Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (30)

30.

— Спиш ли, девойче?

— Какво значение има? — изръмжа Мегън, без да се обръща към легналия точно зад гърба й Лаклан.

Той трябваше да спи. Струваше й се, че вече са изминали часове, откакто търпеливо бе зачакала разбойниците да заспят. Другите двама мъже отдавна бяха захъркали, но Лаклан лежеше подозрително тихо, а Мегън не искаше да рискува, когато ставаше въпрос за свободата й. Беше твърдо решена да чака, докато не се увери с абсолютна сигурност, че и той е заспал. Затова въпросът му, който й показа, че е все още напълно буден, я разяри.

— Мислех си…

— Това е един твой много лош навик, Макдуъл — сряза го тя сухо. — Трябва да се откажеш от него.

— А ти имаш лошия навик да правиш всичко възможно, за да изкараш човек от кожата му.

— И успявам ли?

Бандитът замълча за момент, изкушавайки Мегън да се обърне и да го погледне, но тя устоя на изкушението. И тогава иззад гърба й долетя тихият му смях. Нима имаше нещо, което този мъж да не намира за забавно? Беше същият като Девлин — не само че никога не се обиждаше, ами и винаги бе във вбесяващо добро настроение. Почти бе невъзможно да се сърдиш на човек, който постоянно се усмихва или се смее. Почти.

— Хрумна ми, девойче, че може би не смяташ желанието ми да се оженя за теб за искрено.

— Напротив. Още щом ме тръшна върху коня си проумях, че си напълно искрен.

— Не съм те тръшнал — възпротиви се той.

— Задните ми части не са съгласни с теб.

Продължително мълчание. И после:

— С удоволствие бих направил масаж на…

— Не… си… го… и… помисляй!

Нов изблик на смях. Мегън стисна зъби.

— Много добре, но да знаеш, че не бих го предложил на всяка жена.

— Да не би това да означава, че представлявам нещо по-особено за теб? — изсумтя тя. — След като се познаваме едва от няколко часа?

— Няколко секунди ми бяха напълно достатъчни. Предупредих те — ти открадна сърцето ми.

По-добре побързай да насочиш разговора в друга посока. Подобни думи като нищо ще ти завъртят главата.

Главата ми не е колело, че да се върти. И не се меси там, където не ти е работа.

— Не вярвам в любовта от пръв поглед, Макдуъл. — Това беше лъжа, защото случаят с Тифани доказваше, че такава любов е напълно възможна. — Виж, похотливостта…

— Думите ти ме обиждат, скъпа.

— Време беше.

Лаклан избухна в смях.

— Иска ми се да можеш да осъзнаеш колко добре ще се разбираме, когато гневът ти поутихне.

— Кой казва, че съм разгневена? Не съм. Винаги съм си такава начумерена. Това е защото съм отвратително разглезена. Питай Девлин… Е, всъщност е малко късно да го попиташ, но той би потвърдил думите ми. Той даже ме нарича „зверче“.

— О, нищо чудно тогава, че не го харесваш — отвърна Лаклан с тон, който казваше: „Това и очаквах от него.“

— Вече ти обясних — отчаяно възкликна Мегън, като се извърна към него в желанието си да му даде веднъж завинаги да се разбере. — Аз обичам…

В същия миг устните му се впиха в нейните. Беше забравила колко отблизо идваше гласът му, но разбойникът явно само бе изчаквал подходящия момент, за да я предизвика да се обърне с лице към него и да я целуне.

За момент Мегън изпадна в шок. Не защото се бе осмелил да я целува — от един проклет крадец можеше да се очаква всичко, — а защото беше толкова хубаво, почти колкото… не, не толкова хубаво. Не изпитваше онази тръпнеща, възбуждаща наслада, която чувстваше при целувките на Девлин. Което не означава, че не изпитваше нищо. Просто усещането не бе тъй прекрасно и опияняващо.

— Престани, Макдуъл — каза тя, като отблъсна шотландеца.

Той й се усмихна без капка разкаяние.

— Не можеш да отречеш, че ти хареса.

— Мога… но няма да го направя — чистосърдечно призна Мегън. — Това обаче няма никакво значение. Да не би да си забравил, че нося в утробата си дете от друг?

