Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (25)

25.

Мегън прекара в стаята си цели три дни, потънала в мрачни мисли, като обяви пред домашните си, че не се чувства добре. Но за човек с нейната темпераментна натура дори три дни лошо настроение и горчиви размисли бяха твърде много. Да, беше направила грешка. Но това не означаваше, че е дошъл краят на света, поне не още. Съдбата не би могла да се окаже тъй жестока, че да я опозори завинаги заради едничкото прегрешение, което бе извършила в живота си. Мегън вярваше в това с цялото си сърце… но все пак трябваше да изчака, докато се увери напълно, преди да си позволи да се успокоява.

Затова тя се върна към обичайните си всекидневни занимания. С едно голямо изключение: отказа се временно от ездата и от всичко, което би я накарало да припари до конюшнята. Разбира се, по този повод бе принудена да си стои вкъщи, а това също не беше нещо, на което Мегън можеше да издържи дълго.

Най-накрая тя събра малко багаж и отиде да погостува на Тифани, като обясни на баща си, че се налага да планират безброй неща във връзка с предстоящото си заминаване за Лондон и че би им било много по-лесно, ако са заедно. А и в това нямаше нищо необичайно. Момичетата се познаваха от години и често прекарваха по цели седмици заедно в едната или другата къща. Затова решението й не можеше да предизвика подозрения, още по-малко пък — да накара някого да се усъмни, че Мегън бяга от нещо. С такова впечатление би могъл да остане само един нагъл коняр, но тя изобщо не се интересуваше от това.

Поне докато той не се появи в дома на семейство Робъртс още на втория ден от визитата й и не поиска да разговаря с нея. Очевидно отсъствието й от конюшнята не го бе разтревожило особено, но сега, когато Мегън не си беше вкъщи и следователно не му беше под ръка, Девлин бе променил мнението си.

Разбира се, тя отказа да се срещне с него. И той си отиде — какво друго би могъл да стори — без да остави никакво съобщение за нея, което й подсказа, че поводът за пристигането му едва ли е бил важен. Но на следващия ден Девлин дойде отново, на по-следващия — също, и това вече й подсказа нещо друго: този човек нямаше да се предаде, докато не постигнеше своето. Но Мегън бе не по-малко упорита от него. Не желаеше да го вижда.

Проблемът бе, че тази нова, безмълвна война помежду им не можеше да остане незабелязана. Слугите у Тифани вече започваха да шушукат, самата Тифани умираше от любопитство, а икономът — нали е мъж — дори си позволяваше да хвърля на Мегън укорителни погледи.

Но тя можеше да понесе всичко това, и то без усилие. Твърдоглавието си има и положителни страни, а Мегън бе повече от твърдоглава. Онова, с което й беше трудно да се справи, бяха собствените й желания и копнежи. Защото колкото и да й се струваше нелепо, независимо от всичко, което се бе случило, тя усещаше, че Девлин й липсва. Липсваха й словесните схватки с него. Липсваха й красивото му лице и тяло, които толкова обичаше да съзерцава, независимо колко я бе разярил.

И въпреки това Мегън отказваше да го приеме. Отказваше и да се върне у дома, където той лесно можеше да се добере до нея, защото имаше достъп до къщата. Не и преди да е в състояние да го увери, че няма за какво да се безпокои, че прегрешението им няма да доведе до нежелани последствия.

Тя вече дори не го обвиняваше за случилото се. Обвиняваше собственото си любопитство. Обвиняваше тялото си, задето толкова харесваше всичко, което Девлин правеше с него. Обвиняваше и онази част от себе си, която въпреки съпротивата на здравия й разум я бе подмамила да го накара да я научи да се целува.

— Ще ми кажеш ли някога защо си му толкова ядосана? — попита един ден на обяд Тифани, малко след като Мегън за девети път бе наредила да кажат на Девлин, че я няма.

— Нима ти изглеждам ядосана?

— Е, не… но сигурно си. Защо иначе няма да искаш да разговаряш с него?

Мегън се опита да се измъкне.

— Не помниш ли, че самата ти ме посъветва да стоя настрана от него?

— И откога си започнала да се съобразяваш със съветите ми? — сопна се Тифани. — Хайде, стига, защо се криеш тук?

— Не се крия.

— Хей, разговаряш с най-добрата си приятелка.

Мегън въздъхна. Чудно как най-добрата й приятелка бе успяла да си мълчи толкова дълго. Слава богу, поне разполагаше с две позорни преживявания и можеше да избира кое да разкаже. А първото вече далеч не й се струваше толкова унизително.

— Този човек си мисли, че ми е баща.

— О, хайде — сърдито извика Тифани. — Интересът му към теб не може да е бащински.

— В дадения случай може — настоя Мегън. — Той твърди, че имам нужда от пазач и за да не е голословен, реши сам да поеме тази роля, като предприеме дисциплинарни мерки. Той… той…

— Какво той? — попита нетърпеливо Тифани.

Мегън сведе поглед към чинията си. Бузите й бяха станали тъмнорозови.

— Той ме напердаши.

— Какво направи?!

— Преметна ме през коленете си и…

— Знам как става! Но той е… той е само един… Как е могъл да се осмели?

