Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (36)

36.

Девлин тръгна право към конюшните, уверен, че ще я открие там. Знаеше колко обожава конете и се надяваше, че при вида на толкова много породисти животни, отгледани в прочутата ферма на Шеринг Крос, тя ще забрави яростта си — или поне част от нея — и ще може да го изслуша.

Но Мегън не беше в конюшните. Изглежда, никой от слугите не бе видял накъде е отишла, но накрая все пак се намери един градинар, който каза, че я е зърнал да се отправя към езерото. Девлин изпадна в паника при мисълта за състоянието, в което се намираше жена му, и дари мъжа с безпрецедентното удоволствие да види как четвъртият дук Ротстън хуква презглава по една обградена с дървета алея.

Съзря я още отдалеч. Мегън седеше на брега, близо до понтона, към който привързваха лодките. Беше махнала шапката си и косата й се спускаше като огненочервена мантия върху сивия й пътнически жакет. Полата й бе вдигната до коленете, а единият й крак беше потопен във водата.

Първоначално Девлин реши, че тъкмо ледената вода я е отказала от намерението да се хвърли в езерото, но веднага осъзна колко нелепо е било от негова страна да се страхува, че Мегън може да стори подобно нещо. Не бе в стила й да си изкарва лошото настроение на самата себе си. Беше достатъчно разглезена, за да предпочита противниците й да страдат заедно с нея. Не, може би тук не ставаше въпрос за разглезеност. Човешко бе да искаш да си върнеш за нанесеното оскърбление. Самият Девлин напоследък доста често се хващаше, че прави тъкмо това. Само дето нямаше и половината от нейната дарба.

Той се приближи предпазливо. Мегън го чу и трепна, но не се обърна да види кой нарушава усамотението й. Дали още плачеше? Божичко, надявам се, че не, помисли си Девлин. Хиляди пъти предпочиташе сприхавите й избухвания пред сълзите й, защото, както повечето мъже, се превръщаше в кръгъл идиот при вида на разплакана жена.

Затова реши, че е по-безопасно да я раздразни, да предизвика гнева й.

— Заболя те кракът, нали?

Но тихичкото „да“, което получи в отговор, го накара да изпъшка на себе си. Той коленичи на меката трева зад гърба й и протегна ръце да я притегли в прегръдките си, но се спря, когато си даде сметка, че Мегън може да падне във водата, опитвайки се да се дръпне от него.

— Съжалявам, Мегън.

— За какво?

— Задето си сложих крака на пътя на твоя.

Тя мълчаливо обу отново чорапа и обувката си, но накрая все пак отговори, и то с обнадеждаващо сърдит тон:

— Никога няма да ти простя.

— За необмислените ми думи ли?

— Не за това.

— Задето бях толкова изненадан от безупречното ти поведение?

— Може би за това.

Девлин прикри облекчената си усмивка, въпреки че Мегън и без това не можеше да я види.

— Между другото, ти наистина се справи прекрасно и никой не те обвинява за това, че… че си удари крака. Всички упреци се стовариха върху мен, както и трябваше. Икономът ми дори ме увери, че никога не съм се държал толкова глупаво.

— Не съм съгласна. Мога да си спомня още хиляди други пъти, когато…

— За днес свърших с извиненията, зверче.

При тези думи тя се изправи толкова рязко, че задникът й се удари в брадичката му. Мегън се извърна с едно стреснато „О!“, но веднага след това добави с тон, в който Девлин вече можеше да се закълне, че се долавяше по-развеселена нотка:

— Не смяташ ли, че е доста смело от твоя страна да се приближиш толкова много до мен?

— Съвсем не. Студената вода е подходяща не само за охлаждане на похотливи желания. Тя охлажда и гнева.

Сега вече тя наистина успя да го изненада, като се засмя.

— Ти не би ме хвърлил вътре.

— Вероятно не бих. Шлейфът на роклята ти е толкова тежък, че сигурно щеше да се наложи да скоча да те спасявам от удавяне, а аз нямам подобни намерения, защото мога да те уверя, че моето езеро е много по-студено от онази твоя локва.

— Изобщо не си спомнях, че имаш езеро.

— Едва ли си успяла да разгледаш цялото имение, като се има предвид, че несъмнено не си се откъснала от конюшнята.

