птици са известни с това, че събират блестящи предмети, за да ги подаряват на обектите на своите въжделения. Ето още едно доказателство.

Макси присви носле.

— Не е прието номинално невинни жени да приемат скъпи подаръци от джентълмени.

— Колко е хубаво, че не съм джентълмен. — Лицето му стана сериозно. — Не зная какво ще ни донесе бъдещето, Канавиоста. Надявам се с божията помощ да го открием заедно. Но ако решиш да тръгнеш по път, различен от моя, искам да имаш нещо от мен.

Тя го погледна право в очите.

— Искаш един скъп предмет да ме спаси от евентуални финансови проблеми.

Той присви устни.

— Ти можеше да си ми много полезна в шпионската дейност. Имаш тревожната способност да четеш мисли.

— Не всички мисли. — Тя отвори калъфа и дъхът й секна. Върху подплатата от бяла коприна лежаха чудесно колие и обеци: великолепни рубини, заобиколени от малки брилянти. — О, Робин, толкова са красиви! Не признаваш половинчатите неща, нали?

— В случая да — възрази той. — Ако знаех, че ще ги приемеш, щях да купя целия комплект — от гребените и диадемите до колана.

Макси го изгледа поразена.

— Шегуваш се, нали?

— Този път не.

Настойчивият му поглед я накара да наведе очи. Не можеше да има съмнение, че той я желае. А тя си пожела само да може да е сигурна, че подбудите му са истински.

— Ще подхождат идеално на роклята. — Макси застана пред огледалото, свали скромните си златни обеци и сложи рубинените.

Когато обърна глава, светлината се пречупи великолепно в блестящите скъпоценни камъни. Робин закопча колието на врата й, после магьосническите му ръце се плъзнаха по раменете й, за да се успокоят на кръста. Тя се възхити за сетен път на способността му с толкова леки докосвания да събужда плътските й желания.

Тя си пое дълбоко дъх и се заоглежда в огледалото. Никога през живота си не беше изглеждала по-добре. Рубините подхождаха чудесно на тъмния й тен. Не приличаше вече на северноамериканска амбулантна книгопродавачка, беше истинска лейди. Дори да се чувстваше в себе си като натрапница, никой не би го прочел на лицето й.

Погледът й политна към Робин. Той беше образец на английски аристократ, същество с префинени черти на лицето, хладна сдържаност и непогрешим вкус. И въпреки това ръцете му я държаха така, сякаш тя е най-скъпоценното същество на земята, а в очите му тя прочете искреност.

— От думите ти разбрах, че според теб съвместно бъдеще за нас двамата може да има само в Англия — каза той тихо, — но не е така. Ако предпочиташ, можем да живеем и в Америка.

Тя го погледна изненадано.

— Готов си да го направиш заради мен?

Той я целуна по шията. Устните му бяха топли и корави.

— Да, веднага. Голямо предимство на богатството е свободата, която дава. Можем да си изградим заедно живот какъвто си пожелаем. Но дори ако решиш да останем в Англия, с удоволствие бих посетил Америка, за да се запозная с народа на твоята майка, със страната, която те е формирала.

Тя трепна леко и това беше реакция както на предложението му, така и на неговата целувка.

— Но ти би предпочел да останеш тук, нали?

Той се поколеба, после кимна.

— Странно. Почти целия си съзнателен живот прекарах в чужбина. Говоря повече или по-малко добре дузина езици и мога във всеки град на континента да си осигуря добро ядене и евтино легло. Но когато се върнах миналата зима в Англия, се почувствах повече у дома си, отколкото на времето, когато наистина живеех там.

Макси хвана ръката му.

— Ти си я напуснал като юноша, а си се върнал вече мъж. Разбира се, че има разлика.

— Права си. Не изпитвам вече младежкото желание да се опълча срещу всичко познато. — Той пак я целуна, този път по чувствителното място между шията и ключицата.

Макси задиша учестено. Осъзнаваше напълно и близостта му, и тази мъжественост, на която не можеше да устои. А той откриваше това съзнание в сиянието на нейните очи и чувствената пълнота на устните й.

Да, Робин го виждаше. Ръцете му ставаха все по-настойчиви.

— Благодаря на Бога, че повечето поканени мъже са щастливо оженени, в противен случай трябваше да се боя някой от тях да не те отвлече. Никой не може да ти устои, Канавиоста.

В този миг Макси си обеща нещо: каквото и да й донесе бъдещето, трябваше още веднъж да се люби с него. Без тази надежда, щеше да е неспособна да излезе от стаята, без да му се хвърли веднага на врата.

