Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (33)

33.

Мегън припряно сви една салфетка, за да прибере в нея храната, което не бе успяла да изяде. Проклетник! Какво му стана изведнъж? Възможно ли бе да е искал да му отговори с „да“? След като я беше отблъснал? Едва ли. А и тя нямаше да рискува да бъде отблъсната още веднъж. Ако я желаеше, трябваше сам да й го каже.

Лицето й се покри с гъста червенина, когато в трапезарията влезе икономът с кошница, пълна с храна за из път. Но като всеки добър слуга, той се престори, че не е забелязал нищо.

— Приятно пътуване, Ваша светлост.

Мегън се изчерви още по-силно. Настина започваше да ненавижда тази титла, за която някога толкова бе копняла.

Тя небрежно пъхна задигнатата храна в кошницата, сякаш това бе нещо съвсем нормално, и се отправи към фоайето, където я чакаше Девлин. Както обикновено, той беше подходящ обект, върху когото можеше да излее раздразнението си, породено този път от смущение.

— Значи ще ме принудиш да си тръгна без дори да ми дадеш възможност да благодаря на нашата любезна домакиня? — попита Мегън.

— Лейди Маргарет гостува при приятели в Единбург и се очаква да се върне не по-рано от утре следобед — отговори Девлин с доста рязък тон. — Наистина ли искаше да я изчакаме?

— И да се изложим на опасността да ни разобличи в случай, че познава истинския дук? — изсъска тя шепнешком, защото икономът все още беше тук, макар да се бе отместил до входната врата. — Разбира се, че не. Можеш да изпратиш да доведат Цезар.

— Вече го направих. Дори ти осигурих и карета.

— Намерил си карета под наем?

— Взех назаем една от каретите на лейди Маргарет.

Мегън изпъшка.

— Ето пак! — Сетне добави решително: — Категорично ти забранявам да злоупотребяваш с добротата на тази жена.

Девлин сведе поглед към нея с надменно изражение, с каквото би се гордял всеки дук.

— Би ли ми казала как по-точно злоупотребявам с нея?

Тя се наведе към него, за да прошепне:

— Тя ще си помисли, че каретата е била заета от… знаеш от кого, и няма да има нищо против, дори ще бъде щастлива, че е помогнала на толкова важна особа; а в действителност няма нищо такова.

— Защо тогава да й отнемам удоволствието, след като нея така и така я няма и следователно дори няма да има нужда от каретата?

Това беше доста добър аргумент, макар и напълно егоистичен.

— И все пак не е редно — упорито каза Мегън.

— Тогава остави го да тежи на моята съвест, скъпа, и бъди благодарна, че няма да ти се наложи да яздиш Цезар с тази тежка кошница в скута си.

Още един чудесен аргумент, за който изобщо не се бе сетила. Тя замълча, макар че се погрижи изражението й да му покаже достатъчно красноречиво, че продължава да не е съгласна.

Измина около минута, но тъй като каретата и конят още ги нямаше, Мегън остави кошницата на земята и забеляза:

— За пръв път споменаваш семейството си.

Девлин я погледна стреснато, но тя се беше обърнала настрана и не видя това.

— Кога съм споменавал семейството си?

— В трапезарията, във връзка с разводите. Не може да си забравил толкова бързо.

Той си отдъхна с облекчение.

— Е, и?

— Значи имаш семейство? Братя, сестри, други роднини?

Не изглеждаше особено заинтересувана, но Девлин вече я познаваше достатъчно добре и знаеше, че любопитството й е по-голямо от това на нормалните хора. Тъкмо то ги бе тласнало, макар и косвено, към този брак. След като веднъж се бе събудило, тя щеше да намери хиляди начини да получи отговор на въпроса си, дори ако Девлин се опиташе да го избегне.

Ако бях го проумял по-рано, със сигурност щях да открия начин да се възползвам от нейното любопитство, каза си той. Да, определено трябваше да помисли върху това. Сега обаче бе по-добре да й отговори.

— Една баба, една пралеля и безброй далечни братовчеди.

— Никакви по-близки роднини?

— От известно време насам — не.

— Откъде е семейството ти? — беше следващият й въпрос.

— От Кент.

— Някъде близо до Шеринг Крос ли?

— Съвсем близо — сухо каза Девлин.

— Предполагам, че това е помогнало да те вземат на работа в конюшнята на дука?

— Би могло да се каже. Откъде този внезапен интерес към моето минало?

— Би трябвало да знам някои неща, след като вече сме женени, не мислиш ли?

— Не мисля. Жената няма нужда да знае всичко за своя съпруг. Нито пък трябва да го знае.

Мегън зяпна.

— Кой казва това? — възкликна тя, като едва не се задави от възмущение. — Мъжете?

Той вдигна рамене.

— Предполагам.

— И ти си съгласен с тази глупост?

Беше му изключително трудно да остане сериозен при вида на слисаната й физиономия.

— Аз също съм мъж. Или поне така ми се стори последния път, когато се погледнах в огледалото.

Очите й се присвиха подозрително.

— На подбив ли ме вземаш, Девлин?

— Значи най-после забеляза?

Сега беше ред на Девлин да се слиса, защото Мегън го дари с ослепителна усмивка — онази, която разкриваше двете й трапчинки и го караше да закопнее да я сграбчи и да я целуне.

— Тогава всичко е наред — каза тя. — Нямам нищо против да ме вземат на подбив. — И понеже той беше онемял от изумление, Мегън продължи: — И тъй, до къде бяхме стигнали? А, да, до твоето обвито в мъгла минало.

