Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (6)

6.

— Искам да те яхна, не можеш да си представиш колко много искам. Ще ми позволиш ли?

При звука на тези тихо промълвени думи, долетели през полуотворената врата на стаята му, клепачите на Девлин рязко се вдигнаха. Вратата нямаше ключалка, дори не можеше да се затваря добре. Вчера, когато се бе настанил в малката стаичка, първата му работа беше да се разпореди да сменят коравия, мухлясал сламеник с ново легло. Бе оставил вратата за по-късно, защото беше счел, че удобството е по-важно. Но сега вече не мислеше така.

Трябваше ли да се събужда точно от това — от приглушения шепот на двама любовници, решили да се срещат в неговата конюшня? И то след като самият той снощи едва бе заспал, преследван от натрапчиви видения на собствената си среща — всъщност, нещо повече от среща — с пламтящата от гняв госпожица Пенуърти. Естествено, в тези видения тя не беше пламтяща от гняв, а просто пламенна. И изобщо не говореше, дори не отваряше уста, освен за да приеме целувките му и да им отвърне с нежен като кадифе език…

Девлин изръмжа. Слабините му отново бяха пламнали, точно както снощи, когато си бе представял как червенокосата му се отдава страстно. Определено трябваше да избягва тези мисли, поне докато не намереше някоя жена, за да задоволи изгарящата нужда, която те възбуждаха у него.

Той набързо прехвърли мислено възможностите си. Първата беше онази хубавичка дъщеря на съдържателя на странноприемницата, която преди две вечери бе решила да флиртува с Мортимър, след като Девлин й показа, че не проявява никакъв интерес. Снощи Мортимър се беше върнал да нощува в странноприемницата. Дали се бе възползвал от услугите на момичето? Благоприличието изискваше Девлин да го попита, преди сам да предприеме нещо.

После идваше прислужницата, която вчера му донесе чисти чаршафи. Как й беше името? Не можеше да се сети, но щедрите й форми наподобяваха формите на последната му любовница, а и погледите, които му бе отправила, бяха недвусмислени. Тази би била лесна плячка. Още вчера можеше да я има, при това без капчица усилие от негова страна. Трябваше. Но Девлин не искаше да си има вземане-даване с домашната прислуга на ескуайъра. Слугите обожаваха да клюкарстват, а той предпочиташе да пази връзките си в тайна.

Не се съмняваше ни най-малко, че в крайна сметка ще намери някоя, която да отговаря на вкуса и желанията му и която да няма нищо против една кратка авантюра. Само че настоящото състояние на тялото му изискваше това да стане доста бързо, за предпочитане още днес. Дяволите да те вземат, Мегън Пенуърти! И тези любовници отвън, които изобщо не му помагаха да успокои възбудата си! Несъмнено бяха слуги от имението, които още не бяха разбрали, че в конюшнята вече няма само коне. На всичко отгоре се бяха събудили дяволски рано — през малкия прозорец на стаята се виждаше, че тепърва започва да се зазорява.

— Сър Амброуз може и да ревнува малко, но не се тревожи. Ще се грижа и за двама ви.

Думите бяха придружени с приглушен смях. Девлин с мъка се удържа да не изръмжи отново. Опита се да се съсредоточи и да си припомни как точно изглеждаше задната част на конюшнята, където се намираше неговата стая. Какво имаше зад вратата? Май че две отделения. Да, в първото от тях се намираше Цезар. Чудно защо жребецът не пръхтеше неодобрително, след като тези двамата така безсрамно нарушаваха покоя му.

Самият Девлин изпитваше желание да изпръхти, че и не само това. С всеки изминал миг гневът му се усилваше все повече и повече. По дяволите този женски глас, който бе прекъснал съня му и който при това започваше да му се струва познат, незнайно откъде. А още по-вбесяващ бе ефектът, който му оказваше… защото наистина звучеше много познато.

— Дай да те погъделичкам. — Тих смях. — Значи ти харесва? Така си и мислех. Сър Амброуз обожава да го гъделичкам.

Девлин скочи от леглото, обзет от вече неподвластна на контрол ярост. Най-после полузаспалото му съзнание бе успяло да свърже този мек, мъркащ глас с лицето на неговата притежателка. Той разтвори рязко вратата и в същия миг застина като вкаменен. Никакви любовници, мърсуващи в един от празните обори. Никакъв мъж, когото да смаже от бой. Само Мегън, обляна от светлината на един фенер, и Цезар, който ближеше бучка захар от шепата й. Беше облечена в нефритенозелен костюм за езда, а ярката й бакърена коса се спускаше сплетена в дебела плитка през средата на гърба й като огнен език. Дори не бе чула Девлин. Вниманието й беше изцяло погълнато от животното, което се опитваше да съблазни с нежни слова и сладки изкушения.

