Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (4)

4.

Арнълд Пенуърти вдигна очи от писмото, което държеше в ръката си, за да отправи към Девлин още един изпитателен поглед — третият, откакто бе отворил плика. Сетне продължи да чете. Ескуайърът имаше топли, дружелюбни кафяви очи. И въпреки необичайната, объркваща молба, която се съдържаше в писмото, погледът му продължаваше да е дружелюбен.

Тя нямаше нищо общо с баща си. Когато ескуайърът се бе изправил иззад бюрото си, за да поеме плика, Девлин се беше почувствал като великан. Пенуърти определено бе дребен, може би дори няколко сантиметра по-нисък от дъщеря си. И кръгъл като буренце за бира. Девлин знаеше доста неща за корсетите, понеже бе имал удоволствието да съблича не един или два, и беше готов да се обзаложи, че изящната, тънка като гърло на пясъчен часовник талия на госпожица Пенуърти изобщо не се дължи на прекалено стегнат корсет.

Госпожица? Не беше сигурен. Можеше и да е омъжена. Най-малкото, изглеждаше достатъчно голяма, за да е омъжена. Възможно бе дори оня мъж с нея да е бил съпругът й. Девлин реши, че няма да пита.

— Тук никъде не се споменава защо тя иска да ви скрия в конюшнята си — неочаквано каза ескуайърът.

Девлин се поколеба какво да отговори, но в крайна сметка избра истината.

— Един мой приятел иска да ми пръсне черепа.

Едната рунтава кафява вежда на ескуайъра се вдигна въпросително.

— Приятел, казвате?

Девлин кимна.

— Най-добрият ми приятел, ако трябва да бъда точен. Става въпрос за недоразумение, но той все още е твърде разярен, за да проумее, че е така. Затова беше решено, че за всички ще е най-добре да изчезна за известно време.

— Разбирам — каза ескуайърът. Не разбираше, но предпочете да се върне към писмото.

Косата може би бе единственото нещо, по което баща и дъщеря си приличаха, макар че неговите къдрици не бяха толкова бакъреночервени — с възрастта бяха избледнели и в тях сребрееха множество сиви кичури. Освен това ескуайърът имаше лунички, цяло съзвездие лунички, обсипали не само носа, но и бузите му. Логично бе да носи бакенбарди, за да скрие поне част от тях, но той не носеше.

Дали някъде по тялото й има лунички, запита се Девлин. Защото по нежното й, изваяно сякаш от слонова кост лице нямаше нито една.

Какво, по дяволите, е малкото й име?

Реши, че няма да пита.

Ескуайърът мълчеше. Сигурно препрочиташе писмото вече за втори път, но това изобщо не вълнуваше Девлин, защото мислено той се бе върнал на прашния път и се опитваше да намери приемливо извинение за идиотското си поведение.

Може и да не бе нахлупил шапката си, както го беше посъветвал Мортимър, но бе държал очите си най-смирено сведени надолу и по собственото му скромно мнение бе изиграл ролята си съвършено. Сега обаче беше принуден да си признае, че би било хиляди пъти по-добре да я бе забелязал още отдалеч, вместо да вдигне поглед и тя да се окаже точно пред очите му. На човек му трябва време, за да свикне с такава сияйна красота — в противен случай се превръща в пълно магаре, каза си той. Добре поне, че нито тя, нито спътниците й видяха изумлението му. И тримата се бяха вторачили в Цезар и това му даде възможност да затвори зяпналата си уста незабелязано, нищо че се наложи да му повторят първия си въпрос към него, защото изобщо не го беше чул.

Обикновено Цезар наистина предизвикваше удивление, но това важеше с пълна сила и за самия Девлин. За пръв път му се случваше да бъде изцяло пренебрегнат заради коня си — е, от жени, разбира се. И за пръв път това го ядоса, за бога. Само че после тя го бе удостоила с прекалено много внимание. Беше го огледала както се оглежда жребец — със същия жаден интерес, с който бе изучила Цезар. От една страна, този поглед го бе засегнал дълбоко — да не би, по дяволите, да беше кон на пазара, очакващ да започне наддаването?! От друга страна, обаче, го бе пронизало неудържимо, тръпнещо желание.

А това се случваше твърде рядко. Девлин бе мъж със силни апетити, но ги задоволяваше с толкова голяма лекота и толкова редовно, че обикновено се чувстваше прекалено заситен, за да усети истинска възбуда. Жените, били те млади или стари, се лепяха за него като мухи на мед откакто се помнеше. Човек се разглезва от подобен отявлено похотлив интерес, мислеше си той.

Но интересът на червенокосата изобщо не му се бе сторил похотлив и не обясняваше неговата реакция. Погледът й го бе оскърбил и възбудил едновременно. Но каквото и да се криеше зад този поглед, поведението й бе повече от непристойно и Девлин беше решил да й даде добър урок, като я огледа по същия безсрамен начин. Но не бе почувствал очакваното удовлетворение. Вместо това гледката на заоблените й гърди и крехката й талия беше разгоряла още по-силно огъня в слабините му и най-вероятно бе изпепелила разсъдъка му.