— Помня, че го каза, но може би ти си забравила, че аз не ти повярвах. Признай си, скъпа, че си невинна като всички останали девойки.

— Наивна — може, но вече не съм невинна — упорито настоя Мегън. — Виж, знам, че има мъже, които биха се оженили за мен въпреки моето положение, но се съмнявам, че ти спадаш към тази категория. Така че се откажи, Макдуъл. Бременността ми не е нещо, което ще изчезне след ден-два. Напротив, ще става все по-отблъскващо… забележима.

— Забележима — да, но не и отблъскваща, зверче.

При звука на този тъй добре познат глас от устните на Мегън се отрони тихо възклицание. Лаклан, от своя страна, изруга доста неприлично. Сетне скочи на крака с пъргавина, която за огромните му размери беше направо изумителна. Мегън също се изправи, макар и по-бавно, но и двамата претърпяха неуспех в опитите си да съзрат Девлин. С изключение на бледата светлина на загасващия огън, наоколо цареше пълен мрак, в който смътно се различаваха само черните сенки на близкия храсталак.

— Ако очакваш покана да се присъединиш към нас, човече, няма да я получиш — каза Лаклан. — Не бих казал, че се радвам на появата ти.

— Колко жалко — отговори Девлин. — А пък аз бях сигурен, че ме очакваш с нетърпение.

Мегън и шотландецът се извърнаха едновременно и го видяха да се приближава бавно откъм сенките — не от юг, както можеше да се предположи, а от север. Мегън впери поглед в него с разтуптяно сърце, примряла от радост. Наистина беше дошъл да я освободи. Искаше й се да се втурне към него, да го прегърне, да го обсипе с целувки. Но хладният поглед, който й хвърли Девлин, я възпря.

Лаклан беше заинтересуван не толкова от думите, колкото от пистолета, който англичанинът бе насочил към гърдите му.

— Не вярвам, че би направил грешката да си послужиш с тази играчка.

— А ти на мое място би ли я направил?

Макдуъл има наглостта да се ухили.

— Не, не съм толкова глупав.

— И аз не съм — каза Девлин, като се наведе към Раналд, за да вземе пистолета, който шотландецът бе поставил до главата си и да го хвърли надалеч. Сетне стори същото и с оръжието на Гилиън.

— Сигурен ли си в това, човече? — попита подигравателно Лаклан. — Доколкото виждам, дошъл си сам.

Девлин сви рамене.

— Наложи се, защото нито един кон не може да издържи на темпото на Цезар.

— А, да, жребецът. Значи все пак сгреших, като го оставих.

— Нима се разкайваш за това, че си проявил щедрост?

— Именно.

Мегън беше чула достатъчно.

— Дали вие двамата няма да престанете с тези дрънканици? Студено ми е, гладна съм и бих искала да си легна в прилично легло, преди отново да направя опит да заспя.

— А пък аз си мислех, че пазя гърба ти от вятъра, скъпа.

— Това ли правеше? — попита тя саркастично. — Никога нямаше да се досетя.

Но негодникът остана невъзмутим.

— Тя каза, че я наричаш „зверче“ — обърна се той към Девлин. — Започвам да те разбирам. Естествено, това престава да има значение, когато човек я погледне — довърши Лаклан с драматична въздишка.

Мегън изсумтя презрително, демонстрирайки пълното си пренебрежение към неговото остроумие. Девлин я погледна предупредително. Едва сега тя забеляза, че разговорът е разбудил Гилиън и Раналд и че те наблюдават Девлин с изражения, които нямаха нищо общо с безгрижието, проявявано от Лаклан. Колко глупаво от нейна страна — да забрави, че се намира в опасност и че двамата с Девлин трябваше тепърва да намерят начин да се измъкнат от нея.

— Не бих убил човек заради това, че е изгубил ума си при вида на едно хубаво лице — каза Девлин.

— Радвам се да го чуя.

— Но заслужаваш да получиш една-две синини, задето се осмели да посегнеш на онова, което е мое.

Мегън не можа да повярва на ушите си. Не, сигурно не бе чула добре. Лаклан обаче изобщо не се усъмни в слуха си и избухна в гръмогласен смях, отметнал глава назад. Гилиън и Раналд също се усмихнаха. Нима само на нея й бе останал здрав разум?

