Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (7)

ГЛАВА СЕДМА
ПИСМА

„Мисис Семюел Харфийлд поднася комплиментите си на мис Кейтрин Грей и желае да отбележи, че при сегашните обстоятелства мис Грей няма защо да се бои…“

Започнала да пише така свободно, мисис Харфийлд изведнъж беше възпряна от това, което бе непреодолима пречка за мнозина — трудността да се изразяваш свободно в трето лице.

След кратко колебание мисис Харфийлд скъса листа от бележника и започна на нов:

„Скъпа мис Грей, напълно ценейки големите грижи, които проявихте към моята братовчедка Ема (чиято скорошна смърт е наистина жесток удар за всички нас), не мога да не чувствам…“

Мисис Харфийлд отново спря. Писмото пак отлетя в кошчето за отпадъци. Едва след четвъртия опит тя успя да завърши писмо, което частично да я удовлетвори. То беше незабавно запечатано и адресирано до мис Кейтрин Грей, Литл Кремптън, Сейнт Мери Мийд, Кент. На другата сутрин по време на закуска писмото лежеше до чинията на адресантката в съседство с едно друго в продълговат син плик.

Кейтрин Грей отвори най-напред писмото на мисис Харфийлд. Завършеният труд имаше следното съдържание:

„Скъпа мис Грей, аз и съпругът ми желаем да изкажем своите благодарности към вас за грижите ви към скъпата ми братовчедка Ема. Нейната смърт бе жесток удар за нас, макар, разбира се, да се бояхме, че от известно време тя си е загубила разсъдъка. Научавам, че разпорежданията на последното п завещание са били от съвсем частен характер и, естествено, лесно оспорими пред която и да била съдебна инстанция. Не се и съмнявам, че при вашето вродено чувство за справедливост вие сама сте установили този факт. Ако тези въпроси могат да бъдат уредени частно, това е винаги най-добрият начин, казва моят съпруг. Ще ни бъде особено приятно да ви дадем висока препоръка за работа и се надяваме също, че ще приемете от нас един малък подарък. Оставам, скъпа мис Грей, искрено ваша Мери Ан Харфийлд.“

Кейтрин Грей прочете писмото, усмихна се и го прочете втори път. Когато го остави след втория прочит, лицето й имаше смутен вид. Тя взе другото писмо. След като го прочете внимателно, остави го и впери замислен поглед пред себе си. Този път не се усмихна. Действително би било трудно да разбере човек какви чувства се криеха зад тихия, съсредоточен поглед.

Кейтрин Грей бе тридесет и три годишна. Беше от добро потекло, но баща й бе загубил всичките си пари и Кейтрин трябваше да си изкарва прехраната от ранна възраст. Беше едва двадесет и три годишна, когато постъпи като компаньонка на старата мисис Харфийлд.

Всепризнато бе, че старата мисис Харфийлд бе „трудна“. Компаньонките й бяха назначавани една след друга. Идваха изпълнени с надежда и обикновено напускаха със сълзи на очите. Но от момента, когато Кейтрин Грей прекрачи Литл Кремптън преди десет години, там зацарува пълен мир. Никой не проумява как стават тези работи. Казват, че змиеукротителите се раждат, не се създават. Кейтрин Грей беше родена да се справя със стари госпожи, кучета и малки деца и вършеше това без някакво видимо усилие.

На двадесет и три години тя беше тихо девойче с прекрасни очи. На тридесет и три бе станала жена със същите чудно сиви очи, взиращи се жадно в света с някакво щастливо успокоение, което нищо не можеше да разтърси. Нещо повече: тя бе родена — и все още го имаше — с тънко чувство за хумор.

Докато закусваше загледана пред себе си, звънецът иззвъня, придружен от рязко тропане на вратата. В следващата минута дребничката прислужница отвори вратата и задъхана съобщи:

— Доктор Харисън.

Едрият възрастен лекар нахълта с енергията и стремителността, подсказани от чукането му на вратата.

— Добро утро, мис Грей.

— Добро утро, доктор Харисън.

— Отбивам се рано — започна лекарят, — да се осведомя дали не сте чули нещо от някоя братовчедка на Харфийлд. Мисис Семюел, например — една изключително отровна личност.

Без да продума, Кейтрин взе от масата писмото на мисис Харфийлд и му го подаде. Наблюдаваше го с голямо удоволствие как събира гъстите си вежди, как сумти и ръмжи с яростно неодобрение, четейки писмото. Накрая го захвърли на масата:

— Съвършено чудовищно — изсумтя той, — Не се тревожи от това, скъпа моя. Те говорят на шапката си. Разсъдъкът на мисис Харфийлд си беше в ред колкото твоя или моя. Никой не може да каже противното. Те не могат и пръста си да вдигнат и това им е добре известно. Всички тези приказки за съда са чист блъф. Затова е и този опит да те объркат. И виж какво, драга, не ги оставяй да те къпят в хладка вода. Не си внушавай, че е твой дълг да им връщаш парите или пък други глупави предразсъдъци.

