Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (38)

38.

Мегън посети конюшнята чак след два дни и с изненада откри, че по нареждане на Девлин Сър Амброуз е бил докаран в Шеринг Крос. Зарадва се да види отново своята кобила, но още повече се зарадва на възможността да потърси Девлин, за да му благодари за проявената загриженост. Знаеше, че поначало не би трябвало да се нуждае от повод, за да заговори съпруга си, но в действителност се нуждаеше.

Откакто бяха пристигнали, Мегън почти не го бе виждала, камо ли да разговаря с него. Вярно, че предишната вечер вечеряха в трапезарията сами — Дъчи подозрително отсъстваше, — но когато двама души се хранят в противоположните краища на маса, дълга повече от шест метра, това изобщо не ги подтиква да завържат разговор.

Тя бе отбелязала мълчаливо промяната у него — елегантното му облекло, изправената стойка, безупречните движения. Сега Девлин беше същински дук — е, всъщност, не съвсем. Все още не бе отрязал косата си. Тази сутрин на закуска Дъчи се беше оплакала, че я е оставил дълга само за да я дразни. Но Мегън реши, че не се е подстригал заради нея — за да й напомня, че тъкмо той е мъжът, за когото се е омъжила. Сякаш можеше да забрави!

Снощи, преди всеки от двамата да се отправи към собствената си спалня, тя му отправи една-единствена забележка и то не за друго, а защото двата часа, прекарани в пълно мълчание на онази дълга маса, я бяха изнервили, а Мегън все още не смееше да се кара с новия Девлин.

— Сега ми е напълно ясно защо беше толкова неубедителен в ролята си на коняр. Следващия път, когато решиш да се правиш на член на работническата класа, по-добре остави белите си ризи у дома, заедно с арогантността си.

Сетне си легна, обзета от съжаление заради жлъчните си думи, които дори не бяха предизвикали отговор от негова страна, с изключение на едно снизходително повдигане на веждите, несъмнено целящо да я ядоса. Не, едва ли. Може би баба му беше права. Мегън й бе доверила, че онзи Девлин, когото познава, е свадлив, начумерен и непочтителен, но в отговор бе научила, че това просто не е бил Девлин Сейнт Джеймз, че поведението му трябва да е било част от ролята на коняря.

Искрено се надяваше да не е така, защото благовъзпитаният, строг Девлин, с когото бе вечеряла снощи, беше истинска досада. И бе твърдо решена да се опита да се погоди с него и да престане да го кара да се чувства толкова зле, колкото се чувстваше самата тя. Затова беше много доволна, че е намерила извинение, за да го заговори. Щеше да се държи мило. Щеше да му протегне маслинената клонка. Той бе неин съпруг, за добро или за лошо. А от лошото на Мегън вече й беше дошло до гуша.

Тя влезе в къщата през един от страничните входове и едва не се загуби сред лабиринта от коридори, но в крайна сметка стигна до централната част на имението, където се намираше кабинетът на Девлин. Но докато се приближаваше към него, дочу гневен глас, който й беше смътно познат:

— … не те очаква нищо добро, ако ми кажеш, че го няма, защото дяволски добре знам, че е тук. Изпратил съм шпиони да наблюдават къщата денонощно и да ме информират за пристигането му, така че се махни от пътя ми, Джон!

Мегън зави по коридора, водещ към кабинета на съпруга й точно навреме, за да види как Девлин отваря вратата и да чуе как пита меко:

— Мен ли търсиш, Фреди?

— Значи най-после престана да се криеш, а? — разярено извика Фредерик Ричардсън. — И къде, по дяволите, беше, Дев, та никой от проклетите преследвачи, които пратих по петите ти, не можа да те открие? В Америка?

— Би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че не бих се подложил отново на кошмара на морската болест за нищо на света — дори и за да спася скапаната ти кожа.

— Моята кожа? — възкликна маркиз Хемпдън с очевидно възмущение. — Да не забравяме кой кого смята да застреля.

— В такъв случай, носиш ли си пистолета? — Девлин продължаваше да демонстрира подчертана липса на интерес към проблема, което караше Мегън да изпитва подчертана тревога.

— Да, за бога… Трябва да е някъде тук…

Докато Фреди претърсваше джобовете си, Девлин пристъпи напред и го цапардоса толкова внезапно и силно, че маркизът се просна на земята.

— Струва ми се ти го дължах — каза Девлин и в тона му най-после се долови някакво чувство, в случая — задоволство.

— Как не!

— Как да! И нямам предвид оня жалък удар, който ми нанесе с юмрук. Не можеш дори да си представиш какво ми костваха обвиненията на сестра ти и твоят тъпоумен инат. Ако не беше проклетият ти нрав, ако не трябваше да мине малко време, за да се укротиш, никога нямаше да отида в Девъншър. Ти си виновен, задето сега съм толкова нещастен. Хиляди благодарности! — И след като вече бе демонстрирал предостатъчно чувства, Девлин се върна в кабинета, като затръшна вратата зад гърба си.

