Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (21)

20

След дълъг ден на седлото Лондон така силно напрегна сетивата на Макси, че в спомените й Бостън й се струваше вече уютно пазарно — гнездо. Тя следваше капнала коня на Робин през здрачните улици и имаше едно единствено желание: най-сетне да стигнат целта.

Установи шокирана, че Робин спря коня си пред една от най-великолепните градски вили.

— Тук ли? — попита тя смутено.

Той слезе с окуражаваща усмивка от коня.

— Да, тук е. Чукчето на вратата е вдигнато нагоре, следователно приятелите ми са си у дома.

— В този ни вид най-много да ни подадат нещо на кухненската врата. Наистина не допускам, че ще бъдем поканени в салона — измърмори Макси, след като се смъкна уморено от коня.

— Не бой се — ухили се Робин. — Виждали са ме вече и в по-окаяно състояние.

Докато стоеше на паважа, вдигнала глава към елегантната фасада, Макси се виждаше като някоя мърлява провинциалистка. Но гордостта й се притече на помощ. Много ли я засяга какво ще си помисли за нея някаква двойка превзети английски аристократи? Щом Робин смята за уместно да я доведе тук, тя няма да подвива опашка като бито куче.

Макси държеше конете, докато Робин потропа с чукчето на вратата. Почти в същия миг слуга с ливрея и перука я отвори. Той ги изгледа много бавно и пренебрежително, сякаш някой беше стоварил кош развалена риба пред неговата врата.

Преди мъжът да успее да отвори уста, Робин изрече почти заповеднически:

— Викнете някой да се погрижи за конете. — Беше си сложил пак нова маска, този път на арогантен аристократ.

Слугата понечи да каже нещо, но всяко възражение се оказа пресечено от високомерния поглед на посетителя. Миг по-късно се появи домоуправителят, а слугата се унизи дотам, че поведе лично конете към конюшнята.

Въпреки решението си да не се изненадва от нищо, Макси с мъка се овладя, когато пристъпи в мраморното преддверие, толкова обширно, че сигурно можеше да смести конен полк. Под сводест таван стълбата водеше два етажа нагоре, а статуите, издигнати в нишите върху малки постаменти, изглеждаха като донесени от гръцки храмове.

Макси не беше свикнала с господарски къщи, но тази тук наистина правеше впечатление на истински дворец. Не би се учудила, ако се окажеше, че е Карлтън хаус, а принц-регентът обитава апартаментите на горните етажи.

За разлика от нея Робин се държеше толкова непринудено, сякаш цялото това великолепие беше негово.

— Херцогинята вкъщи ли си е? — попита той домоуправителя.

— Нейно високоблагородие не приема — отвърна мъжът, когото Робин не беше успял да смути толкова лесно, колкото слугата.

— Не съм ви питал за това — поправи го Робин тихо и точно със закана в гласа. — Херцогинята ще ме приеме. Кажете й, че лорд Робърт е тук.

Домоуправителят сравняваше няколко секунди тона и изразите на посетителя с неугледния му вид. После вместо отговор се поклони и изчезна.

Херцогиня? Макси се запита дали достопочтената лейди няма да се окаже баба на Робин и дали той не е нежно любимата черна овца в семейството. В още доста по-ранен момент след тяхното запознанство беше стигнала до заключението, че Робин е от много високо потекло, но принадлежеше ли наистина на висшите кръгове на английското общество? С неприятно чувство в стомаха си призна, че е много вероятно и дори възможно.

Почти вцепенена от притеснение, тя избягваше да погледне Робин в очите и в тази чужда, може би дори враждебна среда предпочете да се затвори в себе си. Напрегнала всеки мускул на тялото си, тя се заразхожда из хола като котка, която се запознава с новия си дом. Дори дръзкото поведение на нейния спътник не доведе до покана да минат в салона.

Тъкмо беше стигнала най-отдалечения ъгъл на хола, когато чу бързи стъпки по стълбата. Озърна се и видя великолепна руса жена да слиза бързо надолу. Жената изобщо не погледна към Макси. Вместо това се втурна към госта си, без да обръща внимание на това как изглежда.

— Робин, ти си направо невъзможен! Защо не ме предупреди овреме, че ще дойдеш?