— Боя се че никога не съм имала предразсъдъци — каза Кейтрин. — Всички тези хора са далечни роднини на съпруга на мисис Харфийлд и никога през живота й не са я посетили, нито са й писали два реда.

— Ти си чувствителна жена — каза лекарят. — Аз зная по-добре от всекиго колко тежък е бил животът ти през последните десет години. Съвсем справедливо е да се радваш именно ти на оставеното от бабичката.

Кейтрин се усмихна замислена.

— На оставеното — повтори тя. — Сигурно нямате представа на колко възлиза то, докторе?

— Хм… надявам се, достатъчно, за да носи около петстотин лири годишен доход.

Кейтрин кимна.

— Така мислех и аз — каза тя. Прочетете това.

Тя му подаде писмото, което бе извадила от дългия син плик. Лекарят го прочете и възкликна силно изумен:

— Невъзможно! Това е невъзможно!

— Тя беше една от собствениците на Маргоулдс. Преди около четиридесет години трябва да е имала доход от осем-десет хиляди годишно и никога, сигурна съм, не е разходвала повече от четиристотин. Винаги беше ужасно пестелива и това ме караше да мисля, че й се налага да внимава за всяко пени.

— И през цялото време доходът се е натрупвал. Скъпа, ти ставаш много богата жена.

Кейтрин Грей кимна.

— Да — каза тя, — такава съм.

Говореше с отвлечен, безразличен глас, сякаш гледаше положението отстрани.

— Тъй — смънка лекарят, канейки се да излиза, — моите поздравления. — Той посочи с палец писмото на мисис Семюел Харфийлд. — Не се тревожете от тази жена и нейните идиотски писма.

— Не е чак толкова отвратително — примирително отвърна мис Грей. — Аз го приемам за съвсем естествено при така създадените обстоятелства.

— Понякога наистина се опасявам за вас — каза лекарят.

— Защо?

— Защото приемате всичко най-естествено.

Кейтрин Грей се засмя.

На вечеря доктор Харисън предаде на жена си голямата новина. Тя се възбуди много.

— Представям си старата мисис Харфийлд… с всичките й пари. Драго ми е, че ги е оставила на Кейтрин Грей. Това момиче е светица.

Лекарят направи кисела физиономия.

— Винаги съм си представял светците като непонятни същества. Кейтрин Грей е много човечна за светица.

— Тя е светица с чувство за хумор — каза жена му и намигна. — И макар че не вярвам да си забелязал някога това, тя е извънредно мила на вид.

— Кейтрин Грей? — докторът беше чистосърдечно изумен. — Е, да, тя има много хубави очи, зная.

— Ох, вие, мъжете! — възкликна жена му. — Сякаш сте като къртици. Кейтрин Грей е родена красавица. Трябват й само дрехи.

— Дрехи ли? Че какво й е на дрехите? Винаги е спретната.

Мисис Харисън въздъхна отчаяно, а лекарят се надигна в очакване.

— Трябва да я посетиш, Поли — подхвърли той.

— Смятам — отвърна тя незабавно.

Мисис Харисън направи визитата си към три часа.

— Скъпа, толкова се радвам — започна тя и сграбчи ръката на Кейтрин. — Цялото село ще се зарадва, ще видиш.

— Колко мило от ваша страна да ме посетите — отвърна Кейтрин. — Надявах се да дойдете, понеже исках да поговорим за Джони.

— О, за Джони! Добре.

Джони бе най-малкият син на мисис Харисън. Само след минута тя разказваше една дълга история, в която вземаха участие главно носът и сливиците на Джони. Кейтрин слушаше съчувствено. Навиците не умират лесно. Слушането беше нейно главно задължение цели десет години. „Драга моя, чудя се дали съм ти разправяла за морския бал в Портсмут? Когато лорд Чарлз се възхити от роклята ми?“ И Кейтрин любезно и внимателно ще отвърне: „Мисля, че сте ми разказвала, мисис Харфийлд, но съм забравила. Бихте ли ми припомнили пак?“ И старата дама започва да разказва с безброй поправки, паузи и подробности, а Кейтрин слуша с половин внимание, давайки механично отговори, когато старицата замлъкне…

Сега, със същото чувство на раздвоение, към което бе привикнала, тя слушаше мисис Харисън.

След половин час изведнъж съпругата на лекаря се опомни и възкликна:

— Ах, но аз непрекъснато говоря за себе си, а дойдох тук да се осведомя за теб и за проектите ти.

