Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (46)

46.

Мегън излезе от къщата с малката си чанта с дрехи някъде към три часа на следващия следобед — един час след като се бе събудила. Щеше да го направи дори по-рано, ако не трябваше първо да похапне и да събере багажа си. Не повика карета. Отправи се към конюшнята, но когато стигна до там, не нареди и да доведат коня й.

В действителност тя не си отиваше, въпреки че слугите, които срещна по пътя си определено останаха с такова впечатление. Не, Мегън просто искаше да направи демонстрация, при това достатъчно очевидна, та да е сигурна, че Девлин няма да я пропусне; и той наистина не я пропусна — напротив, съобщиха му за странното й поведение още преди тя дори да е стигнала до конюшнята.

Мегън не обърна никакво внимание на ратаите, а и те изглежда не бяха склонни да питат какво желае, след като бяха зърнали изражението й и чантата, която носеше със себе си. Все пак я следваха неотлъчно по петите, докато тя надничаше във всички кътчета на конюшнята. Накрая обаче Мегън разочаровано установи, че никъде няма стая с легло, подобна на онази, в която бе живял Девлин в собствената й конюшня. Но в Шеринг Крос имаше толкова много ратаи, че всеки от тях разполагаше със стая в отделна сграда, а там, естествено, Мегън не можеше да отиде.

Забелязах една хубава купчина слама на влизане.

Да не мислиш, че няма да се възползвам от нея? Той е спал върху такава купчина, значи и аз мога.

Няма да го направиш, но предполагам, че идеята ти не е чак толкова лоша. Смяташ ли, че ще свърши работа?

Не си ли спомняш, че те уволних? Не желая да чувам, че бих могла отново да се окажа кръгла глупачка.

Тя остави чантата си в един ъгъл и се върна при въпросната купчина, сетне разхвърля сламата с ръце и крака, докато в центъра й не се оформи нещо, което в очите на Мегън представляваше прилично легло. Тя все още стоеше изправена пред своя шедьовър, когато се появи Девлин, известявайки за пристигането си със строга заповед към зяпналите ратаи да опразнят конюшнята, и то незабавно.

Мегън изправи решително рамене, подритна настрани шлейфа на кремавата си рокля и се извърна с лице към своя съпруг. Очакваше да го свари дяволски разгневен. И той може би беше, само че бе надянал маската си на дук и тя не бе в състояние да прецени.

Мегън отвори уста, но Девлин я изпревари.

— Какво, дявол да го вземе, означава това, Мегън?

Тя вирна упорито брадичка.

— Местя се в конюшнята.

Той беше забелязал чантата в ъгъла, а и му бяха съобщили за нея, но не това бе очаквал да чуе, когато се втурна насам.

— Какво?

— Добре ме чу. И няма да мръдна оттук, докато не получа обратно своя коняр.

Изглеждаше толкова непоколебима, че Девлин и за миг не се усъмни в истинността на думите й. Само дето не можеше да проумее защо ги бе казала. Така или иначе, уплахата и гнева му поутихнаха. Тя не го напускаше. Не че би я оставил да го стори.

Объркан, той каза предпазливо:

— Мислех, че не можеш да го понасяш.

— Сгрешил си — отвърна тя троснато.

— Той не съществува — обясни Девлин още по-предпазливо. Сякаш Мегън не го знаеше.

— Съществува — твърдоглаво се възпротиви тя. — Ти просто си го погребал под цялата тази аристократична надутост. Но ви предупреждавам, Ваша светлост: ако не мога да имам вашата любов, искам поне Девлин Джефрис да се върне и ще стоя тук, докато не си го получа.

Неволно стаеният му дъх излезе със свистене през зяпналата му от изненада уста.

— Да не би това да означава, че искаш да те обичам?

— И ако това не е най-идиотския въпрос! — възкликна Мегън, раздразнена от очевидното му тъпоумие. — Да не мислиш, че седмици наред се измъчвах от колебания как да ти кажа, че те обичам, просто защото ми харесва да се измъчвам? Е, добре, ти не прояви интерес. Затова съм готова да чакам, докато Девлин Джефрис се върне.

Гневният й тон предизвика собствения му гняв.

— Глупости, дявол да те вземе! И ако искаш да си говорим за измъчване…

— Не искам!

— Тогава нека обсъдим това „ти не прояви интерес“. Щях да проявя много голям интерес, ако наистина ми беше казала, че ме обичаш, така че защо не го направи, след като си възнамерявала?

— Направих го.

— Не си! Проклятие, щях дяволски добре да запомня това, ако го бях чул.

— Чу го, проклетнико, снощи, в леглото си. Не се опитвай да ми кажеш…

— Мегън — прекъсна я той, като отчаяно се опитваше да успокои препускащия си пулс, поне мъничко, — аз си легнах снощи с бутилка в ръка, не ти.

Това я смути.

— Наистина ли не си спомняш, че бях в стаята ти?

— Не. Беше ли?

— Да.

— В такъв случай би ли повторила онова, което не съм чул?

Очите й се присвиха подозрително при неочаквано мекия му тон.