— Какво, по дяволите, искаше да каже? — попита Фреди, като се изправи на крака.

— Не бих могъл да знам, милорд — отвърна Джон, но си позволи да изкаже предположение: — Може би има предвид затрудненията, които изпитва във връзка с приспособяването си към семейния начин на живот.

— Семеен начин на живот? — шокирано възкликна Фреди. — Семеен?! Не е възможно!

— Уверявам ви, че…

Фреди не дочака икономът да довърши. Вместо това връхлетя в кабинета на Девлин без дори да почука. Мегън, от своя страна, се обърна и се отдалечи незабелязано, изпаднала в ужас. Значи на съвестта й тежеше не само провалянето на живота на Девлин. Току-що бе узнала, че освен това го е направила нещастен.

— Как смееш да се жениш за друга, когато сестра ми…

— Е лъжкиня, Фреди — рязко го прекъсна Девлин, който тъкмо си сипваше в една чаша солидно количество бренди. — Кога най-после дебелата ти глава ще го проумее? Мили боже, минаха вече два месеца! — Той явно размисли, защото остави чашата и взе бутилката със себе си на бюрото. — Сабрина още ли не си е признала?

— Какво да си признае? — извика Фреди, зачервен от гняв. — Тя продължава да твърди, че си я прелъстил.

— Защо тази малка… От Дъчи разбрах, че още не се е омъжила. Ако ми кажеш, че си чакал да се появя и да проявя почтеност, мисля, че отново ще те ударя.

Фреди трепна, потърка челюстта си и се отпусна в едно от креслата срещу бюрото на Девлин.

— По-добре недей. Не, не съм чакал това. Дори й намерих жених. Карлтън е затънал до гуша в дългове и затова на драго сърце се съгласи да се ожени за нея. Сватбата щеше да се състои в тесен кръг другата седмица.

— Щеше?

— Миналата седмица тя пометна и затова отмени годежа.

— Пометна ли? — Девлин се намръщи. — Значи наистина е била… Почакай, Фреди — каза той подозрително. — Ти видя ли как стана това или тя просто ти каза, че е пометнала?

— Хм, в действителност тя ми го каза, но беше много разстроена по този повод.

— Те всички владеят до съвършенство изкуството да плачат за щяло и нещяло. Още ли не си го разбрал?

— Не ставай циничен, дяволите да те вземат — възнегодува Фреди. — Нямам причина да се съмнявам в нея, Дев.

— Освен тази, че аз съм най-добрият ти приятел и че ти казах, че никога не съм я докосвал.

— Проклятие, тя ми е сестра. Ти какво би направил на мое място?

— Нямаше да повярвам толкова прибързано на една отявлена и изпечена мошеничка, каквато, както дяволски добре знаеш, е Сабрина. И щях да имам малко повече вяра в приятеля си, който няма навика да прелъстява невинни девици… по-точно нямаше — измърмори накрая под носа си Девлин.

Фреди скочи на крака.

— Чух те. Кого още си прелъстил?

— Нямах предвид проклетата ти сестра, на която, между другото, ще извия врата, ако само ми се мерне пред очите. А ти… Най-сериозно обмислям дали да не пратя моите секунданти при теб.

— Струва ми се, че за втори път ме обвиняваш в нещо, от което нямам ни най-малка представа.

— Тогава ми позволи да те осведомя — каза Девлин. — Заради теб бях принуден да се погреба в глухата провинция и там срещнах най-красивото момиче, което съм виждал някога. От тогава насетне животът ми се превърна в истински ад.

— Моля, моля — самодоволно го прекъсна Фреди. — Аз наскоро срещнах най-красивото момиче, което някога би могъл да видиш. Не мога да престана да мисля за нея. Нямам нищо против да ти призная, че най-сериозно възнамерявам да се върна в Хампшър, за да поискам ръката й.

— Хампшър? Да не би случайно да има червена коса и тъмносини като нощ очи?

— От къде, по дяволите, знаеш?

— Забрави за намеренията си — почти изръмжа Девлин. — И най-добре въобще си ги избий от главата. Вече се ожених за нея.

— Не се шегувам, Дев.

— Да не би да се смея?

— Не и за госпожица Пенуърти?!

— Същата.

— Ама че работа! — сърдито изсумтя Фреди. — И се оплакваш? Би трябвало да си ми благодарен.

— След като тя презира всичко в мен, освен титлата ми… и конете ми?

— Е, поне има добър вкус. Аз самият харесвам конете ти. — Когато видя, че Девлин се намръщва гневно, той побърза да добави: — Съжалявам, но положението не може да е чак толкова тежко.

— Не може ли? — И Девлин започна надълго и нашироко да му обяснява колко тежко бе положението в действителност.