— Мисля, че ще е по-добре сега да слезем долу — каза тя неуверено.

— В противен случай няма да излезем от тази стая следващите два часа. — Той направи крачка назад и й подаде ръка според всички правила. — Готова ли сте да влезете в клетката на лъва, милейди?

Той беше готов да напусне заради нея отечеството си, но така щеше да загуби повече от нея, ако тя остане. Трябва да направи всичко, което й е по силите, за да си намери място сред тези притеснителни аристократи.

— Лъвовете едва ли имат по-остри нокти от тези на изисканите дами в Бостън, лорд Робърт — каза тя и го хвана под ръка.

С Робин до нея можеше да се изправи срещу всички препятствия.

 

 

Уолвърхемптън беше известил Дездемона, че ще я придружи на партито и тя беше приела с удоволствие, а сега беше вече твърде късно за отстъпление. Дездемона се гледаше с луда паника в огледалото.

— Невъзможно е да се покажа в този вид, Сали! Когато ми казахте, че ще попромените роклята, представа нямах, че намерението ви е да я изрежете до пъпа.

— Е, вие преувеличавате, милейди — успокои я камериерката. — Деколтето е елегантно и в никакъв случай прекалено дълбоко.

— Роклята може да не е предизвикателна, но фигурата ми със сигурност. — Тя погледна укоризнено камериерката си. — Нарочно ме държахте далеч от огледалото, докато не стана късно да променяме нещо в роклята или в прическата ми, нали?

— Да, милейди — отговори кратко Сали. — Много ви моля, доверете ми се. Изглеждате много елегантна и модерна, а онзи хубав маркиз просто ще падне в нозете ви.

Лицето на Дездемона пламна.

— Аз никакви тайни ли нямам?

— Разбира се, че имате — отново я успокои Сали. — Но само някоя глупачка може да не види онова, което става под носа й.

С други думи: значи тя е зяпала Гайлс като някоя глупачка. Дездемона въздъхна дълбоко. По-добре да си беше окачила чисто и просто табела на врата, на своя оголен, толкова оголен врат…

— Ще е по-добре да си сложите перлите вместо тази камея — каза Сали, която явно можеше да чете мисли. — Така няма да се чувствате чак толкова гола.

Колието от три реда перли наистина позакриваше малко огромното пространство гола кожа, но въпреки това на Дездемона все още й се струваше, че сънува един от онези ужасни кошмари, в които си изложен само по нощница на погледите на хората. Отново се погледна ужасена в огледалото. Нощницата нямаше да е и наполовина толкова деколтирана.

— Приличам на някоя лека жена.

— Но като някоя от най-скъпите, милейди — заяви Сали с ужасно невъзпитана усмивчица.

Дездемона не можа да не се разсмее.

— Държа се направо абсурдно, нали? — Тя се обърна отново към огледалото и се опита да се прецени обективно. Червеникавото кафяво на роклята беше цвят, който отива на малко жени, но Дездемона трябваше да признае, че на нейните тицианово-червени коси и блед тен подхождаше направо чудесно.

Сали беше създала от косата на господарката си изтънчена композиция от вълни и къдрици, преплетена със златна верижка. Беше успяла дори да убеди Дездемона да използва, макар и много пестеливо, някои козметични средства. Ако отражението в огледалото принадлежеше на друга жена, Дездемона щеше да стигне до заключението, че жената е смела и твърде привлекателна. И прилича някак на амазонка.

Почукването на външната врата изкънтя в цялата къща. Маркизът беше дошъл. Дездемона изправи примирено рамене и застана в цял ръст. За нещастие това подчерта онази част от анатомията й, която си беше и без туй достатъчно изпъкнала. Но единственият й шанс да преживее тази вечер, беше да се преструва, че е доволна от своята външност.

Гайлс я чакаше в подножието на стълбата. Когато Дездемона заслиза, той я зяпна не само мълчаливо, но и слисано.

Отново несигурна, тя спря и се вкопчи в перилата. Тя е дърта гъска, наконтена като младо кокошле, беше се направила за смях. Ръцете й посегнаха към шала, обгръщащ раменете й, понечиха да го загърнат плътно около врата.

Маркизът преодоля с два скока разстоянието между тях, хвана й ръката, попречи й да завърши загръщането.

— Моля те да извиниш смайването ми, Дездемона. Знаех колко си хубава, но днес направо ми спираш дъха. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна.

Дездемона издиша въздуха, който неволно беше задържала. В искреното възхищение на Гайлс не можеше да се съмнява. Но още по-хубаво беше, че изобщо не се усети докачена от нежността в погледа му. Чувстваше се… напълно доволна от себе си.