Робин протегна засмяно ръце, за да я пресрещне.

— Внимавай, Маги! Помисли, ако не за себе си, то поне за бъдещия маркиз Уилтън.

— Ужасен си, не падаш по-долу от Рейф — отвърна мило херцогинята. — Освен това може и да е момиче.

— Глупости. Толкова си усърдна, че е невъзможно да не успееш още от първи опит да родиш толкова желания наследник.

Двамата останаха прегърнати с интимността на хора с много сърдечни отношения. Херцогинята беше висока почти колкото Робин и със същата руса коса.

В своя ъгъл Макси се усети толкова уязвена, че за миг й падна пелена пред очите. Въобразяваше си, че е готова за всичко, което може да й се случи в този дом. Само не за нещо подобно. Как можа той да се осмели да я доведе в дома на своята любима? Как можа да го направи?

— Искам да се запознаеш с един човек, който е наистина съвсем специален — каза Робин и се дръпна от херцогинята.

Докато двамата се приближаваха към нея, Макси се усети обзета от смесица от гняв и объркване. Как се държи човек в присъствието на херцогиня? Особено ако е жена, преоблечена като мъж?

Отговорът дойде с примера на една великолепна лейди, с която се бе запознала в Бостън: гражданка на Американската република не се покланя на никой смъртен, а само на Бог, при това ако почувства необходимото предразположение. От тази гледна точка любимата на любимия на Макси със сигурност не заслужаваше реверанс.

Понеже беше облечена като момче, Макси реши, че едно сваляне на шапка е напълно подходящо. Свали я, но не беше в състояние да направи каквото и да било с израза на лицето си, навярно неуместно враждебен.

Херцогинята спря смаяна и отвори широко очи. Те бяха сиво-зелени, а не сини като тези на Робин.

— Маги, това е госпожица Максима Колинс. Макси — херцогиня Кандовър. — Робин сложи леко ръка на рамото на Макси. — Опитвам се да склоня Макси да се омъжи за мен.

Сивозелените очи на херцогинята издадоха изненадата й, а после нескрито възхищение. За съвършена красота на лицето й липсваше симетричност, но лъчезарният й чар го компенсираше напълно. Нищо чудно, че посещава сънищата на Робин.

Съзряла откровената веселост на херцогинята, Макси беше опасно близко до избухване. Тази Маги е възприела очевидно интереса на Робин към една мърлява дрипла като сполучлива шега.

Но още първите думи на херцогинята притъпиха опасното острие на яростта й.

— Колко се радвам да се запозная с вас! — каза тя мило и й се усмихна почти съзаклятнически. — Надявам се, че ще склоните да приемете предложението на Робин. Той притежава редица чудесни качества, но допускам, че в момента с удоволствие бихте го убили, права ли съм?

Предположението така добре улучи право в целта, че Макси веднага изгуби равновесие.

— Тъкмо размислям кой ще е най-добрият начин — изсъска тя през стиснати зъби. — Ако го хвърля в горещо олио, ще стане прекалено бързо.

Маги се засмя.

— Предполагам, че ви е довлякъл тук, без поне с думичка нещо да ви обясни?

— Точно така е, ваше високоблагородие. — Макси погледна Робин, който не изглеждаше ни най-малко смутен или поне объркан. Ръката му продължаваше да лежи на рамото й и това докосване й придаваше увереност, въпреки че с най-голямо желание би му извила врата. — Робин спомена само много неопределено, че иска да посети приятели, нищо повече.

— Това е последица от твърде продължителната му шпионска дейност, при която всяка неизречена дума е предимство. — Маги посочи с неопределено движение наоколо си. — Когато видях за пръв път този мавзолей, и аз бях доста шокирана. — Тя наведе глава встрани и изгледа Макси. — Американка ли сте?

Имаше очевидно също като Робин добро ухо за акценти, но им бяха общи, изглежда, и някои други неща. Нейната констатация не можеше, разбира се, да подобри настроението на Макси.

— Да, но баща ми беше англичанин, син на шестия виконт Колингууд. — В същия миг се засрами от това желание да подчертае благородническото си потекло, но беше вече късно да си върне думите назад. Маги сви замислено вежди.