— Лесно. Девлин не се държи така, както би трябвало да се държи. Никога не го е правил. Истината е, че у него няма и капчица чувство за подчинение или страхопочитание. Предполагам, че това е една от причините да е толкова привлекателен. Девлин просто не се вмества в стандартните човешки представи за нещата. Той е слуга, но слуга, който отказва да се подчинява на заповеди, който не може да бъде уволнен, който притежава повече високомерие и арогантност от десет надути лорда.

— Нима го защитаваш?

Мегън вдигна поглед и видя, че Тифани я наблюдава с нарастващо изумление.

— Съвсем не — увери тя своята приятелка, после сви рамене. — Попита ме как е могъл да се осмели и аз ти обясних.

— Значи сигурно е останал изненадан, когато въпреки онази безумна клауза в договора е бил уволнен — каза Тифани, която явно си бе направила погрешен извод от чутото. — Затова ли се опитва да се срещне с теб? За да те помоли за прошка и да получи пак работата си?

Идеята беше толкова нелепа, че Мегън не можа да сдържи смеха си.

— Девлин да моли? Вероятно дори не знае как.

— Но не би могъл да те принуди да го върнеш на работа, нали?

Мегън се размърда неспокойно на стола. Нямаше начин да не признае истината.

— Той не е у…

Обясненията й бяха спестени, поне засега, защото в този момент на вратата се почука и в стаята влезе икономът, за да съобщи с тъжен глас:

— Той пак е тук, госпожице Мегън. Казва, че този път няма да си тръгне, преди да се е срещнал с вас.

Тифани светкавично скочи на крака.

— Мътните да го… Аз ще се погрижа за това.

Мегън също се изправи.

— Тиф, недей…

Но приятелката й вече беше излязла и след миг откъм салона долетя сърдитият й глас:

— Вашето безочие е изумително, господин Джефрис. Как се осмелявате да идвате тук, след като онова, което сте сторили, надминава всякакви граници! Дори ако Мегън искаше да се срещне с вас, аз нямаше да й позволя, така че напуснете тази къща и никога… Почакайте малко… Не можете да…

Мегън изтръпна, убедена, че Девлин ей сега ще нахълта в трапезарията. И Девлин не я разочарова. Само с няколко крачки той стигна до нея и се надвеси заплашително над главата й. И въпреки отчаяното си желание да избегне тази среща, тя трепна радостно и жадно впи поглед в него.

— Казала си й?

Мегън разбра.

— Не за това — отвърна тя с яростен шепот. — За другото.

— Кое друго?

— За това как ме… напердаши по задника.

— Ох! — възкликна Девлин. Гневът се изпари от изражението му и — невероятно, но факт — се замени с неподправена загриженост. — Добре ли си, Мегън?

— Разбира се — смутено отговори тя.

— Трябва да поговорим.

— Не.

— Не можеш да ме отбягваш вечно.

Тези думи бяха произнесени с такава категорична увереност, че Мегън вдигна глава и каза с цялото упорство, на което бе способна:

— В действителност мога — поне докато се омъжа… За някой друг.

Отговорът й никак не му допадна; нещо повече — толкова го разяри, че Мегън потръпна. Но Девлин не каза нищо. Вместо това си тръгна, като се спря само за миг, за да изръмжи на вкаменената до вратата Тифани:

— Тя си го заслужаваше.

— Господи, не мога да повярвам! — изпъшка Тифани, когато затръшна вратата зад гърба му. — Това ли е поведението, което си била принудена да търпиш?

— Непрекъснато.

— Трябвало е да го уволните по-рано, независимо от всички клаузи в договора.

Мегън седна, обзета от някакво странно униние, което я караше да се чувства така, сякаш всеки миг ще избухне в плач.

— Той не е уволнен — промълви тя безизразно.

— Не говориш сериозно! Какво, за бога, си мисли баща ти?

— Баща ми не знае нищо. Не съм му казвала.

— Мегън! Какво си мислиш ти, тогава? Ако това не е достатъчно основание за уволнение, че и за нещо повече…

— Дори ако наистина съм си го заслужила?

— Да, дори да е било така. Не е негова работа да те наказ… Наистина ли си го заслужаваше?

— Донякъде… да. Вече ти казах, че той е много загрижен за мен и че побесня, когато разбра на каква опасност съм се изложила в онази нощ.

— В онази нощ? Нощта, когато си го проследила, така ли?

— Същата.

— И не ми спомена нищо за това, когато ми разказа какво се е случило? — укорително възкликна Тифани.

Мегън се чувстваше все по-зле и по-зле. Накрая не издържа и заплака.

— И сега не исках да го споменавам — злощастно изхлипа тя. — Не се гордея с това, че са се отнесли с мен като с дете.

— О, Мег, недей — разкаяно каза Тифани. — Не биваше да си пъхам носа в тази работа.

— Не ставай глупава — тросна се Мегън. — За какво друго са приятелите, ако не да си пъхат в носовете в тези работи?

Минаха няколко секунди, преди двете да се разсмеят на тази глупост. Мегън избърса с ръка сълзите си и добави:

— Девлин просто се опита да ми отвори очите за това какви ужасни неща могат да се случат, когато човек безразсъдно пренебрегва добрия стар здрав разум.

И защо не му обърнах по-голямо внимание, запита се тя горчиво. Но вътрешният й глас беше потънал в подозрително мълчание. А седмица по-късно Мегън не можеше повече да си затваря очите пред истината. В крайна сметка съдбата все пак се беше оказала жестока.