Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (2)

2.

— Ядеш отново! — възкликна Тифани, като влетя в трапезарията без дори да почука.

На иконома на Пенуърти, Кребс, не му оставаше нищо друго, освен да затвори вратата след нея. На лицето му бе изписано кисело изражение. Никога не успяваше да изпревари Тифани и да съобщи за пристигането й, както бе редно. Отдавна трябваше да се е отказал от опитите си да го направи, но той упорстваше, въпреки че всички официалности между двете приятелки бяха отпаднали още преди години — съвсем скоро след първата им среща.

За Тифани това да изненадва Кребс, като влиза в къщата всеки път от различно място, беше игра, която неизменно й доставяше огромно удоволствие. Ако Кребс имаше късмет и въобще я забележеше да пристига — въпреки че обикновено не ставаше така, защото Тифани често заобикаляше имението и се появяваше откъм конюшнята, разположена зад него — той се втурваше към кухненския вход, но тя прекрачваше направо през остъклената веранда на трапезарията. Ако пък решеше да я чака в трапезарията, скоро чуваше зад гърба си дяволития й вик: „Има ли някой вкъщи?“ и разбираше, че Тифани е предпочела да заобиколи къщата и да мине през главния вход. Веднъж, когато знаеше, че Мегън очаква приятелката си, икономът бе застанал на пост във фоайето на долния етаж, убеден, че този път Тифани няма да му се изплъзне, защото така или иначе трябваше да мине оттам, която и врата да решеше да използва. В този ден тя бе влязла през френския прозорец на салона. След това поражение Кребс не й говори в продължение на две седмици.

Мегън се бе надявала, че икономът на семейство Робъртс също ще прояви желание за подобна игра с нея. Но той беше мил възрастен симпатяга, който просто й се усмихваше и я поздравяваше с „добър ден“ всеки път, щом я видеше да се появява изневиделица в царството му, а това отнемаше цялото удоволствие от играта.

Тя вдигна салфетката пред устата си, за да скрие прозявката си, сетне я хвърли на масата.

— В действителност това е първото ми ядене за деня. Но вече приключих.

— Е, допий си чая — каза Тифани, като се настани до нея. — И аз съм малко жадна, така че ще пия от твоята чаша. — После попита небрежно, сякаш думите на Мегън изобщо не я бяха изненадали: — Първото ти ядене ли? Знаеш ли колко е часът?

Мегън сви рамене, сипа още чай в чашата си и я подаде на Тифани, която от своя страна сипа вътре приблизително още толкова захар. Вече не можеше да става и дума да пият от една и съща чаша, защото Мегън никога не слагаше захар в чая си, и двете прекрасно знаеха това. Едва ли въобще имаше нещо, което да не знаят една за друга след единадесет години дружба. Но Кребс бе способен да предвижда някои неща и вече бе отишъл до кухнята, за да нареди на Кора да донесе още една чаша.

Кора беше дъщерята на готвачката — хубаво момиче, което с мъка побираше пищните си форми в модните стегнати корсети и по тази причина непрекъснато беше задъхано. Слугинската й униформа бе изключително семпла, въпреки че имаше турнюр и дълъг шлейф, каквито се носеха още от времето, когато кринолинът бе излязъл от мода, с други думи — от много отдавна. Повечето дами изискваха от прислужниците си да се обличат в същите дрехи като тях, макар и от много по-евтин плат. Дори чистачките носеха дълги шлейфове, но бяха измайсторили специални връвчици, с които ги прибираха, докато вършеха работата си и ги отпускаха едва след нейното приключване.

Мегън изчака Кора да направи реверанс и да излезе от трапезарията, преди да признае:

— Успах се.

Това си беше признание, защото Мегън никога не се успиваше. И двете го знаеха.

— Това май се случва за втори път в живота ти? Първия път беше напълно разбираемо — нали чакахме почти цяла нощ призракът на лорд Бийкън да се появи в онази полусрутена къща, която се предполагаше, че обитава. Какво разочарование… — Тифани млъкна, преди да се е увлякла в спомени и попита съчувствено: — Какво, безсънна нощ ли?

— Малко е да се каже — призна Мегън.

— По дяволите, знаех си, че снощи трябваше да остана. Но сметнах, че си достатъчно ядосана, за да не се отдадеш отново на мрачни мисли.

Мегън се усмихна.

— Мислиш, че гневът благоприятства добрия сън?

— Е, поне в по-голяма степен от мрачните мисли.

— Не съм склонна да се съглася с теб, Тифани, повярвай ми.

