Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (22)

22.

Сцената между Девлин и младия лорд, превърнал се временно в разбойник, на която Мегън бе станала неволен свидетел, продължи да тормози мислите й по целия път до къщи. Разбира се, лорд Сандерсън би могъл да познава Девлин от къде ли не. Най-близко до ума беше да се предположи, че са се запознали в Шеринг Крос, откъдето идваше Девлин. Но това, че бе работил за дук Ротстън, не обясняваше страхопочитанието, с което се бе държал графският син спрямо него. Нормално бе Сандерсън да сплаши Девлин и да го постави на място, а не обратното.

Естествено, заплахата за разговор с бащата на младежа беше нещо доста сериозно, но Девлин бе прибягнал до нея чак накрая. А може би Сандерсън смяташе, че Девлин още работи в Шеринг Крос и се боеше да не би да разкаже всичко на дука. В крайна сметка, момчето наистина се бе изненадало да го срещне тук, в Девъншър. Освен това Мегън трябваше да признае, че Девлин, коняр или не, притежаваше много властно излъчване, което можеше да бъде доста внушително и дяволски страховито. Самата тя го бе изпитала на собствения си гръб.

И въпреки това в разговора между двамата имаше нещо смущаващо. Мегън бе стигнала вече почти до къщи, когато най-после си даде сметка какво беше то. Сандерсън се бе държал почтително още от самото начало; Девлин се бе държал властно още от самото начало — сякаш ролите им бяха разменени, сякаш Девлин беше господарят, а Сандерсън — слугата. Но това бе напълно необяснимо. Никой не можеше да заема изтъкната позиция в обществото единствено благодарение на службата си в двора на дук, колкото и да е била продължителна. Би могъл да придобие известна надменност и арогантност, но слугата си беше слуга и трябваше да си знае мястото, особено когато се изправеше срещу потомствен лорд.

Пак ставаш снобка.

Но съм права.

Не, просто си дяволски ядосана, задето се оказа, че не той е разбойникът.

Това беше напълно вярно. Мегън наистина бе предвкусвала огромната наслада, с която щеше да разобличи Девлин. Вместо това сега най-вероятно й предстоеше поредното конско за опасностите на нощната езда. Проклетник, защо не можеше да се държи като всеки нормален слуга и да не разпитва по-високостоящите от него?

Ето, пак същото.

Просто се опитвам да се настроя както трябва за срещата със своя мъчител.

Той не е мъчител. Не ти ли е хрумвало, че подобно „конско“ четат само хората, които са загрижени — загрижени за теб и твоето добро?

Ха!

Все едно, най-добре ще е да измислиш подходящо обяснение за излизането си. Или ще му кажеш истината?

Знаеш, че няма. Но може би той още не се е върнал и аз ще мога да прибера Сър Амброуз в обора и да се измъкна незабелязано.

Аз лично не бих разчитала на това.

И беше права. Девлин не само се бе върнал, но и стоеше на вратата на конюшнята с ръце на хълбоците и с едно от най-суровите изражения, които Мегън изобщо бе виждала върху човешко лице. Знаеше какво ще последва, но все пак направи опит да се измъкне с нахалство.

— Значи си се прибрал? — попита тя, преди той да успее да отвори уста. — Щях да те помоля да ме придружиш, но не можах да те намеря никъде.

— До къде да те придружа?

— Един от арендаторите на татко не е добре. Обещах да посетя семейството му днес следобед, за да видя дали имат нужда от нещо, но се улисах в друга работа и забравих… Все пак, реших, че е по-добре късно, отколкото…

— Глупости, пълни глупости — каза Девлин, като я свали от Сър Амброуз. — На всичко отгоре без седло! — възкликна той, щом забеляза голия гръб на коня. Очите му се взряха в нея. — Наистина ли си яздила това животно без седло?

