Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (7)

7.

Мегън стигна тичешком до къщата и се втурна направо в стаята си. После се облегна задъхана на затворената врата стиснала очи, с все още треперещо тяло. Накрая от гърдите й се изтръгна глух стон.

Той бе прав, напълно прав. Беше се държала чудовищно неприлично. Отново. Трябваше да си затвори очите още в мига, когато видя, че не е облечен. Вместо това бе позволила на великолепното му мъжко тяло да я омагьоса, да я накара пак да стори немислимото — да се втренчи в него, да го „изяде с поглед“, както грубо се бе изразил. Но тя бе направила точно това, без да мисли, без да я е грижа, че Девлин я наблюдава.

Нищо чудно, че й бе предложил да си свали панталоните. Нима можеше да го обвинява, след като беше спряла погледа си най-дълго именно върху онази част от тялото му? Той просто бе прочел мислите и. Защото Мегън наистина бе поискала да види какво има под тези панталони.

Членът му изглеждаше толкова огромен. И не само изглеждаше; беше огромен. Тя бе почувствала това — да, дори през плътния плат на полата си — когато го бе притиснал между бедрата й. Ах, и чувството, което беше изпитала при допира му! Страх, да, но и още някакво прекрасно усещане, което бе започнало от мястото на този допир и се бе разпростряло стремително, тръпнещо, до всички кътчета на тялото й. Беше нещо, което предпочиташе да не бе изпитвала, също като онова, другото усещане, което бе почувствала в стомаха си при втората му целувка.

Мегън изстена отново, отдели се от вратата и започна да крачи нервно напред-назад из стаята. Това не биваше да се случва. Бе искала просто да се сприятели с жребеца, за да може после да го поязди. Не беше имала никакво намерение да среща Девлин Джефрис. Напротив — искаше да го избегне и тъкмо затова бе отишла в конюшнята толкова рано, няколко часа по-рано от обикновено, убедена, че всички спят и никой няма да я види.

Планът й беше добър, но бе провален заради една проклета врата, която не можеше да се затвори… и заради лекия му сън. За бога, та Мегън бе говорила на коня шепнешком. Това не би трябвало да събуди Девлин, въпреки полуотворената врата на стаята му. Но той беше казал, че тъкмо гласът й го е събудил. Бе казал още, че си е легнал с мисълта за нея. Наистина ли е било така? Едва ли. Този човек говореше толкова много безобразни неща, че вероятно половината от тях бяха измислици, целящи просто да я шокират. Защото той определено изпитваше безмерна наслада от това да я шокира.

Мегън стреснато си даде сметка, че е престанала да обикаля из стаята и че несъзнателно е застанала до прозореца, който гледаше към страничния двор… и към конюшнята. Сградата бе разположена зад къщата, но оттук входът й се виждаше съвсем ясно и Мегън можеше да забележи всеки, който влиза или излиза от нея. В този миг се чу конски тропот и тя предположи, че това е старата дръглива кранта, с която Тими, конярчето, пристигаше на работа всеки ден. Но вместо това през вратата на конюшнята излетя черният жребец с Девлин на гърба си.

Искаше й се да си мисли, че си отива завинаги, но знаеше, че не е така. Жребецът дори не бе оседлан, а и Девлин не носеше даже ботуши — беше надянал на гърба си само една бяла риза като онази, с която бе облечен вчера. Следващото нещо, което й се прииска, бе конят да хвърли ездача си на земята, но и това й желание не се сбъдна. Мъжът и жребецът бяха като слети в едно, сякаш бяха направени един за друг. След няколко мига и двамата изчезнаха от погледа й. Но не и от ума й.

Мътните да го вземат, ако не беше толкова дяволски красив, тя нямаше да продължава да се държи като кръгла глупачка. Но Мегън никога не бе виждала мъж, който да изглежда като него, който да я кара да се забрави напълно.

Наистина беше непростимо неприлично от нейна страна да се втренчва така дръзко в него. Но неговото поведение бе още по-непростимо. Да й предлага да си свали панталоните! Нямаше нужда да й говори подобни неща. Нямаше нужда всеки път щом отвори уста, да сипе вулгарности по неин адрес, но той го правеше. И, естествено, нямаше нужда да се нахвърля така върху нея. За това поне Мегън нямаше никаква вина. А може би имаше?

Не бе ли казал, че да го гледа е все едно да го докосва? Не! Тя отказваше да повярва, че го е предизвикала. Нито пък вярваше на заплахата му, че ще я целува всеки път, когато я види да го гледа по този начин. Не би посмял… — нали? Долен, презрян негодник! Естествено, че би посмял. И първия път не беше вярвала, че ще има наглостта да я целуне, но той го бе сторил. И защо не можеше да спре да мисли за това?

Само ако не беше втората му целувка, толкова различна от първата и тъй невероятно сладка. Мегън бе почувствала как главата й се замайва, как по тялото й се разлива чувствена, възбуждаща вълна. За свой огромен срам беше усетила, че не иска Девлин да спира. Но той бе спрял и в това също нямаше нищо чудно. Нали още в началото й каза право в очите, че не знае как да се целува?

Споменът за това я накара да се намръщи. Наистина, нямаше никакъв опит в тази област. Единствената целувка в живота й бе открадната от един от местните й ухажори и беше просто леко докосване по устните, толкова бързо, че свърши още преди Мегън да успее да прецени дали й харесва или не.

Но скоро тя щеше да се омъжи. Не беше ли редно да знае малко повече по въпроса, преди двамата с нейния дук да са стигнали до целувките? Не искаше и той като Девлин да разбере колко е неопитна. Само че сега, след като вече бе избрала човека, за когото щеше да се омъжи, не би било честно от нейна страна да насърчава когото и да било от ухажорите си, да се опитва да я целува, така че нямаше да има възможност да научи нищо повече. А преди малко с Девлин бе твърде зашеметена от усещанията, които изпитваше за пръв път през живота си, за да обърне внимание на това какво точно правеше той, та да я кара да ги изпитва. Но пък нямаше да позволи точно на него да я целува пак. Дума да не става. Някакъв си коняр! Това, че се бе осмелил…

Мегън все още стоеше до прозореца, когато го видя да се връща. Косата му беше мокра, ризата му бе прилепнала към влажното му тяло. Значи, беше ходил да плува? Не в моето езеро, надявам се, възкликна на себе си тя. Мисълта, че този човек е дръзнал да използва водите, в които сама обичаше да се къпе, я вбеси. Нима не й стигаше, че той живееше в собствената й конюшня?!

Разярена за кой ли път от неговата наглост, Мегън със закъснение осъзна, че Девлин я е забелязал. Беше спрял коня си недалеч от конюшнята — всъщност, точно под прозореца й, и се взираше право в нея. Въпреки неговото предупреждение, Мегън отвърна на погледа му с твърдоглаво упорство, защото знаеше, че в стаята си е на сигурно място, далеч от него и от неговите заплахи. Дори се усмихна самодоволно.

Но Девлин също не отклони взор. Слезе бавно от жребеца и застана пред него, без нито за миг да откъсне очи от прозореца. Мегън вече започваше да си мисли, че тази война на погледи ще продължи до безкрайност, когато проклетникът внезапно пусна юздите и… съблече ризата си.

Тя извика и дръпна рязко завесите. Но и така не успя да избяга от приглушения му, гърлен смях, който бе по-ужасен и от вчерашното му свирукане и който й казваше, че той е спечелил още един рунд. Това вече бе напълно непоносимо. Той беше напълно непоносим. Трябваше отново да поговори с баща си. Този човек трябва да бъде поставен на място…