— Ох, добре — сухо каза Тифани. — Значи след като си заминах се почувства още по-зле?

— Мъничко.

Сълзите на Мегън бяха пресъхнали още вчера, и то още преди Тифани да скочи от каретата и да се присъедини към приятелката си, оставяйки Тайлър да ги следва на дискретно разстояние, за да могат двете да поговорят насаме. Първоначално Тифани не бе разбрала, че Мегън вече е загърбила самосъжалението си и че кипи от оздравителна ярост. И за да я развесели, й предложи да се върне в църквата и собственоръчно да цапардоса лейди О право в носа. Мегън действително се беше замислила над предложението й, но сетне го отхвърли, защото й се стори недостатъчно солидна отплата. Самата Тифани, която и без това не бе го казала на сериозно, се съгласи, че графинята не си струва скандала, който би последвал подобно отмъщение.

Но беше доволна, че вместо да се самосъжалява, приятелката й е разярена. Това наистина бе далеч по-добре. Само че Мегън се ядосваше преди всичко на себе си — заради цялата енергия и време, пропилени в усилия, които поначало са били напразни. Чувстваше се като пълна глупачка. Тифани се чувстваше по същия начин, задето сама не се бе досетила за това по-рано. Но така или иначе, дъртата кранта не биваше да нанася удара си с такава злоба — злоба, която Мегън не бе предизвикала с нищо.

— Знаех си, че не трябва да те слушам! — възкликна тя. — „Иди си у дома, Тифани“, каза ти. „Нищо ми няма“, каза. „И друг път съм била унижавана“, каза.

Мегън се засмя.

— Е, това е съвсем вярно.

— Не разбирам как можеш да се смееш на такива неща. — До ден-днешен Тифани побесняваше при мисълта за това как останалите им приятелки от детинство една по една бяха престанали да се виждат с тях, когато Мегън започна да се превръща в красавица. Естествено, другите момичета се чувстваха семпли и непривлекателни покрай Мегън и не можеха да го понесат. Но някои от тях наистина я бяха унижавали публично, а това вече бе прекалено подло от тяхна страна. Ще рече човек, че външността на Мегън бе нещо, с която тя се беше сдобила нарочно, само и само за да им направи напук.

Мегън също не бе сигурна, че е способна да се смее на това, защото злобата на доскорошните приятели й беше причинила болка, която никога нямаше да отмине напълно; просто лежеше скрита у нея и се възпламеняваше отново при всеки подобен случай. А вчерашната постъпка на графиня Уеджууд със сигурност беше подобен случай.

— По-добре да се смея, отколкото да плача, не мислиш ли? — каза тя, вперила поглед в полуизядената наденичка, с която описваше кръгове в мармалада в чинията си.

Тифани подскочи.

— Божичко, да! Естествено! Искаш ли да поговорим за това?

И двете знаеха, че има предвид онези стари рани, а не вчерашната.

— Не… Само искам да кажа, че като се сетя колко сме се забавлявали с теб през тези години, почти ми става мъчно за момичетата, които не бяха с нас и пропуснаха всичко това.

— Като се замисля, май и на мен ми става мъчно. В края на краищата, те се превърнаха в дяволски скучни същества, след като ни зарязаха. Но като се замисля по-дълбоко, изобщо не ми е мъчно за тях.

Мегън се ухили и вдигна поглед.

— И на мен, но ми се стори, че е хубаво да кажа нещо такова.

И двете се засмяха. Но темата бе повече от неприятна и Тифани побърза да я смени.

— Предполагам, тази късна закуска означава, че си пропуснала утринната си езда и че по този повод цял ден ще бъдеш кисела?

Обикновено Мегън закусваше в ранни зори с баща си, след което прекарваше половината сутрин яздейки коня си, Сър Амброуз, а другата половина — в грижи за него. Нито един ратай от конюшнята — а те без друго имаха само един, защото притежаваха едва четири коня — не се допускаше до нейната радост и гордост, освен за да нахрани Сър Амброуз, а дори това Мегън обичаше да върши сама. Всеки, който бе забелязал склонността й да се навърта край конюшните, можеше без затруднения да отгатне, че тя обожава конете.

— Всъщност аз ходих на езда. — Свела отново очи към наденичката, Мегън добави: — Снощи.

— Лъжеш.

— Около два през нощта.

— Лъжеш!

Мегън вдигна поглед, за да обясни със сериозен вид:

— Трябваше, Тифани, кълна се, че имах нужда. Бях на ръба на лудостта.

— Взе ли някой от слугите да те придружава?

— Не ми даде сърце да ги будя.