Мегън изпъшка наум. Съвсем бе забравила за това. Но нахалството явно помагаше — ако не друго, Девлин поне не изглеждаше толкова ужасяващо суров, затова тя продължи в същия дух:

— Като те слуша човек, ще рече, че никога досега не съм го правила. Не е много трудно, уверявам те. И не знам защо въобще вдигаш толкова врява. Единствената причина да искам да ме придружиш, беше желанието ми да предотвратя точно това — този твой ужасен навик да се бъркаш в работите ми. В действителност нямах никаква нужда от ескорт, защото дори не съм напускала земите на баща ми. Но тъй като, изглежда, е дошло време за разпити, би ли ми казал къде беше ти?

— По петите на нашия разбойник.

Признанието му я изненада.

— Провървя ли ти?

— Не — излъга той.

Мегън знаеше, че лъже, но ако му го кажеше, трябваше да признае, че го е проследила.

— Много жалко. Може би когато го заловят най-после ще престанеш да се занимаваш с това какво върша и кога го върша.

— Кога го вър…? Съмнявам се. Някой трябва да налее малко здрав разум в дебелата ти глава, а като си помисля, едва ли има по-подходящ момент за това от сегашния.

Той я сграбчи за ръката и я повлече към големия камък за възсядане. Мегън зяпна и ококори невярващо очи. Прекрасно знаеше какво възнамерява да прави този мъж и беше шокирана.

— Почакай, Девлин, не можеш да… Ще накарам да те арестуват. Ще те…

Девлин седна върху камъка и я преметна грубо през коленете си. Тя отвори уста, за да се разкрещи, но той я изпревари:

— Олелията няма да ме спре, зверче. Просто ще привлече публика.

Това беше съвършено вярно и съвършено неприемливо. Мегън стисна устни. За нищо на света нямаше да издаде и звук. Но, за бога, този човек щеше да съжалява за това. Все щеше да намери начин да му го върне тъпкано, каквото и да й струваше, и тогава…

При първия удар тя изпита истинско облекчение, защото не усети никаква болка, макар че ръката му изплющя върху задните й части доста силно. Едва сега Мегън си даде сметка, че е облечена в една от най-плътните си рокли за езда. Прииска й се да му се надсмее, но се въздържа. Не биваше да му казва, че не я боли. Пък и това бе едва първият удар. Когато Девлин свърши — а той свърши след доста време — Мегън имаше чувството, че дебелата вълна се е превърнала във фина коприна и съвсем не й бе до смях. Напротив, беше разярена. Как се бе осмелил!

Когато той я изправи на крака, тя не се и опита да разсъждава — просто замахна срещу него със стиснат юмрук… и не го улучи. Не стига, че това само по себе си бе достатъчно да я накара да избухне, ами и устните му се извиха в съвсем лекичка усмивка. Очевидно намираше безсилната й ярост за много забавна.

— Ти си най-ужасното копеле, което съм срещала! — процеди през зъби Мегън.

— А колко си срещала?

Спокойният му глас я смая и след кратка пауза тя попита искрено заинтригувана:

— Има ли въобще обида, която не би могъл да преглътнеш?

— Защо да се обиждам? — попита Девлин небрежно. — Ти винаги дрънкаш празни приказки, зверче, просто обожаваш да го правиш. Освен когато си в прегръдките ми — тогава обожаваш само мен.

Мегън не можеше да повярва на ушите си.

— Ти си уволнен! Изхвърлен! Мъртъв!

При последната дума той насмешливо вдигна вежда.

— Не ставай мечтателка, Мегън.

— Знаеш какво имах предвид.

— Да, наистина. Ти ли ще кажеш на баща си или аз?

Не й отне кой знае колко време, за да разбере, че проклетникът беше спечелил — отново. Защото Мегън нямаше да каже нито на баща си, нито на когото и да било друг за унизителното си преживяване.

— Защо просто не се махнеш от живота ми? — горчиво попита тя.

— Какво? Да напусна полесражението? Да дезертирам? Не бих си го и помислил, скъпо момиче.

Нелепата му реакция я накара да се огледа за нещо тежко, за да го метне по него. Прозрял очевидното й намерение, Девлин се изправи и я хвана за раменете.

