Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (35)

35.

Мегън не познаваше Англия достатъчно добре, за да разбере кога точно файтонът, който най-после бяха измъкнали от канавката в Шотландия и с който пътуваха обратно, е променил посоката си. Дълго време тя беше напълно убедена, че се връща у дома в Сътън Манър. Едва когато забеляза, че пейзажът, който се разкриваше през прозорчето, й е съвсем смътно познат, й хрумна, че може би го е виждала преди доста години, а не само преди седмица. Съмненията й се разсеяха окончателно, когато на хоризонта внезапно изникнаха очертанията на величествена сграда. Мегън я разпозна без усилие. Беше Шеринг Крос.

Гледката на необятното имение на дуковете Ротстън, което се простираше докъдето поглед стига, я слиса не по-малко, отколкото при първото й идване тук, но този път по различна причина. Това наистина беше разкошен дворец, достоен за кралска особа. Проблемът бе, че принадлежеше на нейния съпруг, а той не биваше да е неин съпруг.

Девлин спеше на отсрещната седалка — или поне се преструваше, че спи. Беше прекарал почти цялото пътуване в дрямка, но Мегън предполагаше, че просто иска да избегне сърдития й поглед. Той й бе обяснил накратко защо е бил принуден да се прави на коняр, но имената „Фреди“ и „Сабрина“ не й говореха нищо и тя така и не остана с впечатлението, че това е било крайно наложително.

Но се бе досетила за друго.

— Ти си казал на баща ми, че си дук, нали? Затова татко беше толкова щастлив, че ще се омъжа за теб, нали?

— Да, казах му, но само за да ускоря нещата.

— Но на мен не можа да кажеш?

— Ти беше толкова искрено разярена, задето трябва да се омъжиш за коняр. Защо да ти развалям удоволствието?

Отговори като този бяха свели разговорите им по време на пътуването до минимум, но Мегън не бе свикнала да таи лошото настроение в себе си, а вече го бе правила достатъчно дълго време. Тя се наведе напред, за да събуди Девлин. Но се поколеба.

Недей. Виж си настроението. Нима искаш пак да започнете да се карате и то точно сега, когато след броени минути ще бъдете наобиколени от цялата му прислуга?

Хм, сигурно няма да им направим много добро впечатление, нали?

Определено. Достатъчно е, че окайваш Девлин, задето се ожени за теб; остави поне слугите му да се зарадват на новината… преди да са те опознали.

Днес си просто отвратителна. А той наистина е достоен за окайване. Аз му съсипах живота.

Ами собствения ти живот? Той е не по-малко съсипан.

Но вината беше моя…

А-ха. Време беше да си го припомниш.

Не съм го забравяла нито за миг. Но преди ставаше въпрос само за живота на Девлин, а в него нямаше какво толкова да се съсипва. Напротив, имаше всички шансове да се подобри, въпреки че самият той не бе на същото мнение. Но сега се оказа, че съм разбила живота на един дук, а това е вече съвсем друго. Нищо чудно, че ме мрази.

Виж, не е ли по-добре да потърсиш и добрите страни на цялата тази бъркотия, вместо упорито да се ровиш в мрачните?

Напразно бих търсила. Няма никакви добри страни.

Ами това, че получи тъкмо онова, което искаше още от самото начало — дук?

Първоначалният план включваше и една малка подробност: той да ме обича.

Добре, това го зачеркваме. Ами фактът, че ще живееш в Шеринг Крос?

Вече не искам да живея в него.

Лъжкиня. Ти си влюбена в това имение.

То е един проклет мавзолей, както правилно изтъкна Тифани.

Но е по-добро от конюшня.

Виж, тук си права.

Гласът на Девлин прекъсна мислите й.

— Ужасно си мълчалива — каза той меко. — Да не би да си притеснена?

Тя му хвърли бърз поглед и веднага се извърна отново към прозореца.

— Колко удобно — да се събудиш точно когато пристигаме.

— Какво мога да отговоря на това? Имам чудесен биологичен часовник.

Мегън изсумтя.

— Не, не съм притеснена. Нито пък съм мълчалива. Забравяш, че обичам да разговарям със себе си.

— Права си, бях забравил. Човек, който разговаря със себе си, никога не страда от липса на приятна компания, нали? Трябва някой път да ми позволиш да послушам поне един от тези разговори. Сигурно са много интересни.

Тя долови присмеха в тона му, но реши, че той е за предпочитане пред гнева, който бе предизвикало предишното споменаване на тази тема.

— Предполагам, че наистина биха ти се сторили интересни, защото обикновено се отнасят до теб. Но се боя, че трябва да се откажеш от идеята да ги подслушаш. Моите разговори са тайни… и безмълвни.

— Искаш да кажеш, че не разговаряш със себе си на висок глас?

