Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
ЕДИН АРИСТОКРАТИЧЕН ДЖЕНТЪЛМЕН

— Бил ли си в Ривиерата, Джордж? — запита Поаро своя прислужник на другата сутрин.

Джордж бе стопроцентов англичанин, с невзрачно изражение.

— Да, сър. Идвал съм тук преди две години, когато служех при лорд Едуард Фремптън.

— А днес — измърмори господарят му, — ти си тук с Еркюл Поаро. Как напредва човек в живота!

Прислужникът не отговори на тази забележка и след известна пауза запита:

— Кафявия костюм ли, сър? Вятърът е доста хладен днес.

— На жилетката му има едно мазно леке — възрази Поаро. — Опръсках се с някакъв сос като вечерях в „Риц“ миналия вторник.

— Няма го вече, сър — укорително каза Джордж. — Аз го изчистих.

— Чудесно! — възкликна Поаро. — Доволен съм от тебе, Джордж.

— Благодаря ви, сър.

Двамата се умълчаха. След малко Поаро измърмори замечтан:

— Да предположим, добри ми Джордж, че си се родил в същата социална среда като предишния си господар, лорд Едуард Фремптън, че самият ти си останал без петак, оженваш се за страшно богата жена, но тази жена ти предлага развод, поради изключителни причини. Как би постъпил в подобен случай?

— Бих се постарал, сър — отвърна Джордж, — да я накарам да промени намеренията си.

— По мирен начин или насила?

Джордж бе озадачен.

— Моля за извинение, сър — каза той, — но един джентълмен от аристокрацията не би постъпил като някой хулиган. Той не би извършил нищо долно.

— Нали, Джордж? Тъкмо това се питам и аз. Е, може би си прав.

На вратата се потропа. Джордж пристъпи към нея и дискретно я полуотвори на няколко сантиметра. Последва сподавен шепот, след което прислужникът се обърна към Поаро:

— Бележка за вас, сър.

Поаро я взе. Тя беше от господин Кокс, полицейския комисар.

„Възнамеряваме да разпитаме граф Де ла Рош. Следователят ви умолява да присъствате.“

— Костюмът ми, Джордж! Трябва да побързам.

Половин час по-късно, пременен в кафявия си костюм, Поаро влезе в стаята на следователя. Господин Кокс бе Вече там и двамата с господин Кареж го поздравиха вежливо.

— Работата е някак обезсърчителна — измърмори Кокс.

— Изглежда, че граф Де ла Рош е пристигнал в Ница един ден преди убийството.

— Ако това е вярно, то ще опрости работата ви — отвърна Поаро.

Господин Кареж изчисти гърлото си.

— Не бива да приемаме това алиби преди съответните грижливи справки — заяви той. После поклати звънеца, който се намираше на бюрото му.

Следващата минута един висок, тъмен, изящно облечен мъж влезе с надменно изражение в стаята. Толкова аристократичен бе видът на графа, че би изглеждало абсурдно да се говори, че баща му е бил дребен житар от Нант — което беше истината в действителност. Оглеждайки го, човек би се заклел, че безброй негови предци сигурно са умрели на гилотината по време на френската революция.

— Аз съм тук, господа — каза високомерно графът. — Мога ли да запитам защо искате да ме видите?

— Седнете, моля, господин графе — учтиво го покани следователят. — Искаме да ви разпитаме във връзка със смъртта на мадам Кетринг.

— Смъртта на мадам Кетринг? Не ви разбирам.

— Вие сте били… хм… познат на дамата, мисля, господин графе?

— Естествено, познавах се с нея. Какво общо има това с въпроса?

Поставяйки монокъл на окото си, той хладно огледа стаята, спирайки поглед на Поаро, който се взираше в него с наивно, простодушно изражение — нещо, особено допадащо на суетния граф. Господин Кареж се облегна в креслото и си прочисти гърлото.

— Може би не ви е известно, господин графе… — той замълча, — че мадам Кетринг е била убита?

— Убита?! Боже мой, но това е ужасно!

Изненадата и болката бяха съвършено изиграни — толкова съвършено наистина, че изглеждаха напълно естествени.

— Мадам Кетринг е била удушена между Париж и Лион — продължи господин Кареж, — а скъпоценностите й ограбени.

— Това е безподобно! — простена съчувствено графът. — Полицията е длъжна да направи нещо с тези разбойници по влаковете! В наши дни да няма спокойствие за никого!

— В чантата на мадам ние открихме едно ваше писмо — продължи следователят. — Изглежда, че тя си е уредила среща с вас?

Графът сви рамене и опъна ръцете си.

— От каква ли полза ще бъде укриването — каза искрено той. — Мъжете сме си мъже. Между нас казано, аз си признавам това.

— Вие я срещнахте в Париж и пътувахте с нея, нали? — запита господин Кареж.

— Така се бяхме уговорили, но по желание на дамата направихме известни промени. Трябваше да я посрещна в Хиер.

— Не се ли видяхте във влака на Лионската гара вечерта на четиринадесети?

— Напротив, аз пристигнах в Ница същия ден сутринта, така че това, което вие предполагате, е невъзможно.

— Точно така, точно така — заяви господин Кареж. — Надявам се, че ще ми дадете сведения за местопребиваването си вечерта и през нощта на четиринадесети?

Графът се замисли за миг.

— Вечерях в Моите Карло, в „Кафе дьо Пари“. След това отидох в „Спортинг“, където спечелих няколко хиляди франка. — Той вдигна рамене. — Прибрах се вкъщи към един часа.

— Прощавайте, господине, но как се прибрахте у дома си?

— Със собствената си кола.

— Никои ли не беше с вас?

— Никои.

— Бихте ли могли да представите свидетели в подкрепа на твърдението си?