— Колингууд. Имението им е на север, нали? В Дюрам?

— Да. — Прозвуча ужасно кратко, затова Макси добави: — Прекарах пролетта при чичо си и неговото семейство.

Робин беше погледнал учудено Макси, когато тя спомена роднинството си със семейство Колингууд, но сега заяви непринудено:

— Тъй като пристигнахме в Лондон без петак, надяваме се да можем да преспим една-две нощи в Кандовър хаус.

— Сигурна съм, че ще намерим нещо подходящо. — После херцогинята се обърна отново към Макси. — Позволете да ви покажа вашата стая, за да можете да си отпочинете.

— Ако нямате нищо против, ваше високоблагородие, бих искала да разменя преди това няколко думи с Робин на четири очи. — Гласът на Макси звучеше непринудено, но очите й святкаха опасно.

— Разбира се. — Херцогинята посочи една врата. — В малкия салон никой няма да ви безпокои.

Докато Макси следваше Робин в съседната стая, той я следеше незабележимо с поглед. Предполагаше, че ще е разгневена да се озове в дома на Маги, но явно беше подценил, и то много силата на нейната ярост.

Щом вратата се затвори зад тях, тя се обърна рязко към него. Всеки квадратен сантиметър от крехкото й тяло трепереше от яд.

— Как се осмели да ме доведеш в къщата на своята възлюбена?

— Маги от години не е моя възлюбена — възрази той спокойно. — Но продължава да е моя приятелка и знаем и двамата, че можем да разчитаме един на друг. Тъй като ние с теб се нуждаем сега от покрив над главите, реших, че е повече от естествено да дойда тук.

Той прекоси салона и се облегна на камината.

— Знаех, че мога да й имам доверие и че в Кандовър хаус ще приютят двама дрипави пътници, без да задават неприятни, може би дори опасни въпроси. Тук можеш да се превърнеш отново в уважавана млада лейди.

Макси сви ръце в юмруци, но запази самообладание.

— Ти се представи на домоуправителя като лорд Робърт. Предположих, че това не е истинската ти титла.

— Ти реши, че не била „истинска“. Предпочетох временно да не се мъча да поправя погрешното ти предположение — възрази той.

— Ти ми заяви, че не си благородник.

— В строгия смисъл на думата наистина не съм. Ако се случи, не дай боже, моят брат да умре, неминуемо ще наследя титлата. — Той сви рамене. — Всичко това няма кой знае какъв смисъл.

— Баща ти херцог ли беше?

Той поклати глава.

— Той беше маркиз Уолвърхемптън. Малко нещо по-долу по йерархичната стълба.

— Това значи, че когато се срещнахме, ти си бил в родовото ви имение. — Тя го погледна, сякаш й беше напълно чужд. — Що за човек си всъщност? От самото начало си ме заблудил, накара ме да реша, че си бездомен скитник, крадец или нещо още по-лошо. Колко още лъжи си ми сервирал?

— Винаги съм ти казвал истината. — Робин пристъпваше от крак на крак и избягваше да я гледа. Демонстрираше подчертано самообладание, което подсказваше, че или е много нервен, или изпитва чувство за вина. — Признавам все пак, че в твое присъствие съм давал по отношение на други хора неверни сведения.

Без да се замисля; Макси грабна една чудесна мраморна статуетка. Само на сантиметри от главата на Робин, тя се разлетя на късчета, улучила перваза на камината. Парченца порцелан го улучиха, но той дори не трепна.

— Изобщо не ме интересува, та ако ще всяка твоя дума да е проверена лично от дядо боже, дали е вярна, или не. Сигурно си бил възпитан от юристи или от йезуити — извика тя презрително. — Целта ти беше да ме измамиш, независимо от това, дали си успокоявал чувствителната си съвест, заобикаляйки истината. — Гласът й секна. — Господи, каква глупачка съм била, да ти повярвам.

Болката й проряза сърцето му като с бръснач. Потресен, той си пое дълбоко дъх.

— Имаш право. Използвах истината, за да ти направя лъжливо впечатление. Но ти се кълна, че не съм искал да те правя на глупачка.

— А какво беше в такъв случай намерението ти?