Мегън долови мрачната нотка в гласа му, но реши да не й обръща внимание.

— Напротив, всъщност разгледах почти цялата къща. Една от твоите прислужници очевидно искаше да впечатли двете ни с Тифани, защото ни разведе навсякъде. Показа ни дори личния ти апартамент… е, всъщност ни позволи само да надникнем вътре.

— И остана ли впечатлена?

— О, да. Защо според теб исках да се омъжа за дук Ротстън?

Подигравателният й тон го жегна дълбоко. Трябваше да се досети, че тя няма да остави чудовищната му постъпка от преди малко неотмъстена, че ще си го върне тъпкано, по един или по друг начин. Ето че бе улучила най-болезненото място.

— Доколкото си спомням, ти каза, че било заради конюшните ми — отвърна той с престорена небрежност.

— Да, и за това — каза Мегън с усмивка и се отдалечи, без изобщо да предполага колко го е наранила.

Девлин не се и опита да я последва, защото се опасяваше от нещата, които би могъл да каже или направи в гнева си. Вместо това остана на брега и прекара доста дълго време, потънал в мрачни мисли за нещастието, което го бе сполетяло. И нито за миг не му хрумна, че Мегън може просто да се е шегувала. Темата бе прекалено болезнена за него и той, естествено, приемаше, че тя също би трябвало да знае това.

 

 

— Чух, че при пристигането ви си се държал като пълно магаре — каза без предисловия вдовстващата дукеса Ротстън, когато влезе в кабинета на Девлин без дори да почука. — Съжалявам, че съм го пропуснала, но… Божичко, Девлин, какво си направил със себе си? Изглеждаш отвратително. Веднага трябва да кажеш на камериера си да подстриже тази коса.

Девлин се облегна назад на стола зад бюрото си и небрежно уви около пръста си един дълъг кичур.

— Не ти ли харесва? Ето това се случва на хората, които водят тих селски живот. Искаш ли да чуеш какво друго може да им се случи?

— Правилно ли оставам с впечатлението, че ми се сърдиш за нещо, скъпо момче?

— Напълно е възможно.

— Много добре, така да бъде. — Тя седна срещу него, очевидно готова да понесе недоволството му. — Кажи ми какви други неща могат да им се случат.

— Човек може да се побърка.

— Това не ми беше дошло на ума, но предполагам, че е възможно. Какво друго?

— Човек може да се ожени.

— Значи Джон не се е занасял с мен? Наистина си се прибрал с невеста?

— Има доста начини, по които бих я нарекъл, но „невеста“ със сигурност не е един от тях.

Лусинда Сейнт Джеймз вдигна сребристобелите си вежди.

— Нима вече ти създава грижи?

Девлин изсумтя.

— Вече? Никога не ми е създавала нищо друго.

— Струва ми се, че предпочитам сама да си съставя мнение за момичето, след като ти си в такова кисело настроение. Къде е тя?

Той сви рамене.

— Не знам, но мога да предположа, че ще я намериш в конюшнята.

Веждите на Дъчи се вдигнаха още по-учудено, защото вече минаваше десет вечерта.

— Толкова късно?

— Часът, бил той дневен или нощен, няма никакво значение, когато тя иска да е в конюшнята.

Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.

— Няма да те закачам на тази тема.

— Изобщо не те обвинявам — сухо отвърна Девлин.

— Много добре, достатъчно дълго ме държа в напрежение. Коя е тя?

— Дъщерята на ескуайър Пенуърти.

— Дявол да ме вземе! — възкликна Дъчи с усмивка, която потвърди подозренията му.

— Би трябвало да те вземе. Как, за бога, хрумна на болния ти мозък, че ще харесам тази червенокоска?

— Как, за бога, бих могла да знам, че ще стане така? — отговори тя съвсем невинно.

— Но си се надявала.

— Предполагам.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Аз се запознах с нея преди няколко години…

— За мое най-голямо съжаление.

Скръбното изражение, с която я бе прекъснал, я накара да го изгледа недоволно.

— Тогава знаеш, че баща й я доведе тук, за да й избере една от нашите кобили.

— И познай как е кръстила въпросната кобила.

— Не се съмнявам, че с някакво глупаво име. В края на краищата, тогава тя беше дете.