Макар че гледката бе доказателство за нейната невинност, Девлин усети, че яростта му не стихва. Не можеше да стихне. Най-малкото защото се бе разгоряла прекалено силно. Той не бе в състояние дори да предположи какво я е причинило, защото ревността не спадаше към кръга на чувствата, които беше свикнал да изпитва. Още от самото начало Девлин бе причислил тази жена към групата на девиците, което автоматично я правеше недосегаема за него… и което бе една от главните причини да й се гневи. Но после, когато най-сетне разпозна гласа й и си извади — макар и за кратко — погрешното заключение, че тя изобщо не е девствена, че отдава това нейно изключително, крехко тяло не само на щастливеца, с когото бе в момента, но и на онзи сър Амброуз, който щял да „ревнува малко“… Това вече бе извадило Девлин от равновесие, особено като се има предвид, че самият той лежеше в леглото си напълно възбуден при едничката мисъл за същото това тяло.

Но съзнанието, че е направил грешка — нелепа грешка, трябваше да признае — не му помагаше да се успокои. Той реши, че е имал всички основания да бъде раздразнен — хм, меко казано. Да се откаже доброволно от удоволствието да я прелъсти, смятайки я за целомъдрена, само за да разбере, че тя в действителност щедро предлага прелестите си на всеки срещнат, бе повече от достатъчно като основание. Но не, тя не правеше нищо подобно, а Девлин все пак трябваше да се въздържа. Ето значи какво подклаждаше буйния огън на яростта му.

— Какво правиш тук, зверче? — Киселият му тон бе в пълно съзвучие с настроението му.

Мегън не се обърна, но тялото й се изопна, което му показа, че е познала гласа му. Тя бавно отпусна ръка и избърса небрежно полепналите по дланта й кристалчета захар в полата си. Цезар никак не хареса това и изпъна шия през вратата на обора, искайки още.

— Ще съм ти много признателна, ако се обръщаш към мен както подобава…

— Притрябвала ми е твоята признателност.

— … или ако въобще не се обръщаш към мен; за предпочитане второто.

Едва сега Мегън се извърна с намерение да каже още нещо. Но от устните й се отрони само едно тихичко „О!“, защото Девлин не носеше нищо друго, освен панталоните си, а те на всичко отгоре бяха полуразкопчани — по разбираеми причини — и разкриваха значителна част от тялото му от пъпа надолу. Очите й — безпомощни, любопитни, сякаш омагьосани — се плъзнаха по тази гола, златиста кожа, по широките рамене, по дългите, мускулести ръце, по мощния гръден кош, който се стесняваше, преди да стигне до плоския корем, по силните, но изящни хълбоци. Горната част на гърдите му бе гъсто обрасла с черни косми, но покрай зърната имаше само няколко кичура. По-надолу тялото му беше съвсем гладко, чак до пъпа, откъдето се спускаше нова ивица косми, която потъваше в панталоните. А под нея имаше огромна издутина, която заплашваше да разкъса и малкото закопчани копчета.

Погледът й не можа да продължи. Остана прикован с напрегнато удивление върху най-интимната част от тялото му и Девлин усети, че е останал без дъх, усети как възбудата му се удвоява под този настойчив поглед и не можеше да повярва, че всичко това се случва отново. Беше си легнал с панталоните просто от благоприличие, просто защото вратата на стаята му не се затваряше. Ако ги беше свалил снощи, сега щеше да стои пред нея гол-голеничък, защото в яростното си желание да убие любовника й бе скочил от леглото без изобщо да се замисли дали е облечен или не. Дали тя пак щеше да го гледа толкова втренчено, ако наистина бе чисто гол? Не знаеше защо, но му се струваше, че да.

— Ако вратата ми можеше да се затваря, сега щеше да имаш много повече за гледане, понеже обикновено спя гол. Но това все още може да се поправи. Искаш ли да ги сваля?

