Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (9)

9.

— Розово? — възкликна Девлин, вторачил взор в завесите, които Мортимър току-що бе закачил на единствения прозорец в новата му спалня. — Това ли беше най-доброто, което можахте да намерите? Розово?

— Имате късмет, че въобще намерих готови завеси в селце като Тийдейл. И не разбирам защо се оплаквате. Тази стая и без това имаше нужда от освежаване.

Стаята имаше нужда от подпалване, по мнението на Девлин, но той не го каза гласно.

— Поправиха ли резето на вратата?

— Да. По-късно днес ще ви донесат и няколко рогозки.

— Нямаше ли никакви килими?

— В Тийдейл?

Девлин въздъхна. Чувстваше се ужасно потиснат. Това ще ти бъде от огромна полза, беше го уверила Дъчи. Може дори да ти помогне да се научиш на малко скромност, каквато засега, за съжаление, ти липсва, скъпо момче. Но Дъчи не беше виждала конюшнята на ескуайъра, която не бе обитавана от човешко същество от дяволски много години. Дори Тими предпочиташе всяка вечер да се прибира в схлупената къща на майка си, вместо да спи в двете малки стаи, които някога бяха служили за подслон на конярите, но сега се използваха само за склад. Девлин още не можеше да повярва, че човек с положението на ескуайър Пенуърти има само един ратай в конюшнята и едва четири коня.

— Малко боя никак няма да се отрази зле на тези стени — отбеляза той. — Не розова.

— Но ще ви мирише ужасно — предупреди Мортимър.

— Спя в една шибана конюшня, дявол да го вземе — изруга Девлин.

Мортимър се изкиска.

— Прав сте. Една противна миризма повече или по-малко няма никакво значение.

Девлин не виждаше в това нищо забавно. По едно време дори бе решил да зареже всякаква предпазливост и да отиде в странноприемницата при Браун. Но го спря предупреждението на Дъчи да стои далеч от обществени места. Кога, по дяволите, щеше да се научи да казва „не“ на баба си?

— Ще ми трябват още ризи — каза той, като хвърли погнусен поглед към белия ръкав на ризата си, който вече беше изцапан. — Поне дузина.

— Нали ви предупредих, че белият цвят, който носят благородниците, изобщо не е подходящ за конюшня?

— Просто ми ги набавете, господин Браун. И, между другото, проверете дали в района има жени на разположение.

— На разположение за какво? — невинно попита Мортимър, но при острия поглед на Девлин побърза да каже „О!“ и после: — Хм, вижте сега, аз нямам право…

— Спестете ми излишните драматизации, господин Браун. В противен случай ще се наложи…

— … да страдате както страдаме всички.

Девлин вдигна вежди.

— Отрязаха ли ви?

— Това е едно приятно и тихо кътче. Ако тук човек иска да се позабавлява с жена, трябва първо да се ожени за нея.

— Нима няма даже проститутки в кръчмите? — недоверчиво попита Девлин.

— Няма дори и кръчми, като изключим оня опушен салон в странноприемницата — заяви Мортимър с видимо задоволство.

— Какво, да не би да трябва да ходя до Лондон?

— Не бихте посмял, освен ако не сте готов да излезете на дуел. — Събеседникът му не отвърна нищо, само се намръщи. Окуражен, Мортимър скри усмивката си и услужливо подметна: — Говори се, че наблизо имало хубаво езерце.

— Вече се запознах с проклетото езерце — изсумтя Девлин. При споменаването на леденостудените води, в които се бе потопил, в съзнанието му нахлу образът на Мегън, възседнала нейния Сър Амброуз. Сър Амброуз, за бога!

Първоначалният му порив бе да препусне след нея, за да я предпази от нараняване — в крайна сметка, това беше буйно животно. Но разумът го възпря, като му изтъкна, че ако тя наистина притежава кобилата от толкова време, вероятно умее да я язди достатъчно добре. Ала разумът нямаше нищо общо с порива да я последва.

— Наредете да ми донесат и каса бренди — недоволно изръмжа Девлин. После попита: — Няма ли поне една паднала гълъбица в цялата област?

— Нито една.

— Нека бъдат две каси.

 

 

Мегън бе в толкова ужасно настроение, че се поколеба дали днес да не пропусне ездата през ливадата. Това беше мястото, където поне два-три пъти седмично по традиция я очакваше Тифани, за да се присъедини към нея. Въпреки че бе добра ездачка, Тифани не беше чак такава любителка на ездата като своята приятелка и не излизаше всяка сутрин.

Нямаха уговорена среща за днес. Тифани и без това винаги вземаше решенията си дали да дойде или не спонтанно, затова Мегън неизменно включваше за всеки случай в маршрута си ливадата, която се простираше между именията на Пенуърти и Робъртс.