— Да, самият аз винаги съм намирал това име за дяволски глупаво и тъкмо затова никога не го използвам. — Веждите й подскочиха смаяно нагоре.

— Да не искаш да кажеш… Не и Амброуз?!

— Сър Амброуз, ако трябва да бъда точен — отвърна той, при което баба му избухна в смях. — Не мога да разбера кое му е толкова смешното.

— Предполагам, че не можеш, скъпо момче. Ти си също толкова задръстен, колкото беше и дядо ти на седемдесет. Това се получава, когато човек работи прекалено много и не отделя достатъчно време за нищо друго — нещо, от което се опитвам да те отуча. Проблемът ти е там, че твърде дълго беше под неговото крило. Но трябва да ти кажа, че той не беше такъв, когато се омъжих за него и че ти си прекалено млад, за да приличаш на него.

— Не намирам, че съм задръстен. Мегън също не ме намира за такъв, ако искаш да знаеш.

— Радвам се да го чуя. Това е едната от причините, заради които „съм се надявала“. Момичето е дяволски впечатляващо — поне на мен ми направи много силно впечатление. Оказа се, че през последните години доста често ми се случваше да мисля за нея.

— Какво толкова е успяла да стори малката хубостница? Да не би да е подпалила мебелите с избухливия си нрав?

Дъчи се засмя.

— Не забелязах да има избухлив нрав. Затова пък забелязах, че се отличава с много одухотвореност и с неустоим чар. Беше прекрасно девойче, с прямота и чистосърдечие, които бяха много забавни. Освен това още тогава бе повече от очевадно, че ще се превърне в голяма красавица. Така ли е наистина?

— Несравнима — намусено отговори Девлин.

— Тогава какво толкова е станало? Аз самата не виждам нищо лошо в това, че те изпратих там, където можеше да се запознаеш с нея и евентуално да бъдеш запленен от чара й.

— Никак не ти отива да се правиш на Купидон, Дъчи — каза той горчиво. — Срещнала си се с Мегън Пенуърти само веднъж, при това преди шест години, когато тя е била все още малко момиченце, и тази среща ти е била напълно достатъчна, за да решиш да хвърлиш единствения си внук в устата на вълка. Много съм разочарован от теб.

— Това вече го разбрах. Вълк ли каза, Девлин?

— Добре, нека бъде змия.

— Доколкото схващам, с тези недомлъвки се опитваш да ми кажеш, че тя не е момичето, за която я смятах.

— Не, не, напротив. Сигурен съм, че въпросното момиче все още е тук и че много хора ще го виждат достатъчно често. Просто аз няма да съм един от тях.

Лусинда въздъхна раздразнено.

— Бъди така добър да си припомниш, че не аз създадох необходимостта да изчезнеш за известно време. Аз просто се възползвах от това. Не можеш да отречеш, че прекара почти целия си живот на възрастен човек в очакване да се ожениш за Мариан, така че, съвсем естествено, не си се и опитвал да си намериш подходяща съпруга. Но планираната сватба не се състоя и би трябвало веднага след това да започнеш да си търсиш нова годеница. А ти направи ли го? Не. Беше прекалено привикнал към ергенския си живот и прекалено погълнат от работата си, макар прекрасно да знаеш, че си длъжен да се ожениш и да дариш наследник на рода Ротстън.

— Защо ли това ми звучи толкова познато? — сухо попита Девлин.

— Защото аз пък съм длъжна да ти го напомням непрекъснато и ако не друго, поне се грижа да изпълнявам задълженията си.

— Нима аз не се погрижих да изпълня своето?

Търпението й се изчерпа.

— Единственото, което се грижиш да направиш, е да ми скъсаш нервите. Щом като момичето не ти харесва, защо си се оженил за него?

— Кой казва, че не ми харесва? Не, всъщност в момента наистина не ми харесва, но какво значение има, по дяволите? Това определено не ми пречи да я искам в леглото си всеки път, когато е край мен, а и когато не е толкова наблизо… проклятие, по всяко време, ако трябва да бъда съвсем точен!

— Ще се престоря, че това, последното, не съм го чула.

— Моля за извинение.

— И има защо — тросна се тя възмутено. — Добре, ще ми кажеш ли, преди да съм се ядосала окончателно, какъв точно е проблемът?

— Тя не ме обича.