— Не, не мисля, че бих.

Девлин изруга яростно и закрачи напред-назад, подритвайки разпръснатата слама. Когато все пак се сети да погледне към съпругата си, той видя, че тя се е вторачила в него с ококорени от престорено изумление очи. Тогава Девлин рязко се спря и избухна в смях.

— Господи, обичам да ме предизвикваш така, зверче. Цялата ми кръв кипва.

Очите й се ококориха още повече, защото докато говореше, той бе започнал да съблича сакото си.

— Наистина ли?

— Не се преструвай на невинна. Нарочно го направи, нали?

— Разбира се, че не… Девлин, какво правиш?

Бялата ленена риза беше съблечена и метната на земята.

— На какво ти прилича?

Мегън отстъпи крачка назад, макар че погледът й галеше всеки сантиметър от голата му кожа.

— Сега е посред бял ден! — запротестира тя.

— Е, и?

— Не можеш да…

— Нима? Стори ми се, че искаше дукът да върви по дяволите.

— Исках, но… но… — Думите й се превърнаха в писък, защото в опита си да отстъпи още крачка назад отново се бе препънала в проклетия си шлейф и се бе стоварила по гръб върху сламата.

— Пак падаш в краката ми? — ухили се Девлин. — Това е дяволски приятно.

Мегън изпищя отново и се помъчи да се изправи на крака, но преди да успее, той се озова върху нея и тя се замята, полагайки отчаяни усилия да попречи на пръстите му да свалят дрехите й заедно с остатъка от собствените му дрехи. Но в крайна сметка се разсмя, след като разбра, че опитите й са обречени на провал и че не е способна повече да сдържа радостта си от завръщането на стария Девлин.

— Правихме любов в моята конюшня — каза тя, като прокара нежно пръсти по гърба му надолу към хълбоците и почувства как тялото му потръпва и се притиска още по-силно към нейното. — Предполагам, че справедливостта изисква да опитаме и в твоята.

— Справедливостта няма нищо общо — отвърна Девлин с предрезнял от желание глас.

Мегън въздъхна.

— Обичам да пращаш дука по дяволите.

— Какво още обичаш?

— Теб — простена тя, когато устните му захапаха зърното на гръдта й и го стиснаха нежно. — Смяташ ли, че би могъл някога да отвърнеш на любовта ми?

Той вдигна глава с ослепителна усмивка.

— Какво те кара да мислиш, че не е така?

— Така ли е?

— Хм, мисля по въпроса.

— Мразя те!

— Не, не е вярно. Ти ме обичаш.

— Е?

— Продължавам да мисля по въпроса.

Мегън се усмихна, сетне направо се разсмя.

— Ти си един непоносим проклетник, Девлин Сейнт Джеймз. Нима ще ме накараш да го кажа вместо теб?

— Не. — Девлин се наведе и захапа лекичко устните й, после още веднъж; после я целуна жадно и добави: — Доколкото те познавам, ти би го казала напълно погрешно.

— Просто бих казала: „обичам те“.

— Но аз бих казал: обичам те… зверче.

 

 

Три седмици по-късно двамата заминаха с баща й за Девъншър, защото Девлин твърдеше, че имал работа наблизо, а също и че не искал да се разделя с Мегън за повече от няколко дни, поради което трябвало да дойде и тя. Но беше нагласил нещата така, че пристигнаха в Тийдейл точно в неделя сутринта и когато Мегън осъзна, че файтонът с герба на дуковете Ротстън, в който пътуваха, спира пред енорийската църква, от устните й се отрони тихо възклицание.

— Не беше необходимо — каза тя, като обви ръце около шията на съпруга си и го прегърна силно.

— Знам.

— Ти вече ми даде прекалено много.

— Нищо не може да се сравни с онова, което ми даде ти — твоята любов. И аз ще те глезя не по-малко от баща ти. Какво говоря — не, много повече от него.

Мегън наклони глава назад, за да го дари с онази зашеметяваща усмивка, която разкриваше двете й трапчинки и която винаги му въздействаше по един и същ начин.

— Може ли и аз да те глезя?

Девлин изпъшка.

— Ти вече го правиш. Хайде, нека да натрием носа на твоята лейди О.

Някой очевидно му беше разказал всичко. Мегън погледна през прозорчето и видя пълната фигура на Офелия Такъри и трите й дъщери… и Фредерик Ричардсън… и Тифани и Тайлър. Девлин бе нагласил всичко както трябва. Заради нея.

— Не мога да го направя. Прекалено е подло и злобно, и отмъстително, и… Може и да съм зверче, но не съм звяр. — Тя погледна отново към Девлин. — Виждам, че си се постарал, но това вече няма значение. Ти си всичко, което има значение за мен, Дев.

Той я погали по бузата.

— Идеята беше на Тифани, скъпа. Нещо като закъснял сватбен подарък.

— Разбирам. — Сега вече Мегън се усмихваше широко. — В такъв случай би било проява на грубост от моя страна, ако не го приема, нали?

Дук Ротстън избухна в смях.

— Така е, зверче.