— Тази сутрин те предупредих най-добронамерено да не се излагаш толкова глупаво на опасности — каза той. Вече беше напълно сериозен. — Наплясках те просто за да проумееш по-добре предупреждението ми. Но може би трябва и да разбереш какво се случва с неразумните жени, които се шляят навън в такъв неприличен час.

Неговото намерение също беше очевидно и Мегън заотстъпва назад, възмутена от това, че той можеше да мисли за целувки сега. Но беше безполезно да се мъчи да избяга. Ръцете му я сграбчиха и я придърпаха към него, а устните му докоснаха здраво стиснатите и устни преди тя изобщо да успее да каже и дума, за да го спре.

Но веднага щом осъзна, че Девлин й е паднал право в ръчичките, защото си мислеше, че ще й даде урок, без да знае, че тя всъщност желае точно такъв урок, Мегън се отпусна и моментално усети тръпка на опияняваща наслада. Той я притисна към себе си и насладата сякаш се удвои. Пулсът й се ускори, дишането й — също. Заедно с това нарасна и удивлението й. Допирът до тялото му беше толкова прекрасен. Кой би си помислил? При това урокът още не бе свършил. Искаше й се никога да не свършва.

Когато Девлин спря да я целува, Мегън си помисли, че това е всичко, но той нежно прокара устни по бузата й и стигна до ухото й, дарявайки я с ново неизмеримо удоволствие. Цялото й тяло настръхна.

— Научи ме — простена тя, когато устните му се плъзнаха по шията й.

— На какво?

— Как да се целувам.

Девлин изпъшка и отпусна глава на рамото й.

— Не мисля, че бих искал да знаеш как.

Но това е дяволски нечестно от негова страна, помисли си възмутено Мегън.

— Защо?

— И така ми е достатъчно трудно да овладея онова, което ме караш да изпитвам.

— Тогава ме пусни.

Той вдигна отново глава и се взря в очите и толкова напрегнато, че тя потръпна.

— Не още. Забрави ли, че в момента ти давам урок за това какво може да се случи с момичетата, които яздят сами нощем? И ще го свърша, каквото и да ми струва.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. — И тогава дланта му се плъзна по гръдта й.

Дъхът й секна. И насън не си бе представяла, че едно тъй просто докосване може да пробуди в нея толкова силни, сладостни усещания. Разбира се, тя знаеше, че не би трябвало да му позволява да я докосва там. Но това бе част от урока, а Мегън се досещаше, че е част и от онова „повече“, което искаше да научи.

Девлин сигурно възнамеряваше, или поне се надяваше да я стресне и тя не искаше да го разочарова, за да не реши да спре. Затова затвори очи, страхувайки се да не би той да прочете в тях истината. А истината бе, че Мегън не беше стресната; просто бе изумена от това как нежните ласки на ръката му изпращаха горещи вълни към всички други части на тялото й, които вече пулсираха пламнали.

Започваше да изпитва копнежи, които не можеше да си обясни. Искаше устните му отново да се слеят с нейните. Искаше да го докосва така, както я докосваше той. Искаше Девлин да прави всичко това по собствено желание, а не заради някакъв си проклет урок.

И тогава устните му наистина се върнаха върху нейните, но този път много по-страстни, а ръцете му се впиха в хълбоците й, за да я притиснат към слабините му. Мегън изстена — отчасти защото бе зашеметена от огъня, пламнал в собствените й слабини; отчасти заради силата, с която я бе сграбчил. Но звукът го накара да свали рязко ръце и след миг тя осъзна, че я е пуснал, че урокът е свършил.

— Мегън, целият горя и всеки момент ще се превърна на пепел — промълви дрезгаво Девлин и наистина имаше ужасно измъчен вид. — Изчезвай оттук, по дяволите, докато все още можеш.

Мегън не искаше да си отива. Искаше ръцете му отново да я обгърнат, искаше устните му… Но благоразумието й и това „докато все още можеш“ позволиха на здравия й разум да вземе връх. Само че преди да си тръгне тя му отправи един последен поглед, който бе изпълнен с толкова копнеж, че Девлин изстена и отново протегна ръка към нея. Това помогна на Мегън да се изтръгне от замаяното си вцепенение и тя побягна като обезумяла.