— Разбира се.

Девлин се намръщи.

— Не бях останал с такова впечатление, Мегън.

Мегън сви рамене. Едва сега си спомни как го бе накарала да смята, че може да е малко луда, за да му даде оправдание да отмени сватбата — и как той беше побеснял.

— Не съм виновна, че разбираш погрешно онова, което ти казвам.

— Нима?

Файтонът спря и спаси Мегън от необходимостта да отговаря на този изобличителен въпрос. Обикновено Девлин отваряше вратата, но сега не успя да изпревари ратаите, които се спуснаха към тях като ято пъстри птици. Когато се разбра, че това не е обикновен гостенин, а самият дук, откъм къщата започнаха да се изсипват нови и нови слуги и преди още Мегън да успее да се добере до имението, ушите й бяха пропищели от титлата, която се бе надявала да не чуе вече никога през живота си. Но това бе нищо в сравнение с гълчавата, която ги посрещна веднага щом прекрачиха прага на гигантското фоайе на къщата. Очевидно в цялото имение не бе останал нито един слуга, който да не е зарязал работата си, за да поздрави своя господар с добре дошъл. По едно време Девлин все пак успя да надвика тълпата, за да представи съпругата си и „Ваша светлост“ — и те избухнаха с нова сила.

Мегън не знаеше откъде намира сили да издържи — изглежда икономът Джон, и икономката, госпожа Бритън, бяха твърдо решени да й съобщят името и длъжността на всеки от присъстващите — но всички се държаха толкова сърдечно и мило с нея, че тя бързо се отърси от притеснението, което бе отказала да признае, че изпитва.

Девлин, който наблюдаваше цялата сцена отстрани, остана като гръмнат от тази нова, напълно непозната Мегън. Беше направил немислимото — бе довел вкъщи невеста, без въобще да уведоми домашните си, за да се подготвят да я посрещнат както подобава, а ето че тя проявяваше пълно разбиране към смущението на горките хора и ги успокояваше, обяснявайки, че предпочита първо да разгледа двора и чак тогава къщата — което несъмнено бе истина, защото конюшните бяха в двора — като по този начин им даваше нужното време наистина да се приготвят.

Неочакваната поява на Маргарет в Шотландия го бе притеснила достатъчно, за да не обърне никакво внимание на поведението на Мегън и дори да не чуе нищичко от онова, което бе казала на леля му. Но сега Девлин слушаше всяка нейна дума и гледаше всеки неин жест с растящо изумление. Тя се държеше грациозно, съвършено, като истинска лейди. Накрая изумлението му премина всички граници и думите сами се изплъзнаха от устата му:

— Мили боже, къде остана моето зверче?

Светкавично осъзна, че е направил грешка, когато видя как Мегън се вцепени и се извърна с лице към него, когато почувства пронизващата болка в пищяла си, когато съзря как зениците й се разшириха от ужас при мисълта какво я бе предизвикал да стори току-що пред очите на цялата прислуга. Не се изненада, че тя избухна в сълзи и побягна навън. Самият той имаше желание да направи същото.

Знаеше не по-зле от всеки друг, че първите впечатления са най-трайни и че несъзнателно бе провалил представянето на Мегън пред домашните си, че вероятно бе подкопал авторитета й завинаги. Нямаше никакво извинение за постъпката си, освен това, че през последната седмица собствените му нерви бяха не по-малко изопнати от тези на Мегън… и че като цяло беше престанал да се държи нормално още откакто я бе срещнал.

За да успокои прислужниците, които бяха изпаднали в шок и смутено се споглеждаха един друг, Девлин все пак измърмори някакво обяснение.

— От две седмици насам пътуваме без прекъсване. Съпругата ми е много изтощена и не е съвсем на себе си.

— Сигурно самият вие сте не по-малко изтощен — вметна Джон и тъй като бе служил вярно на семейството му повече от тридесет години, намери смелост да добави: — Защото никога не съм ви виждал да правите нещо толкова глупаво… Ваша светлост.

Чу се одобрителен шепот и Девлин разбра, че за щастие всички обвиняват него — както и трябваше. Тогава той едва не се засмя от облекчение, но успя да кимне сериозно.

— Напълно си прав, Джон. Истината е, че аз не съм съвсем на себе си, откакто срещнах тази млада дама.

— Простете, че се намесвам, сър, но това се нарича любов — обади се госпожа Бритън.

— Нима? Тогава е по-добре да започна да свиквам с това положение, нали?

Слугите отново се разсмяха и Девлин реши, че моментът е достатъчно подходящ да ги остави и да потърси разярената си съпруга. Този път й дължеше искрено и разкаяно извинение, макар че щеше да е истински късмет, ако успееше да й го каже, преди да го е сритала отново. Определено трябваше да купи на това момиче по-меки обувки.