— Девлин, всъщност ти нямаш никакво желание да правиш това — изтъкна Мегън със съвършено спокоен глас, или поне се надяваше да е такъв.

— Напротив, скъпа моя — отвърна той с решителност, която я накара да изохка наум. — Не мога да се сетя за нищо, което да бих имал по-голямо желание да направя в момента.

— Но…

— Знаеш ли как се стреля с пистолет?

Тя зяпна, слисана от внезапната промяна на темата и понечи да отвърне: „Разбира се“, но осъзна, че не му е сега времето да лъже само и само за да се изфука, затова каза:

— Не.

— Чудесно — изненадващо заяви Девлин и пъхна пистолета в ръката й, като постави показалеца й върху спусъка и насочи дулото срещу другарите на Лаклан. — Така вероятността да ги застреляш, ако дръзнат дори да трепнат, е много по-голяма, нали? И гледай тях, Мегън, не боя. Можеш ли да го направиш?

Мегън беше твърде разстроена, за да успее да каже каквото и да било, затова само кимна. Никога през живота й не се бе случвало да държи пистолет, да стреля по човек, да има годеник, който след малко щеше да бъде повален на земята от един истински великан. Но да гледа публиката вместо боя? Всъщност, така бе по-добре, защото вероятно щеше да припадне, ако трябваше да гледа как пребиват Девлин. Но как всичко това щеше да им помогне да се измъкнат оттук?

При звука на първия удар Мегън потрепери. Въпреки съвета на Девлин и въпреки собственото си твърдо решение да не се обръща, тя хвърли бърз поглед към двамата съперници, сетне отново съсредоточи вниманието си към другите двама мъже, на които трябваше да не позволява да се намесват в боя. Но те не изглеждаха ни най-малко склонни да се намесват, седяха си кротко без дори да помръднат. Мегън се заслуша. Краткият поглед през рамо не й беше достатъчен да види кой е удареният, но тя се досещаше, че е бил Девлин.

Още един силен удар. Мегън отново потрепери и отново погледна крадешком назад. Но пак не успя да разбере кой нанася ударите и кой ги получава. Единственото, което видя, бяха двамата мъже, които обикаляха в кръг и се дебнеха в очакване на възможност за атака, фактът, че за разлика от Девлин Лаклан се усмихваше, не я изненада. Но стойката на Девлин — вдигнати пред лицето юмруци, единият от които леко протегнат напред, и изпънато като струна тяло — беше изненадваща.

През живота си Мегън бе наблюдавала две сериозни схватки: първата — на един панаир, между местния ковач и някакъв пътуващ боксьор, който предлагаше на всеки желаещ да премери силите си с него за удоволствие на тълпата; втората — между двама от нейните ухажори, които бяха дребни благородници и имаха известна представа за изкуството на бокса, изучаван в колежите. Противно на очакванията й, и за разлика от Лаклан, Девлин не се биеше като ковача. Биеше се като благородник. Откъде, по дяволите, се беше научил?

Мегън си каза, че сигурно е сгрешила. Едва ли тези кратки надничания през рамо бяха достатъчни, за да се види добре. В този момент се чуха още три бързи, мощни удара. Тя се сдържа и не се обърна. Но двамата шотландци, които не откъсваха очи от двубоя, й дадоха да разбере какво става. Гилиън трепна. Раналд просто гледаше втрещено.

Мегън не можеше да издържа повече. Тя се обърна с лице към двамата противници и начаса видя, че не е сгрешила. Девлин действително се биеше като истински джентълмен — със светкавични атаки, с прави, точни удари и без нито едно излишно движение. И, което бе още по-изумително, тъкмо той бе човекът, който нанасяше всички удари. Лаклан просто не успяваше да реагира навреме, защото Девлин умееше да отскача и да се брани дяволски ловко. Разбира се, един точен удар от грамадния разбойник вероятно щеше да просне Девлин на земята. Но шотландецът така и не можеше да намери пролука в отбраната му, за да докаже това на дело.

От друга страна обаче, изненадващото превъзходство на Девлин в двубоя, изглежда не му помагаше кой знае колко. Лаклан продължаваше да се усмихва, за бога, и очевидно беше безчувствен към болката. А не можеше да се каже, че няма какво да го боли. Едното му око до сутринта със сигурност щеше да посинее, защото вече бе станало мораво и подуто. Долната му устна беше разцепена. А дали и лявата страна на челюстта му не започваше да се подува?