— Не мисля, че имам някакви проекти.

— Драга моя, но ти не възнамеряваш да останеш тук, нали?

Кейтрин се усмихна при ужасения от изненада вид на посетителката.

— Не, мисля, че бих желала да пътувам. Знаете ли, нищо не съм видяла от света.

— И аз мисля така. Трябва да сте водила ужасен живот тук, затворена цели десет години.

— Не зная — отвърна Кейтрин. — Бях прекалено свободна.

Тя долови трепването на гостенката и мигом заруменя.

— Може да звучат глупаво думите ми. Разбира се, в пряк физически смисъл не бях напълно свободна.

— Не бих и допуснала — въздъхна мисис Харисън, припомняйки си, че Кейтрин рядко бе ползвала това безполезно нещо, което наричат „свободен ден“.

— Но в известен смисъл физическите ограничения разкриват умствените възможности. Човек вечно има възможност да мисли. Винаги съм обичала страстно духовната свобода.

Мисис Харисън поклати глава.

— Не мога да разбера това.

— О, бихте разбрала, ако сте на мое място. Но все едно чувствам, че се нуждая от промяна. Иска ми се… е, какво, просто да се случи нещо. О, не с мен, не искам да кажа това. Но да бъда в центъра на събития, възбуждащи събития, дори и ако съм само наблюдател. Нали знаете, в Сейнт Мери Мийд нищо не се случва.

— Това е вярно — потвърди мисис Харисън.

— Първо ще ида в Лондон — каза Кейтрин. — Трябва да се видя с адвокатите все пак. След това мисля да отпътувам в чужбина.

— Много мило.

— Но, разбира се, най-напред…

— Да?

— Ще трябва да си понакупя малко дрехи.

— Точно това разправях на Артър тази сутрин — възкликна съпругата на доктора. — Знаеш ли, Кейтрин, ако сториш това, ще изглеждаш страшно красива.

Мис Грей се засмя сърдечно.

— О, не мисля, че бихте направили красавица от мен, — каза искрено тя. — Но ще ми бъде особено приятно да нося наистина хубави дрехи. Струва ми се, че говоря прекалено много за себе си.

Мисис Харисън я загледа изпитателно.

— Всичко ще бъде съвсем ново за вас — каза сухо тя.

Кейтрин посети старата мис Вайнър да се сбогува, преди да напусне селото. Мис Вайнър бе две години по-стара от мисис Харфийлд и умът й бе зает главно с мисълта, че е надживяла покойната си приятелка.

— Не бихте си помислили, че ще надживея Джейн Харфийлд, нали? — настоя тя триумфално пред Кейтрин. — Заедно бяхме в училище, аз и тя. И ето ти тебе, тя си отиде, а пък аз останах. Кой би си помислил това?

— Но вие винаги на вечеря ядете чер хляб, нали? — измънка механично Кейтрин.

— Чудно как помниш това, мила. Да, ако Джейн Харфийлд бе изяждала по една филийка чер хляб всяка вечер и бе вземала малко подсилващо след ядене, и днес щеше да е тук.

Старата жена замлъкна, поклащайки триумфално глава, после, внезапно припомняйки си нещо, добави:

— И тъй, чувам, че си се сдобила с купчина пари. Бива, бива. Внимавай за тях. И отиваш в Лондон да се поразвлечеш? Не мисля, че ще се омъжиш все пак, драга, защото няма да пожелаеш. Твоят тип не привлича мъжете. Пък и времето ти минава. На колко години стана?

— На тридесет и три — отвърна Кейтрин.

— Така — каза мис Вайнър, — не е съвсем лошо. Естествено, загубила си първата свежест.

— Боя се, че е така — отвърна Кейтрин учтиво.

— Обаче, си много мило момиче — любезно каза мис Вайнър. — Сигурна съм, че не един мъж ще сбърка, ако вместо теб вземе някое от тези вятърничави хлапета, които разголват краката си така, че Създателят би се засрамил, ако ги видеше. Сбогом, мила моя, надявам се, че ще се развличаш добре, макар че нещата рядко са такива, каквито изглеждат в живота.

Затрогната от тези предвиждания, Кейтрин отпътува. Половината село излезе да я изпрати на гарата, включително и малката прислужничка Алис, която от сърце хълцаше и неудържимо подсмърчаше.

— Малцина са като нея — въздъхна Алис, когато влакът най-после замина. — Сигурна съм, че когато Чарли ме заряза заради онова момиче от краварника, никой не беше по-любезен към мен от мис Грей. Особено що се отнася до нашивките и звездите, тя винаги разбираше кое как е. За нея съм готова да ме разкъсат на хиляда парчета. Истинска лейди, това си беше тя.

Така Кейтрин напусна Сейнт Мери Мийд.