Дали беше сгодена?

Девлин установи, че не го свърта на стола, който ескуайърът любезно му бе предложил. Всеки шум, долетял иззад вратата на кабинета, го караше да изтръпва, уплашен, че тя се връща. Дали щеше да връхлети право при баща си, за да поиска уволнението на Девлин, както беше заплашила?

Нищо чудно. С тази червена коса… Сигурно вършеше всичко импулсивно, пламенно, страстно…

Той с мъка се въздържа да не изпъшка отчаяно. Не можеше да остане тук. Една от причините, поради които се бе съгласил да потъне за известно време в глухата провинция, бе тази, че имаше нужда от промяна в ежедневието си. Беше гледал на този престой като на ваканция, като на време, в което ще остави настрана всички тревоги и грижи и ще се наслаждава на пълен покой и душевен мир. Но сега изобщо не можеше да си представи, че това е възможно с жена като тази наоколо. Дори в момента, само при мисълта, че тя може всеки миг да влети в стаята, нервите му се бяха свили на кълбо. Не, трябваше да намери друго място, където да се скрие… И да й позволи да смята, че тя го е прогонила? Как не!

Дружелюбният кафяв поглед отново се взря в него. Нейните очи бяха възможно най-тъмното синьо. И не бяха ни най-малко дружелюбни.

— Конят, който тук се изтъква като обяснение за идването ви, изглежда е дяволски скъп. Наистина ли трябва да го купя? — попита ескуайърът.

Девлин въздъхна облекчено, щастлив, че има нещо друго, за което да мисли.

— Не, сър. Цезар не се продава. Достатъчно е само да казвате, че сте го купил, ако някой ви попита.

Пенуърти се намръщи сконфузено.

— Не съм много добър в тези неща. Езикът ми се оплита и при най-дребната лъжа.

Де да можеше всички да имаме същия проблем, помисли си Девлин развеселен.

— Това не бива да ви притеснява. Просто приемете, че ви отстъпвам временно собствеността върху Цезар в замяна на вашето гостоприемство и при условие конят да ми бъде върнат, когато си замина. Джентълменско споразумение. Това задоволява ли ви?

— Значи наистина ще съм собственик на животното? И ако твърдя, че съм такъв, няма да лъжа?

— Ще казвате абсолютната истина, сър.

Ескуайърът се усмихна облекчено.

— Божичко, Мегън ще умре от изненада.

Девлин подскочи.

— Мегън?

— Дъщеря ми — обясни Пенуърти. — Тя храни необяснима любов към расовите коне — необяснима за едно момиче, имам предвид. Собственият й кон…

— Мисля, че съм длъжен да ви предупредя, сър. Случайно се натъкнах на дъщеря ви на път за насам и тя от пръв поглед не ме хареса, макар да не мога за нищо на света да си обясня защо. Обикновено дамите не ме възприемат така.

Ескуайърът го погледна отново и се засмя.

— Да, предполагам.

— Може би ще се наложи да й изтъкнете, че конят и аз трябва да бъдем заедно, че това е задължителна част от сделката и че не мога да бъда уволнен.

— Чак толкова ли не ви е харесала?

— Поне с такова впечатление останах.

— Е, след като вие и конят наистина вървите заедно, а аз току-що го купих, не може да става и дума за уволнение. Не че имам право да ви уволнявам — нали всъщност не работите за мен… — Ескуайърът се намръщи объркано, после тръсна глава. — Виждате ли, аз я разглезих. Признавам си. Струва ми се, че никога не бих могъл да й кажа „не“. Но в този случай ще бъда твърд. Не всеки ден получавам молби за услуга от хора като нея. — Той кимна към писмото.

Девлин изобщо не се бе съмнявал, че ще получи утвърдителен отговор, но от благоприличие попита:

— Значи приемате условията, сър?

— Напълно, господин Джефрис — усмихна се ескуайърът. — С най-голямо удоволствие.

— Не е необходимо да казвам, че това трябва да се пази в най-строга тайна, нали? Дори семейството ви не бива да знае истинската причина за присъствието ми тук.

— Не се тревожете за това. Семейството ми се състои само от мен и Мегън.

— Значи не е омъжена? — Можеше да се закълне, че нямаше да зададе този въпрос. — Искам да кажа, нямате ли зет, който може да прояви любопитство към внезапното ви решение да направите ферма за разплод на коне?

— Не, още не, макар че не вярвам да е задълго… Ферма за разплод ли казахте? Означава ли това, че трябва да купувам още животни?

— Няколко кобили… Какво искате да кажете с това „не вярвам да е задълго“? Не е ли свободна?

— Кой?