От време на време Мегън хвърляше поглед към Гилиън и Раналд, за да провери дали не са помръднали от местата си, но инак бе съсредоточила цялото си внимание върху схватката и я следеше с напрегната тревога, но и с някакво нелепо опиянение. И все пак, трябваше да сложи край на безумието на тези мъже. Девлин бе получил онова, което твърдеше, че желае. Защо продължаваше да се бие?

И тогава се случи това, от което Мегън най-много се страхуваше. Лаклан направи лъжливо движение вляво и замахна с дясната ръка, стоварвайки пестника си право в челюстта на Девлин. За нейно изумление Девлин просто залитна две крачки назад, след което веднага възстанови равновесието си и вдигна юмруци, очевидно готов да понесе още удари. Но Мегън не беше готова да стане свидетел на това.

— Достатъчно!

Лаклан я погледна наскърбено.

— Имай милост, скъпа. Та аз още не съм направил почти нищо.

Тя го зяпна смаяна. Огромният шотландец в този момент приличаше на малко момче, на което са отнели любимата играчка. Девлин също не изглеждаше доволен. Е, толкова по-зле и за двама им.

— Вие може и да се забавлявате страхотно, но аз — не. Ако трябва да бъда по-точна, на път съм да изпадна в истерия и тогава нищо чудно да застрелям някого по невнимание. Но пък какво ли съм се загрижила?

В отговор Девлин просто попита:

— Не можеш ли поне веднъж да направиш това, което ти се казва?

Тъй като за втори път в един и същи ден Мегън не бе направила онова, което й бе казал да направи, а първият път бе довел до настоящата кошмарна ситуация, тя извика отбранително:

— Когато станеш мой съпруг, Девлин Джефрис, можеш да ми даваш каквито си искаш заповеди. Но докато бракът ни не стане факт, вместо само намерение, не очаквай от мен да се подчинявам на неоснователните ти нареждания.

— Аз имах основание, зверче и ти току-що доказа това, като прекъсна боя ни. Но добре ли чух? Наистина ли обеща да се подчиняваш на всичките ми заповеди, след като се оженим?

Мегън отвори уста, за да отрече, че е била способна на такава глупост, но рязко я затвори, когато осъзна с ужас, че може и наистина да го е казала.

— Не можеш да държиш някого отговорен за думите му, казани в момент на истерия — заяви тя.

Девлин изсумтя.

— Не съм съвсем съгласен.

Лаклан вече беше избухнал в смях.

— В крайна сметка не мисля, че ти завиждам, Джефрис. Бих могъл да издържа на нейната проклетия седмица-две, но не повече. Дали не искаш да я разменим срещу коня ти?

— Къде отлетя твоята искреност, Макдуъл? — хапливо каза Мегън. — Конят не е негов, той е собственост на баща ми.

— Не ме е грижа кой е собственикът му, скъ…

— Ако още веднъж ме наречеш „скъпа“, ще те застрелям!

И понеже сега пистолетът й беше прицелен право в гърдите му, Лаклан млъкна и за пръв път от много време насам престана да се усмихва. Но Девлин бавно се приближи до Мегън и взе оръжието от ръката й.

После каза тихо и сухо:

— Ако искаш да го застреляш, любима моя, трябва първо да свалиш предпазителя. — Той й показа как, сетне й върна пистолета с усмивка. — Сега вече можеш да го застреляш.

Тя се взря безмълвно в човека, за когото щеше да се омъжва и за момент се поколеба дали да не застреля него. Но не го направи. Вместо това го погледна обидено и хвърли пистолета в краката му; сетне се обърна и се отдалечи.

— Проклятие! — извика след нея Девлин. — Ти и без това не искаше да застреляш никого, Мегън.

— Не е там въпросът — извика в отговор Мегън. — Да пукна, ако още веднъж се опитам да те предпазя от беда!

Шотландците отново се смееха гръмогласно, този път и тримата. Тя се отправи към дърветата, обграждащи лагера, за да потърси Цезар. Защото имаше твърдото намерение ако успее да го открие, да си тръгне сама.