Все пак в крайна сметка тя отиде до там и с изненада откри, че Тифани вече я очаква. Това бе доста необичайно, като се има предвид, че самата Мегън беше излязла много по-рано от обикновено в желанието си да завари конюшнята празна.

— Сигурно у вас днес е ден за чистене, след като си се измъкнала от леглото в толкова ранна утрин — каза Мегън, когато стигна до приятелката си. — Или майка ти е обзета от поредната си мания за премебелиране на стаите?

— Нито едното, нито другото. Просто имам новина, която нямах търпение да споделя с теб. Освен това умирам от любопитство.

— Предполагам, че любопитството е на първо място?

— Безусловно — ухили се палаво Тифани. — Особено след като вчера ти въобще не се върна с каретата, а предпочете да пратиш някакъв си лакей да я докара. Щях още тогава да дойда да видя какво става, но вече бях обещала на мама да почета на срещата на нейното Поетическо Общество, а след това бяхме поканили родителите на Тайлър на вечеря.

— Как мина?

— Много добре, като се има предвид колко бях притеснена. Кажи сега, баща ти наистина ли е купил онзи невероятен кон?

Мегън се усмихна.

— Наистина. Освен това е купил и няколко кобили, но още не са ги докарали.

— Сигурно си се побъркала от вълнение. Тайлър също се побърка. Снощи не спря да говори за този жребец. Разказа на баща си всичко за него. Освен това се обзаложиха дали това е бивш състезателен кон или не, така че не се изненадвай, ако се отбият тия дни, за да го разгледат по-отблизо. Успя ли вече да го пояздиш?

— Знаеш, че дамите не яздят жребци.

— Това не може да те спре — уверено отвърна Тифани. — Значи още не си?

— Не — въздъхна Мегън.

— Ами красивият му водач? Уволнихте ли го?

— Мислиш ли, че е красив?

— Божествено красив. Нима ти не мислиш така?

Мегън сви рамене.

— Притежава известна привлекателност, предполагам, стига човек да може да игнорира грубиянските му обноски — нещо, което аз не мога да направя. Но, не, нямах щастието да се отърва от него. Когато Девлин Джефрис каза, че е прикрепен към коня, го е казал буквално. В проклетия договор за продажба на жребеца изрично се казва, че той не може да бъде уволнен.

— Колко странно.

— „Странно“ не е точната дума. Абсурдно е! — отвърна Мегън, ядосана при самата мисъл. — Не можеш да си представиш до каква степен това му развързва ръцете да се държи арогантно, неприлично, възмутително!

— Да не се е случило още нещо като онова вчера?

— Да, като капак на всичко.

— Колко странно — замислено каза Тифани. — Обикновено мъжете не се отнасят така с теб.

За миг Мегън се взря в приятелката си, след това промълви:

— Да, наистина.

— Напомня ми за начина, по който ти се държеше с Тайлър.

Сега Мегън се взря в нея малко по-дълго, преди да повтори:

— Да, наистина.

— Е, господин Джефрис е малко по-красив от повечето мъже — изтъкна Тифани. — Мислиш ли, че той може да има същия проблем като теб? Че всички жени се влюбват в него?

— Не всички жени се влюбват в мен — сериозно заяви Мегън.

Тифани прихна.

— Знаеш какво имах предвид.

— Да. Но господин Джефрис изобщо не е човек, в когото можеш да се влюбиш.

— Така смяташе и Тайлър за теб.

Вярно, но Мегън не можеше да си представи защо един мъж би решил да се преструва по този начин. Преднамерено? Всички тези оскърбления да са били преднамерени? Дори целувката да не е била нищо друго, освен още едно оскърбление?

При спомена за целувката тя побърза да каже:

— Наистина не желая да обсъждаме този коняр. Хрумна ми, че имам един проблем, за който можеш да ми помогнеш. Изобщо не мога да се целувам.

— Да се целуваш? — слисано повтори Тифани.

— Да. Нямам представа как се прави. А би трябвало да знам, преди да съм се срещнала с моя дук, не мислиш ли?

— Не е задължително… Чакай малко! Нали не очакваш аз да те науча?

— Не се дръж като глупава гъска. Разбира се, че не. Но ти знаеш повече от мен по въпроса. Тайлър ли те научи? От само себе си ли се получава? Трябваше ли ти известно време да се поупражняваш?

— Да. Тайлър не знаеше, че се уча от него, но аз правех тъкмо това. Не, не бих казала, че се получава от само себе си. Първите няколко пъти бях твърде притеснена, за да изпитам наслада, макар сега да ми се струва, че винаги съм знаела как се прави. Но… Виж, Мег, ние не се целуваме сериозно. Само кратки целувки за здравей и довиждане, при това само когато няма кой да ни види, както добре знаеш.