— Мегън!

— Хайде, стига, никой не ме видя — каза отбранително Мегън, чак сега осъзнала колко е скандално за една млада дама да излиза сама посред нощ. — Яздих само по пътя заради Сър Амброуз, защото нощта беше много тъмна. Идеята се оказа чудесна. Когато се прибрах, заспах мигновено. — Тифани явно беше останала без думи, затова тя побърза да добави: — Но ездата ми помогна много повече от това. Като се връщах от селото третия път…

— Трети?

— Ходих дотам пет пъти. За бога, трябваше да се придържам само към проклетия път, а и Сър Амброуз копнееше не по малко от мен за бесен галоп.

Тифани завъртя отчаяно очи.

— Та, както казвах — върна се на въпроса Мегън, — при третото ми връщане от селото ми хрумна какво мога да направя, за да натрия носа на Офелия Такъри по възможно най-грандиозния начин. И точно това ще направя.

Тифани мигновено застана нащрек.

— Не си размислила отново над предложението да я фраснеш по носа, нали?

— Не — каза Мегън с усмивка, после продължи триумфално: — Ще построя къща, два пъти по-голяма от нейната и ще стана новата първа дама на областта. Това ще й смачка фасона.

— А-ха, и как предвиждаш да стане това?

— Много просто. Ще се омъжа за дук^[1].

— О, да, това ще свърши работа. И кой дук по-точно имаш предвид?

— Ротстън, естествено — заяви Мегън. — Той е единственият, когото познаваме.

Тифани скочи на крака, защото след като приятелката й вече бе решила и кой ще е дукът, това явно не бе само приумица. Изведнъж я обзе тревожното подозрение, че Мегън може да говори сериозно.

— Изобщо не го познаваме. Ако си спомняш, той отсъстваше от Шеринг Крос, когато бяхме на чай у баба му. Единствената причина, поради която въобще припарихме в неговото имение, бе тази, че баща ти имаше някакво бегло познанство с вдовстващата дукеса и се беше възползвал от него, за да я помоли за съвет, когато търсеше подходящ кон за подарък за дванадесетия ти рожден ден.

— И по волята на провидението тя ни покани да си изберем един от личната конюшня на дука.

— Провидението? Та те имаха стотици коне. За нея е било удоволствие да се отърве поне от един.

Мегън се наведе напред, за да прошушне думата, за която една дама не биваше да знае нищичко:

— Тези коне са заплодени в коневъдната ферма на Шеринг Крос. Естествено е дукесата с радост да се съгласи да продаде един от тях. — После се облегна отново назад и добави: — Ето, вече имаме нещо общо помежду си — конете.

— Имаме? Искаш да кажеш — ти и дука? Божичко, Мегън, не говориш наистина сериозно, нали?

— Говоря напълно сериозно. — Мегън се усмихна въодушевено. — Само си представи, Тиф: един великолепен файтон, украсен с герба на дука, се приближава към нашата църква, а графинята и трите й все още неомъжени щерки са взират жадно в него. Тогава отвътре се появява твоята любима приятелка, под ръка с най-красивия мъж, когото човек може да си представи. Разбира се, аз ще проявя достатъчно снизходително великодушие и ще поздравя графинята с „добър ден“, дори ще й представя съпруга си, дука. И ще бъда така добра да не забележа, че ченето й е увиснало втрещено.

— Наистина ще бъде увиснало — засмя се Тифани, запленена от приятната фантазия. — О, това би било съвършеното отмъщение. — Сетне въздъхна драматично. — Де да беше възможно.

— Възможно е — тихо отвърна Мегън. — И аз смятам да се погрижа да се осъществи.

Тифани с ужас съзря на лицето на приятелката си познатото дебелоглаво упорство.

— Чакай малко. Дай поне да помислим реалистично. Ако наистина искаш да се омъжиш за мъж с благородническа титла, ще ти намерим някой симпатичен виконт. А може дори и лорд. Да, това не е напълно невъзможно. И тогава ще се изравниш с лейди О… Недей да ми клатиш глава, по дяволите!

— Тифани, ако въобще падна чак дотам, че да се омъжа заради титла, ще го направя само за най-висшата.

— Тогава не падай.

— Вече реших да го сторя. И колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва идеята да бъда дукеса.

Тифани изпъшка.

— Защо все на мен се пада да бъда лошата? Добре, чуй сега какви са фактите, Мегън. Сред твоите предшественици може и да има някой лорд…

— Преди четири поколения; плюс един-двама барони.