— Дъщеря ви.

Ескуайърът сбърчи чело. Очевидно му беше трудно да следи двойната нишка на разговора.

— Дъщеря ми… Да, доколкото знам… Да, да, сигурен съм, че е. Би ми казала, ако не беше, не мислите ли?

Девлин се надяваше, че говорят за едно и също нещо.

— Да, разбира се.

— Но вие сте я видял. Сигурно сте забелязал, че тя е хубаво момиче, нали? А скоро е дебютът й в Лондон. Не, не вярвам след това да остане задълго свободна.

Мегън Пенуърти в Лондон? Сега челото на Девлин се беше сбърчило, макар самият той да нямаше представа, че е така.

— Сега за кобилите, сър — каза Девлин някак рязко. — Те ще бъдат ваши, докато трае престоят ми тук, също като Цезар. Но всичко това не бива да ви тревожи. В края на краищата, създаването на една коневъдна ферма изисква доста време, много повече, отколкото възнамерявам да остана тук. Просто ще се престорим, че вършим някаква работа, нали разбирате. Вероятно дори няма да се стигне до заплождане на кобилите. Те само ще бъдат докарани тук, за да може всичко да изглежда истинско.

— Коневъдна ферма — замислено каза ескуайърът, сетне се засмя и поклати глава. — И през ум не ми е минавала подобна идея. Мегън със сигурност ще се изненада.

Тя вече се изненада, помисли си Девлин. Всъщност, изобщо не бе повярвала и като че ли това бе вдъхновило нейната враждебност, макар че той трябваше да признае, че впоследствие сам бе сторил достатъчно, за да я разпали. Но пък една коневъдна ферма, истинска или не, не беше нейна работа — нещо, което Девлин не бе пропуснал да й каже. Следователно нямаше никаква причина пътищата на дъщерята на ескуайъра и на новия му коняр да се срещнат отново. И той щеше да направи всичко възможно, за да се погрижи за това.

Девлин се изправи.

— Ако нямате други въпроси, ще ви оставя.

— Можете да отседнете в къщата.

— Оценявам поканата ви, сър, но това би обезсмислило пребиваването ми тук. Целта ми е да се скрия от хорските погледи, а ако ме приемете в дома си като гост, това ще бъде невъзможно. Точно това очаква моят приятел и точно това ще търси.

— Е, добре, ако имате нужда от нещо, просто кажете на господин Кребс. Господин Кребс е моят иконом и той ще се погри…

— Татко, аз…

Не беше връхлетяла в стаята, както бе предполагал Девлин, а беше влязла тихичко и неочаквано. Очевидно не бе очаквала да го намери тук, защото щом го видя, тя млъкна, фигурата й видимо се скова, а погледът, който му отправи, беше убийствен. За свой ужас Девлин осъзна, че поведението й при първата им среща не е имало нищо общо с обзелото го тогава желание. Защото и този път тялото му реагираше по същия начин, въпреки че сега червенокосата не го бе предизвикала с нищо.

— Много бързо се връщаш, скъпа моя — каза ескуайърът. — Вече си се срещнала с Девлин Джефрис, нали?

— Да, срещнах се. — Думите „за нещастие“ увиснаха неизречени във въздуха. — Съжалявам, че ви прекъснах, татко, но трябва да говоря с теб. Насаме.

— Разбира се — кимна ескуайърът. — Господин Джефрис тъкмо си отиваше.

— Отиваше си? — Тя погледна Девлин. — Имаш предвид там, откъдето идва?

Пак тази нотка на надежда в тона й, която отново го нарани тъй болезнено.

— Не чак толкова далеч, госпожице Пенуърти. Просто отивам да се настаня.

— Тогава ви съветвам да почакате в салона — отвърна Мегън остро, като му отвори вратата. — Защото съм напълно сигурна, че след няколко минути баща ми ще иска отново да говори с вас.

— Нима? — възкликна ескуайърът.

Девлин се отправи към нея с лека усмивка.

— Непременно ще почакам. — Сетне, когато стигна до нея, каза тихо, така че да го чуе само тя: — Ще почакам, за да можеш после сама да ми покажеш пътя до конюшнята.

Погледът й му отговори, че ще му покаже изхода и нищо друго. Девлин се извърна, за да й се изсмее, но вратата се затръшна рязко под носа му и той се озова сам в салона. Всъщност, не съвсем сам, защото насреща му стоеше икономът на Пенуърти и се взираше в него въпросително.

— Казаха ми да почакам тук — заяви Девлин и любезният служител му посочи една от двете пейки, разположени край входната врата в другия край на салона. Но Девлин се усмихна самоуверено. — Няма нужда, господин Кребс. Няма да ми се наложи да чакам дълго. — За нищо на света не искаше да се отдалечава от вратата на кабинета. Не искаше да пропусне нито дума от разговора вътре, а той със сигурност щеше да се проведе на доста висок тон.