— Не — възпротиви се Девлин, след като си възвърна способността да говори. — Вече щяхме да се прехвърлим на твоето. Нали не смяташе, че този обмен на информация ще остане едностранен?

— Но моят живот изобщо не е интересен — запротестира тя, но после въздъхна примирено: — Ох, добре, какво искаш да знаеш?

— В момента нищо.

Мегън отново присви очи.

— Струва ми се, че съм на път да придобия нов навик — да крещя истерично. Да не кажеш после, че не съм те предупредила, проклетнико?

Девлин избухна в смях. Мегън отвори уста, за да изпробва новия си навик. Но в същия миг господин Миърс разтвори входната врата — каретата беше пристигнала. Когато излязоха навън обаче, видяха, че това не е тяхната карета. От купето й слезе възрастна дама, подкрепяна от двама слуги, които тя побърза да отпрати веднага щом стъпи здраво на земята. И тогава жената видя Девлин и очите й — два бледи тюркоаза — се разшириха.

— Не мога да повярвам — промълви тя, сякаш на себе си. — След толкова години… Какво, по дяволите, търсиш тук, Девлин? Само преди няколко дни получих писмо от баба ти, но в него никъде не се споменаваше, че ще идваш.

— Да, защото тя не знае. Не съм дошъл на гости. Дойдох да се оженя и току-що го направих. И трябва само да погледнеш невестата ми, за да разбереш защо бързах толкова. Тя планираше дебют в Лондон в началото на сезона. А аз нямах желание да позволя на останалата част от висшето общество да я вижда, преди да съм се погрижил да я направя своя съпруга.

— Колко романтично от твоя страна, Дев — възкликна Маргарет. — И колко нетипично за характера ти.

Абсурдното обяснение на Девлин, предназначено да отхвърли всички възможни подозрения относно действителната причина за прибързания им брак, накара Мегън да се изчерви сконфузено. При това от отговора на симпатичната възрастна дама бе очевидно, че му е повярвала и Мегън се изчерви още по-силно. Но най-лошото от всичко бе, че графинята явно бе полусляпа, защото наистина беше взела Девлин за някого, когото познаваше. Какво странно съвпадение, че този неин познат също се казваше Девлин. Но дали бе съвпадение? Възможно ли бе лейди Макгрегър действително да познава отнякъде самия Девлин?

Той представи съпругата си на графинята. Възрастната дама я поздрави с добре дошла в „семейството“, и то толкова топло и сърдечно, че Мегън се ужаси до смърт от измамата, която Девлин упорито продължаваше да поддържа. Но дали беше измама? Половината от нещата, които говореше Маргарет Макгрегър, й звучаха напълно непонятно. При това тя непрекъснато задаваше на Девлин въпроси за техни „общи“ познати и Девлин някак си винаги успяваше да им отговори.

Ако питаха Мегън, съвпаденията бяха станали прекалено много. Нещо тук определено не беше наред. На всичко отгоре Девлин постоянно хвърляше към нея изпитателни погледи, които само засилваха подозренията й. Маргарет Макгрегър, обаче, изглеждаше толкова искрено зарадвана да го види, че на Мегън сърце не й даваше да развали тяхната „тъй дългоочаквана среща“ с неудобни въпроси. Но си обеща, че ще принуди Девлин да й обясни всичко още в мига, когато останеше насаме с него.

— Какво е това? — възкликна Маргарет, когато Цезар и взетата „назаем“ карета най-после бяха докарани пред входа. — Не ми казвай, че си тръгваш.

— Тръгвам си.

— Не.

— Да.

— Не — упорито настоя лейди Маргарет. — Толкова години ми обещаваш, че ще ми погостуваш. Сега си тук и аз няма да те пусна.

— Аз не съм сам, Маргарет — напомни й Девлин. — И имам задължения. Дъчи дори не знае, че съм се оженил.

— О! — Тя замълча за момент, после се засмя. — Искаш да кажеш, че най-сетне съм научила нещо преди сестра си? Тя ще побеснее, когато разбере. — Графинята се засмя отново, очевидно доволна от тази перспектива. Сетне обаче въздъхна. — Много добре, изглежда, че както обикновено аз съм тази, която ще трябва да дойде на гости. Но пък и без това нямам кой знае колко работа, докато ти вечно си прекалено зает. Не знам как въобще си намерил време да се запознаеш с невестата си, още повече — да я доведеш чак до тук, но те предупреждавам, че очаквам да ми разкажеш всичко, когато дойда в Шеринг Крос.

— Шеринг Крос? — възкликна тихичко Мегън, но никой не я чу, защото Маргарет не беше свършила с наставленията си.

— Сега, когато вече си имаш съпруга — продължи възрастната дама, — не можеш да прекарваш цялото си време в Камарата на лордовете, скъпо момче. Очаквам от теб много правнуци и правнучки, които да продължат традициите на рода Сейнт Джеймз…

Тя млъкна, защото Девлин внезапно бе изпъшкал без каквато и да било видима причина. Но преди да успее да попита какво има, лейди Макгрегър стана свидетел на изумителна гледка: красивата млада съпруга на племенника й се нахвърли върху него с всевъзможни грозни обиди и го срита в пищяла, при това доста ожесточено.

Девлин извика, хвана се за наранения глезен и заподскача на един крак. Погълнат от това си занимание, той дори не забеляза, че съпругата му не дочака да чуе нито оправданията, нито упреците му.

— Виж, Девлин, сигурен ли си, че тя би трябвало да язди това животно? — попита предпазливо Маргарет.

— Какво животно? — Девлин се обърна, но Мегън вече пришпорваше Цезар в галоп. — Проклятие, Мегън, върни се веднага!

Не очакваше да му се подчини. Тя не го и стори.