— Няма значение, ти си оставаш просто дъщерята на един провинциален ескуайър. Дуковете имат право да сключват брак дори с кралски особи. Те не се женят за дъщери на земевладелци.

— Ротстън ще се ожени. И защо не? — упорито отвърна Мегън. — Без друго е невероятно богат. Бракът не може да му донесе нищо повече от това, което вече притежава, така че той няма защо да търси жена с титла. Възможно е дори да иска да се ожени по любов, а един дук със сигурност може да прави каквото си поиска. По една случайност моят произход ме прави приемлив вариант за съпруга. Разбира се, Ротстън би могъл да се ожени и за нещо по-добро от дъщеря на ескуайър, но на него няма да му пука за това, защото ще е влюбен в мен, при това до уши, помни ми думата. Знаеш защо, нали? Заради това мое проклето лице. До сега не ми е донесло нищо друго, освен мъка и е крайно време да си плати за всичко, като ми спечели дука.

В думите й имаше много горчивина и болка, затова Тифани зададе следващия си въпрос предпазливо.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Какво ще стане, ако ти не го обичаш?

— Естествено, че ще го обичам.

— Ами ако не можеш, Мег? Ами ако той е ужасен и противен, и изобщо — недостоен за любовта ти?

— Не би посмял да е такъв. Той е дук.

Тифани едва не прихна да се смее на тази нелепа убеденост.

— И все пак, ако още щом го видиш, разбереш, усетиш дълбоко в себе си, че това въобще не е мъж за теб, че ще ти донесе само нещастие? Пак ли ще искаш да се омъжиш за него?

След дълго мълчание Мегън промълви:

— Не.

Слава богу, каза си Тифани с въздишка. Сега вече бе стъпила на по-солидна основа, затова продължи по-смело:

— Може да е грозен.

— Забрави ли как онази прислужница в Шеринг Крос шепнешком ни обясни колко бил красив?

— Тя се опитваше да ни впечатли.

— Ние вече си бяхме повече от впечатлени. Нямаше нужда да ни впечатлява допълнително.

— Това е другият проблем. Не може наистина да искаш да живееш в такова място.

— Шегуваш ли се? — Мегън въздъхна. — Шеринг Крос е най-великолепният дом, който човек може да си представи.

— Това не е дом, това е огромен мавзолей, разпрострян върху повече от шест акра земя. Само конюшнята беше по-голяма от цялата тази къща, а вашата къща никак не е малка.

— Знам. Всичко беше толкова величествено — замечтано каза Мегън.

— Величествено? Сигурно из онези лабиринти всеки ден се загубват и умират хора.

При тази забележка погледите им се срещнаха и двете момичета избухнаха в смях.

— Умират?!

— Е, най-малкото биха могли. — Те се засмяха отново и Тифани най-после склони да се съгласи. — Добре де, предполагам, че не е напълно невъзможно да се заплени един дук, не и за жена, която изглежда като теб. Абсолютно ли си сигурна, че го искаш, Мег?

— Да. Амброуз Сейнт Джеймз може да смята ергенските си дни за преброени.

— Божичко! — възкликна Тифани. — Бях забравила, че ти кръсти коня си на него.

Мегън примигна изненадано.

— Аз също.

И те отново избухнаха в смях, но този път бяха прекъснати от Кребс, който отвори вратата, за да ги извести за пристигането на почитаемия Тайлър Уейтли. Мегън посрещна младия мъж с ослепителна усмивка и с поздрав.

— Добро утро, Тайлър. Господи, днес изглеждаш великолепно. Ако изчакаш само миг, за да изтичам до горе да си взема шапката, после можем да тръгнем веднага.

Тя прелетя покрай него, без да дочака отговор на поздрава си, но горкият човек и без това беше онемял от усмивката, с която го бе дарила. Тифани скри собствената си усмивка зад чашата чай, приятно изненадана от факта, че не изпитваше и капка ревност от реакцията на годеника си. Сетне отбеляза насмешливо:

— Ще трябва да свикнеш да се оправяш по-добре, Тайлър, ако не искаш Мегън отново да започне да се държи ужасно с теб.

Той затвори зяпналата си уста, пъхна ръце в джобовете си и се намръщи.

— Господи, не завиждам на мъжа, който ще вземе ръката й, наистина не му завиждам.

— Той вече е избран, така че не ни остава нищо друго, освен да се надяваме да вземе не само ръката, но и сърцето й.

Веждите на Тайлър се извиха въпросително.

— Пропуснах ли нещо между вчера и днес?

— Нищо съществено… но мислил ли си някога, че може да ти е мъчно за един дук?