Тя го гледаше с почти разкривено лице и нейната болка го накара дълбоко да съжали, че неволно я е наранил. На всичкото отгоре за вътрешния му поглед настоящето беше изтласкано от спомените за тяхната любовна нощ, нейната смелост, великодушие, нейната чувственост и страст.

Когато погледите им се срещнаха, той я желаеше с всепокоряваща сила. Неговите физически и емоционални потребности бяха толкова тясно преплетени, че беше вече неспособен да ги отдели едни от други. Беше я пожелал от първия миг, когато отвори очи и разбра, че една очарователна, енергична нимфа се е спънала в него.

Но защо трябваше да се държи след това толкова глупаво? Как можеше той, мъж, известен със способността си да съчувства, да прояви такова неразбиране? Докато той се ровеше в дълбините на своето Аз, отговорът се изясни много бързо.

— Не се гордея особено с лорд Робърт Андървил — изрече той с мъка. — А щом това момче толкова не ми харесва, нали не можех да предположа, че ще стане симпатично на теб. От мига, в който те срещнах, пожелах толкова силно ти да ме обикнеш.

Както стана ясно, трябвало е да опита, каквото и да му струва, много по-рано с откровеността. Тялото на Макси се отпусна, гневът й се изпари. Един безкрайно дълъг миг двамата се гледаха право в очите.

— Разбирам — каза тя. Гневът й беше минал, но оставаше създалата се празнота. Макси прекоси салона, облегна се в другия край на камината и кръстоса ръце на гърдите. — Ти защо ме доведе тук? За да получиш одобрението на Маги, така ли? — попита почти отчуждено. — Или искаше само да й докажеш колко ниско си паднал, откакто те е напуснала? За теб ще е очевидно невъзможно да намериш друга толкова хубава и аристократична жена като нея, та си решил на противоположното. Като й представиш някаква нецивилизована дивачка, това би трябвало да я накара да се позамисли, нали?

— Боже милостиви! Нали не мислиш сериозно, че съм дошъл тук с теб по толкова абсурдни причини! — Разбрал основанията за нейния гняв, Робин усещаше как му става зле. — Ти си толкова мъдра жена и с толкова силен характер, че всеки мъж би се чувствал щастлив да привлече вниманието ти. Дори цялата в кал и рошава, ти си прекрасна.

Устните на Макси станаха съвсем тънки.

— Като добър амбулантен търговец винаги намираш какво да кажеш. Но понякога, лорд Робърт, думите не са достатъчни.

Беше си го заслужил, но въпреки това изпита чувството, че тя му е забила юмрук в стомаха.

— Признавам се за виновен, признавам, че се държах като невероятен идиот. Но да твърдиш, че съм те довел, за да получа одобрението на Маги, значи да си на съвсем погрешен път. Но е вярно, че наистина исках ти да се запознаеш с нея. Вие двете сте най-важните жени в моя живот и вярвам, че можете да станете приятелки.

Макси протегна ръка и прокара толкова замислено пръсти по перваза на камината, сякаш беше най-интересния предмет на този свят.

— Ами ако тя се отнесе с презрение към мен. Какво тогава?

— Тя не може да се отнесе с презрение към теб. — Той покри пръстите й с длан. Те се свиха от неговото докосване, но Макси не ги отдръпна.

— Твоят въпрос гласи по-скоро, дали те предпочитам пред нея. — Той засили натиска си върху нейната ръка. — И отговорът е да. Дори ако Маги би проявила глупостта да се намеси, тя не би имала успех. Само от твоята воля зависи дали да се разделим, или не.

Макси затвори очи, калейдоскоп от чувства премина по лицето й. Неспособен да продължи да стои на разстояние от нея, Робин пристъпи крачка напред и я взе в прегръдката си.

Неспособна да се съпротивлява и сякаш изтощена докрай, тя скри лице на рамото му. Колкото и яростни да бяха вербалните им конфликти, на равнище телесен допир между тях цареше единствено пълна хармония. Той я прегръщаше силно и се надяваше, че прегръдката ще успокои и нея, както беше подействала благотворно и на него.

— Какви други изненади си приготвил за мен? — попита тя изведнъж, без да вдига глава.

Той се позамисли.

— Ами аз не съм беден. Собственик съм между другото и на Ръкстън.