Именно Мегън беше тази, която неведнъж бе извръщала глава, за да „няма кой да ги види“, затова сега попита с усмивка:

— А целували ли сте се вече с език?

— Мегън! Как си научила за това?

— Съвсем случайно, уверявам те — уклончиво отвърна Мегън. — Е, правили ли сте го?

— Не, но Тайлър ми спомена, че можело и по този начин. Каза, че просто искал да ме предупреди, за да не се уплаша, ако някой ден се забрави и ме целуне така. Освен това ми каза, че след като се оженим, ъ-ъ, че този вид целувки са част от…

— Онова? — прошепна Мегън.

— Да, от онова. Но ако питаш мен, това ми се струва доста отблъскващо.

— В действителност не е.

Тифани се ококори.

— Мегън Пенуърти, кой те е целувал с език?

— Нима съм казала, че…

— Нямаше нужда да го казваш.

— Ох, добре — изпъшка Мегън. — Девлин Джефрис го направи и ако ще ме питаш защо досега съм си мълчала, то е защото побеснявам само като се сетя за това.

— Конярят!

— Казах ти, че поведението му е възмутително. При това той заяви, че аз съм била виновна, защото съм го зяпала втренчено.

— Така ли беше? Зяпаше ли го?

— Нека първо аз да ти задам един въпрос. Ако един мъж се появи пред теб полугол, ще се извърнеш ли веднага?

— Шегуваш ли се? — засмя се Тифани. — Сигурно ще погледам мъничко, преди да се извърна.

— Е, аз пък въобще забравих да се извърна.

— Видяла си го гол?!

— Полугол. Ох, виждам, че ще трябва да ти обясня всичко. — Отне й известно време, но когато свърши с разказа си, Мегън неочаквано и за самата себе си заключи: — Може би си права, че той нарочно се държи така. Мислиш ли, че трябва да му кажа да не се безпокои, защото скоро ще бъда сгодена?

— Мисля, че е по-добре да кажеш на баща си.

— Ако му кажа, ще загубим жребеца. Татко ще го уволни начаса.

— Хубав капан, няма що! — възмутено възкликна Тифани.

— По дяволите, все едно дали ще кажеш на баща си или не. Трябва да има нещо, което да можем да направим, за да го накараме да внимава с обноските си.

— Ние? — усмихна се Мегън.

— Ами, след като вече ми разказа…

— Няма защо да се безпокоиш. Вече реших да не му обръщам никакво внимание, а ако и това не свърши работа, ще му кажа, че ще се омъжвам за Сейнт Джеймз. Никой нормален човек не би дръзнал да предизвиква гнева на всевластния дук, дори един безпринципен негодник като Джефрис. Каквато и да е причината да иска да ме оскърбява, когато разбере за предстоящата ми сватба, ще престане, помни ми думата.

— Несъмнено си права. Може дори да започне да ти се подмазва с надеждата да спечели благоволението на бъдещата дукеса Ротстън.

— Не е необходимо да ми се подмазва. Но ще се погрижа да видя стреснатата му физиономия редом с тази на лейди О в деня, в който се завърна тук с файтона на дука.

Тифани се сепна и възкликна:

— Едва не забравих за новината, която, между впрочем, е свързана с първата ти стъпка към деня на твоето отмъщение. Майка ми получи покана от старата си приятелка Елизабет Лейтън за предсезонен бал с маски. А в новия брой на „Таймс“, който баща ми получи вчера, също пише за този бал, защото в списъка на поканените имало много важни персони, включително…

— Той? — извика радостно Мегън. — А пък аз стоя тук и си блъскам главата как да се запозная с него. Майка ти ще приеме поканата, нали?

— Вярвам, че ще успея да я убедя.

— И мога да дойда с вас?

— Мислиш ли, че бих отишла без теб?

— Ето, виждаш ли? Съдбата си знае работата. Имам чувството, че всичко това въобще не е било мое хрумване, а нещо предопределено. Къде ще бъде балът? Кога?

— Лейтънови живеят в Хампшър^[1], а балът е следващата седмица… Хей, недей да изглеждаш толкова ужасена, Мег. Имаш предостатъчно време да се приготвиш…

— Не и за да си ушия нова рокля.

— Имаш много…

— Тази трябва да бъде специална. Ще пленявам дук, Тиф. Дук!

— Права си — примирено се съгласи Тифани. — Човек не бива да рискува с тези предопределени неща. Ще те изпратя до…

— Ще се видим по-късно — извика през рамо Мегън, която вече препускаше към пътя. — Трябва да върна Сър Амб…

Тифани не чу останалото, но нямаше нужда да го чува. Както нямаше и нужда да й се обяснява, че ще намери Мегън в дюкяна на мис Уипъл, шивачката на селото. Едно от предимствата на това да си имаш добра приятелка, е възможността да четеш мислите й.