Очите й се бяха взрели сепнато в неговите още при първия звук, но сега, след като думите бавно стигнаха до съзнанието й, и преди бузите й да се изчервят, Мегън се ококори и побягна. Но не достатъчно бързо. Към досегашния гняв, клокочещ във вените на Девлин, се беше прибавило и желанието, разпалено от погледа й и това пробуди у него някакъв първичен, животински инстинкт. Този път нямаше да й позволи да избяга. Той скочи след нея и дългите му крака съкратиха разстоянието помежду им само за секунди. И преди Мегън дори да си помисли да извика, Девлин я завъртя, придърпа я към себе си и я целуна.

В първия момент тя не почувства нищо друго, освен шок, последван — при спомена за последните му думи — от страх. Краката й не докосваха земята. Девлин стискаше здраво плитката й при тила, за да не й позволи да избегне жадната му уста. Тялото й бе прилепено към неговото. Но Мегън все пак започна да се съпротивлява, като го заудря по раменете и ръцете. Не можеше обаче да стигне до гърдите му, защото бе притисната твърде плътно към тях.

Това, което правеше той, никак не й хареса. Устните му й причиняваха болка. Ръката му, която я държеше във въздуха, със сигурност щеше да строши поне едно от ребрата й. Другата му ръка дърпаше болезнено плитката й и Мегън имаше чувството, че благодарение на това, както и на собственото си ожесточено мятане, ще загуби половината си коса. И на всичко отгоре не можеше да диша — наистина, задушаваше се. За щастие, точно когато вече започваше да вижда звезди пред очите си, инстинктът за самосъхранение й подсказа да поеме малко въздух през носа, но това разрешаваше само един от проблемите й. Затова тя продължи да го удря, да се дърпа, да скубе косата му. Но той не й обръщаше никакво внимание и устните му продължаваха да бъдат здраво впити в нейните.

Трябваше да мине доста време, преди Девлин да осъзнае, че жената в прегръдките му наистина се съпротивлява, при това сериозно, без капчица преструвка. Преживяването беше безпрецедентно, но такава бе и пълната загуба на самоконтрол от негова страна, която му беше попречила да забележи, че необузданата му страст не среща никакъв отговор. Все пак, накрая го забеляза и вдигна глава, за да погледне обекта на своята лудост. Никакви сълзи, само нещо като уплаха в тези огромни сини очи. Не, нещо повече. Нещо като страх.

— Причини ми болка — каза тя с тих, обвинителен тон.

Божичко, нима наистина я бе наранил? Какво, по дяволите, правеше тази жена с него, та да го кара да се държи по начин, който му беше напълно чужд?

— Съжалявам. — И действително съжаляваше съвсем искрено, поне за това, че й бе причинил болка. — Но снощи си легнах с мисълта за теб, тази сутрин се събудих от гласа ти и се боя, че след като ме погали така с тези твои прекрасни очи, напълно загубих разсъдъка си.

Това й прозвуча по-скоро като оплакване, отколкото като извинение, и то като оплакване, целящо да изкара нея виновна за онова, което й бе сторил. Но думите му направиха и още нещо — помогнаха на страха й да се изпари и да се замени с растяща ярост.

Мегън тъкмо се канеше да се нахвърли върху него, когато той попита меко:

— Къде те заболя?

А-ха, значи не знаеше! Още по-разярена, тя го стрелна с унищожителен поглед, но тъй като хватката му все още не се бе отслабила, побърза да му обясни:

— Гръбнакът ми всеки миг ще се пречупи. Оскуба повече от половината ми коса. И бих била много изненадана, ако устните ми не са се разкъсали и не са размазани по зъбите ми.

На него пък това му прозвуча като нацупено оплакване на капризна малка госпожичка, която няма и най-малка представа какво е страст. Но за прочут с изтънчеността си любовник като него тези думи бяха много по-ужасни и от най-тежката плесница. Беше оскърбен. Това му припомни защо все пак винаги бе бягал от девиците като от чума. Припомни му и факта, че Мегън е непорочна млада госпожица. Да, но такава, която с дръзкото си поведение си просеше да бъде отървана от своята непорочност. В крайна сметка Девлин реши, че няма никаква вина и че няма за какво да се извинява. Искаше му се да може със същата лекота да се отърси и от желанието, което изпитваше към нея, но то продължаваше да кипи във вените му и бе главната причина за гнева, който не му позволяваше да повтори извинението си.

— Е, да, понякога се случват и такива дреболии — отвърна той и макар да нямаше никакво намерение да я освобождава от прегръдката си, й позволи поне да стъпи на земята. — Но какво друго очакваше, след като ме изяде с поглед?