Тя вдигна глава и в очите й проблесна престорен ужас.

— Искаш да кажеш, че откраднахме собствените ти коне? — Когато той кимна, тя добави укоризнено: — Като си спомня какъв страх брах, и сега ми призлява.

— Нали ти казах да не се притесняваш.

— Херцогинята има право. — Гласът на Макси звучеше сериозно, но в ъгълчетата на устните й трепкаше усмивка. — Ти си наистина невъзможен човек.

— Признавам си вината — въздъхна той дълбоко. — Но не можах да не се поддам на изкушението да се представя за друг.

Макси го погледна сериозно.

— По този въпрос ще трябва да си поприказваме по-подробно, но вече не тази вечер.

— Добре, защото и аз едва ли ще съм в състояние. По всяка вероятност всичко зависи от твоето решение дали ще пожелаеш да се омъжиш за мен, или не. — Думите бяха произнесени сякаш между другото, но Робин затаи дъх. Той трябваше да знае дали събитията от последния час са я разгневили дотолкова, та бракът с него да й се е видял невъзможен.

Тя поклати глава.

— Не зная, Робин. Ние сме всъщност много по-далеч един от друг, отколкото предполагах. — Тя вдигна ръце и се заигра с ревера на дрипавото му палто. — Не зная нито дали съм подходяща за твоя английски свят, нито дали изобщо имам желание да се нагодя към него.

— Ние сме си по-близки, отколкото го осъзнаваш, а този английски свят, както го наричаш, не е единствената възможност. — Той я целуна по косата. — Но и затова не му е времето да говорим сега. — Важно е само, че не ми казваш веднага не. — Той се усмихна леко. — Благодаря ти, че не ме улучи с порцелановата фигурка. Въпреки че наистина си го заслужавах. Бях невероятно глупав.

— А пък аз трябваше да си укротя темперамента — призна си плахо Макси. — Мога само да се надявам, че статуетката не е предавана от поколение на поколение семейна ценност…

Вратата се отвори и херцогиня Кандовър влезе в салона. Като видя, че гостите й се прегръщат, понечи веднага да се оттегли.

— Моля да ме извините, но, изглежда, не сте чули, че почуках.

— Това не е причина веднага да избягаш. — Робин се откъсна бавно от Макси. — Ние се споразумяхме за примирие.

— Току-що получих съобщение от Рейф, че ще може да излезе от Уестминстър по-рано, отколкото е предполагал. Какво ще кажете да вечеряме след около час? Вашата компания би ми доставила огромна радост, но ако сте много уморени, мога да наредя да качат яденето в стаите ви.

Макси погледна Робин, после отговори:

— С удоволствие, ваше превъзходителство, но трябва да ви предупредя. Нося си само една рокля, а след пътуването тя едва ли ще е много за пред хора.

— Моята камериерка може да я изчетка и да я изглади. — Погледът на Маги се спря на парчетата пред камината. — Колко се радвам! Строшили сте тази ужасна скулптура — Лаокоон.

Макси пламна цялата.

— Ужасно съжалявам. Стана само по моя вина. Ще се постарая колкото може по-скоро да я възстановя.

— В никакъв случай! — Херцогинята се усмихна смутено. — Фигурката беше сватбен подарък от братовчед на Рейф, който не криеше, че е против женитбата ни. Трима души, обгърнати от змии наистина не са приятен подарък, съгласна сте, нали? Нарочно сложих фигурката на ръба на масата, с надеждата, че някое от слугинчетата ще я събори, без да иска.

Макси се разсмя весело.

— Ако в дома ви има още нещо, което предпочитате да видите на парчета, ще се радвам да ви направя удоволствието.

— Разбрахме се! — Херцогинята тръгна към вратата. — Да ви покажа ли сега стаите ви? Имате още време за една баня или ако предпочитате, малко сън.

Макси последва с решителен израз на лицето херцогинята нагоре по стълбата. Представата, че Робин и тя биха могли да уредят личните неща, които ги разделяха, беше достатъчно трудна. Сега се бе озовала в един чужд, непознат свят, в който само малцина биха я приели на драго сърце. Колкото по-скоро разбере дали ще може да живее в него, толкова по-добре.