Тя се усмихна на маркиза и го хвана под ръка.

— Да тръгваме ли? — Надяваше се да прекара една много приятна вечер.

Когато Макси и Робин слязоха по стълбата, първите гости вече бяха дошли. На вратата на малкия салон ги пресрещна Марго. Вътре шест или осем души си приказваха с непринудеността на стари приятели.

— Изглеждате очарователно, Макси — каза тя и се усмихна леко на Робин. — Слава богу, че Рейф предпочита русокосите. Бих искала да ви представя на другите гости. — За съжаление добави: — Бъдете смела! Повечето хора в този салон имат също като вас твърде необичайно минало.

Преди да успеят да направят още крачка, влязоха висок рус мъж и стройна кестенява жена с ненатрапчива хубост. Мъжът протегна ръце и каза широко усмихнат:

— Съжалявам, Робин, че сме се разминали днес следобед в Уайтхол. — Когато двамата си стиснаха ръце, мъжът изгледа замислено Робин. — Изглеждаш много по-добре, отколкото последния път в Париж.

Робин привлече усмихнат Макси към себе си.

— Максима, искам да ти представя Люсиен Феърчайлд, граф Стратмор. Люсиен, това е госпожица Максима Колинс. Люсиен, дамата е навярно твоята съпруга, която за съжаление не познавам.

— Така е — усмихна се младата жена — аз съм Кит Феърчайлд. Радвам се да се запозная с вас, мис Колинс.

Името Люсиен събуди спомен. След като отговори на поздрава на графинята, Макси попита:

— Вие не сте ли братовчедът на Робин от министерството на външните работи?

— Втори братовчед, — усмихна се граф Стратмор.

— В някои подробности Люс е бил винаги по-добър от мен — отбеляза Робин.

Значи това е човекът, придумал Робин да стане шпионин. Не изглеждаше никак опасен, но нали и Робин не правеше такова впечатление.

— Вие сте далечен братовчед, но си приличате с Робин повече, отколкото той с брат си.

— Да бяха коне, техните качества биха оправдали разходите по отглеждането, не сте ли съгласна? — констатира Кит най-сериозно, но очите й се смееха.

Макси реши, че съпругата на Люсиен й харесва. Само след няколко минути двете вече се наричаха по име. Доволна, че не е необходимо да продължи да отделя специално внимание на американската си гостенка, Марго отиде при другите.

Нова двойка се присъедини към нейната групичка. Робин млъкна насред изречението. Макси никога не го беше виждала толкова слисан. Той сякаш събра сили, за да протегне ръка на новодошлия.

— При последната ни среща вие се наричахте Ники и на пазара за коне край Виена измамихте един австрийски лейтенант.

— Той си заслужаваше да го преметне човек — отвърна красивият тъмнокос мъж, докато двамата си стискаха ръце. — Да, но пъструшкото, който продадох на вас, си го биваше, нали?

— Великолепен беше. И много издръжлив — добре дошло за упорит характер като моя. — Робин поклати глава. — През цялото време, докато разменяхме новини, за миг не бих подозрял, че може да сте друго освен джамбазин. Но понеже сте тук, предполагам, че сте лорд Абърдеър, подозрителният цигански барон.

Абърдеър се ухили.

— Не се самообвинявайте, ако не сте разбрал, че съм нещо повече от онова, за което се представям. Не всеки, който се заплиташе в мрежите на Люсиен, беше негов съученик.

— Причината не бе в липсата на усилия — отбеляза Стратмор. Всички се засмяха. Мъжете размениха новини и Кит Феърчайлд се зае с представянето.

— Макси, това е Клер Дейвис, херцогиня Абърдеър.

Херцогинята беше само малко по-висока от Макси, тъмнокоса, с весели сини очи.

— Толкова се радвам да се запозная с вас. — Тя оглеждаше Макси и се усмихваше доволна. — На вас тази рокля ви стои много по-добре, отколкото някога на мен.

На Макси й потрябва време.

— Боже милостиви! — възкликна тя. — Да не би Робин и Марго да са обрали заради мен вашия гардероб?

— Не е точно така. Аз тъкмо си бях поръчала няколко рокли, а тъй като имате почти същите мерки, Марго ме попита дали междувременно не съм останала недоволна от една или друга рокля. — Клер се разсмя. — С тази тук случаят беше точно такъв. Платът много ми хареса, но цветът… Дъщеря на методистки свещеник не би се осмелила да демонстрира в обществото това аленочервено. Но вие изглеждате очарователна в него.