— Не съм! — възкликна тя.

— Напротив. И следващия път, когато го направиш, ще ти се случи същото. И по-следващия. А ако го правиш редовно, накрая може и да се научиш да се целуваш.

Искаше да я заболи, защото самият той изгаряше от болезнено желание да я има. Сега, когато бе дошъл на себе си, Девлин си даваше сметка, че ще продължи да страда, защото не можеше, нямаше да стори нищо повече от това да я целува. Думите му съдържаха и предупреждение към нея — да стои колкото се може по-далеч от него, защото той бе съвсем наясно, че не би бил способен да понесе една по-обилна доза от необикновената изкусителност на госпожица Пенуърти.

Отговорът й беше едно ожесточено „Мразя те!“, което го накара да се усмихне.

— Това би ме наранило, съкрушило — отвърна й Девлин, все още усмихнат. — Само че ти още не си ме помолила да те пусна от обятията си, а ако наистина ме мразеше, щеше да го направиш, нали?

— Пусни ме!

— Твърде късно.

И устните му отново се впиха в нейните. Само че тази целувка беше коренно различна от първата. След като вече се бе уверил в непорочността на Мегън, и твърдо решен да не забравя това нито за миг, Девлин призова на помощ целия си опит с жените, за да я приласкае, да я накара да се отпусне, да я принуди съвсем нежно да разтвори устни. И когато тя най-после го направи, той плъзна език между тях, за да получи своята награда. Божичко, тази жена беше изумително сладка!

Раменете му понесоха само два немощни удара, преди пръстите й да се вкопчат в тях. Скованото й тяло се отпусна и меките й извивки сякаш се разтопиха в ръцете му — реакция, към която Девлин определено бе по-привикнал. Но това удвои копнежа му да тласне език още по-навътре, да разпали страстта й. Само че се боеше да не би за една девица подобно действие да има обратен ефект — откъде, по дяволите, можеше да знае? — затова овладя жаждата си, като непрекъснато си повтаряше, че не бива да бърза, че трябва да бъде предпазлив. Освен това бе готов светкавично да се дръпне назад в случай, че й хрумнеше да стисне зъби и да го ухапе. Но на нея очевидно не й хрумваше нищо подобно, ако и да бе непорочна.

Тя дори не участваше в целувката, просто приемаше с готовност неговата. Но това бе добре дошло за Девлин, защото нишката, на която се държеше способността му да се самоконтролира, бе толкова тънка, че едва ли щеше да издържи, ако Мегън решеше да отвърне на целувката му. Ако изобщо знаеше как. Все едно; той знаеше, че именно нейната невинност го спасява. Устните й бяха меки, съвсем леко подути от предишната му необуздана целувка; дъхът й бе сладък; хипнотизираното й покорство — още по-сладко, а топлото й, крехко тяло… Господи, господи, дай ми сили!

Но огромното желание бе изцедило всичките му сили и Девлин не успя да се овладее. Пръстите му се впиха в хълбоците й и я притиснаха към възбудения му до пръсване пенис. Стонът, който се изтръгна от гърдите й, му подсказа, че никога не е изпитвала подобно усещане. Собственото му тяло му подсказа, че всеки миг ще я отнесе в леглото си. Божичко, имаше нужда отново да я разяри, и то бързо. Имаше нужда от плесница, по дяволите.

Девлин откъсна устни от нея и се дръпна назад разтреперан, агонизиращ от желание, полагащ отчаяни усилия да си възвърне способността да диша… и разума.

— Сега вече знаеш — каза той. Трябваше да си получи това, от което имаше нужда, преди сам да е взел онова, от което наистина имаше нужда. — Обади ми се, ако някога ти се прииска да изпиташ същото без тези дрехи помежду ни.

След продължително, слисано мълчание от нейна страна, Девлин най-после си получи търсената плесница, но тя не произведе върху него желаното въздействие. Вместо това го изпълни с копнеж да я сграбчи и да я целуне отново. Затова той смени тактиката и премина към директни обиди:

— Това, което трябваше да направиш при вида на полуголото ми тяло, бе благоприлично да затвориш очи и да се извърнеш, за да избегнеш оскърбителната за една дама гледка. Но вие очевидно не сте съвсем благоприлична дама, така ли е, госпожице Пенуърти?

Още една плесница — може би не съвсем заслужена, защото не бе казал нищо повече от голата истина — и Мегън изчезна от погледа му.