— Опасявах се да не ме разкъсат на парченца — каза малко безпомощно Макси, — но вместо това всички са изключително мили с мен.

Останалите се засмяха.

— Лондонското общество разполага с достатъчно количество ограничени сноби, но тази вечер едва ли ще срещнете някой от тях. — Кит се озърна. — Трябва да кажа, че и мъжете тук много сполучливо са се превърнали в групичка свърхпривилегировани абсолвенти от Итън.

— Бунтарка — закачи я весело Клер. — Кит е нашата радикалка.

Разговорът се насочи към политиката и всички се съгласиха, че сегашната война между Великобритания и Съединените щати е абсурд, до който никога не би се стигнало, ако в правителството имаше жени. Към тях се приближи слуга с поднос. Носеше шери за двете херцогини и лимонада за Макси. Тя се почувства специално обслужена и си каза, че през целия си живот не се е озовавала сред толкова мило, събрано за вечеря, общество.

Дездемона и Гайлс дойдоха заедно и се държаха сякаш това е в реда на нещата. Леля й изглеждаше толкова привлекателна, че Гайлс с мъка отделяше поглед от нея.

Макси поздрави леля си и Гайлс, после се озърна за Робин, но не можа да го открие. Лейди Стратмор тъкмо й беше обърнала гръб, но не водеше увлекателен разговор, затова Макси я попита:

— Кит, да сте виждали Робин…

Тя инстинктивно отскочи, когато жената се обърна към нея. По някакъв призрачен начин беше Кит Феърчайлд, но и не беше тя.

— Вие не сте лейди Стратмор, нали? — изпелтечи Макси. Другата жена се усмихна.

— Не, не съм Кит, а сестра й, Кира Трейвърс. Трябва да ви поздравя за вашата наблюдателност — много бързо го установихте. Някои хора изобщо не са разбрали, че сме две. Освен това нямахме намерение да обличаме и двете рокли в същото синьо. Но такива неща от време на време ни се случват. Миналата година дори двете ни дъщери се появиха на бял свят в разстояние от двайсет и четири часа.

Макси се разсмя високо.

— Успокоих се все пак, че не съм видяла призрак.

— Вие сте госпожица Колинс, американката, нали? Моят мъж също е роден от другата страна на Атлантика. — Кира Трейвърс се огледа и му даде знак да се приближи.

Когато елегантният тъмнокос мъж се приближи към нея, Макси неволно се смрази. Той сигурно ще разбере, че тя е мелез и положително ще прояви в това отношение повече предразсъдъци от британците.

— Госпожице Колинс, моят съпруг Джейсън Трейвърс, граф Маркланд — каза Кира.

Той се поклони учтиво. Макси реши за миг, че измъченият му израз е предназначен за нея. Но той погледна Кира и каза:

— Съпругата ми обича да споменава титлата ми, защото знае колко дълбоко наранява моето сърце на янки. — Вие имате индианска кръв, нали?

Макси се изправи в целия си ръст.

— Майка ми беше мохиканка — натърти тя. Нея той можеше да обижда, щом толкова иска, но ако си позволеше да каже една единствена пренебрежителна думичка за майка й, тя щеше да отиде да си вземе ножа от стаята.

Той навярно отгатна мислите й, защото в очите му проблеснаха нескрити пламъчета, когато каза:

— В такъв случай мога само да се надявам, че сте се отказали от старите вражди. Прадядо ми е бил от племето хурони, което би ни направило смъртни врагове.

Макси не можа да не се засмее.

— Сигурно сте Джейсън Трейвърс, собственикът на бостънската корабна компания „Трейвърс“?

Той просия.

— Вие сте от Бостън?

Достатъчни им бяха няколко минути, за да установят, че имат куп общи познати.

Когато гонгът прикани за вечеря, Робин се появи изведнъж до нея.

— Как го постигаш? — попита го ядосано Макси. — Като котка си, която успява да се появи ненадейно там, където допреди две секунди не е била.

— Някои от най-важните уроци по шпионаж съм получил от котките. Да се движа незабелязано и да съм готов всеки миг да скоча, ако ситуацията го изисква. — В усмивката на Робин се четеше възхищение. — Ти плуваш като горд лебед в мътните и замърсени води на лондонското общество.

— Чудесно се забавлявам. Марго имаше пълно право да твърди, че гостите й са мили хора.

Доброто настроение на Макси се повиши още, когато видя колко доволен е Робин. В Лондон може да има достатъчно количество блата, но ако притежава и поне шепа хора като тези, с които се запозна днес, вече няма да се плаши дори от блатата.