— Несъмнено мнозина от моите приятели са ме видели. Аз вечерях сам.

— Вашият прислужник ли ви отвори, когато се прибрахте във вилата?

— Отворих си сам, с моя собствен ключ.

— Аха! — възкликна следователят.

Той отново удари с ръка звънеца на масата. Вратата се отвори и влезе един разсилен.

— Въведете госпожица Мейсън — нареди господин Кареж.

— Веднага, господин следовател.

След малко Въведоха Ада Мейсън.

— Ще бъдете ли така добра, госпожице, да разгледате господина? Може би ще си припомните дали той именно беше в купето на вашата господарка?

Девойката дълго и обстойно разглежда графа, който според Поаро се почувства много неловко при този оглед.

— Не бих могла да кажа, господине, струва ми се — каза най-после Мейсън. — Може би е той, а може би не е. Тъй като го видях само в гръб, трудно е да се каже. Все пак мисля, че беше той.

— Обаче не сте сигурна?

— Н-не — отвърна неохотно Мейсън, — н-не, не съм сигурна.

— Виждала ли сте преди този джентълмен в „Кързън Стрийт“?

Мейсън поклати глава.

— Аз изобщо не съм виждала когото и да е от посетителите в „Кързън Стрийт“ — обясни тя, — докато те се намираха в къщата.

— Добре, това е достатъчно — рязко каза следователят. Той очевидно бе разочарован.

— Един момент — намеси се Поаро. — Имам един въпрос, който бих желал да задам на госпожицата, ако позволите.

— Разбира се, господин Поаро, разбира се.

Поаро се обърна към камериерката:

— Какво стана с билетите?

— Билетите ли, сър?

— Да, билетите от Лондон за Ница. Не ги ли пазите вие или бяха в господарката ви?

— Госпожата си пазеше пулмановия билет, сър, останалите бяха у мене.

— Какво стана с тях?

— Дадох ги на кондуктора от френския влак, сър, който ми каза, че така било прието. Надявам се, че не съм сгрешила, сър?

— О, никак, никак. Просто въпрос на подробности.

И господин Кокс, и следователят го изгледаха любопитно. Мейсън постоя една-две минути неуверена, докато следователят й кимна да излезе и тя напусна стаята. Поаро надраска нещо на къс хартия и го подаде на господин Кареж. Той го прочете и видът му се проясни.

— И тъй, господа — настоя високомерно графът, — ще бъда ли задържан още дълго?

— Положително не, положително не — избърза да каже господин Кареж, силно благоразположен. — Всичко е вече изяснено, що се касае до вашето участие в случая. Естествено след откриването на писмото ние бяхме длъжни да ви разпитаме.

Графът се изправи, вдигна елегантното си бастунче от ъгъла и с изискан поклон напусна стаята.

— Така си е — каза господин Кареж, — напълно сте прав, господин Поаро, много по-добре е да го оставим да мисли, че не е подозиран. Двама от хората ми ще го следват денонощно и същевременно ще изясним въпроса с алибито. То ми се струва доста… хм… нестабилно.

— Възможно е — съгласи се замислен Поаро.

— Помолих господин Кетринг да дойде тук тази сутрин — продължи следователят, — макар че всъщност не зная какво ли бихте научили от него. Все пак има едно-две съмнителни обстоятелства… — Той се замисли, търкайки носа си.

— Например? — запита Поаро.

— Е — покашля се следователят, — тази жена, с която казват, че се движи — госпожица Мирел. Тя е отседнала в един хотел, а той в друг. Това ми се струва… хм… доста странно.

— Изглежда — намеси се господин Кокс, — като че ли са особено предпазливи.

— Именно — тупна триумфално господин Кареж, — а защо ли пък им е необходимо да се крият?

— Границата на предпазливостта е съмнението, нали? — каза Поаро.

— Правилно!

— Бихме могли, мисля — измънка Поаро, — да зададем един или два въпроса на господин Кетринг.

Следователят даде разпорежданията си. След малко, приятен както винаги, Дерик Кетринг влезе в стаята.

— Добро утро, господине — вежливо го поздрави следователят.

— Добро утро — учтиво отвърна Дерик Кетринг. — Пратили сте да ме повикат. Нещо ново ли има?

— Моля, седнете, господине.

Дерик седна и запрати шапката и бастунчето си на масата.

— Е? — изрази нетърпението си той.

— До този момент нямаме нови подробности — внимателно каза господин Кареж.

— Това е доста интересно — сухо забеляза Дерик. — Повикахте ме, за да ми кажете това ли?

— Не. Естествено, мислехме, господине, че бихте желали да ви осведомяваме върху развоя на следствието — подхвана грубо следователят.

— Даже и ако няма напредък?

— Желаехме да ви зададем и няколко въпроса.

— Питайте.

— Напълно ли сте сигурен, че нито сте видели, нито сте говорили със жена си във влака?

— Вече ви отговорих на това. Не съм.

— Несъмнено сте имали причини за това?

Дерик го загледа недоверчиво.

— Аз — не — знаех, — че — тя — е — във — влака — обясни той, натъртвайки всяка дума поотделно, сякаш говореше на някакъв малоумен.

— Вярно, така заявихте — измънка господин Кареж.

Дерик смръщи лицето си.

— Бих желал да зная какво целите. Знаете ли какво мисля аз, господин Кареж.

— Какво мислите, господине?

— Мисля, че френската полиция е несравнима вие положително трябва да имате известни сведения относно тези банди от разбойници по влаковете. Изключителен скандал е такова нещо да се случи в един луксозен експрес като този и френската полиция да е безпомощна да се справи с въпроса.

— Ние се занимаваме с него, господине, не се бойте.

— Мадам Кетринг, както разбирам, не е оставила завещание — внезапно се намеси Поаро, загледан в тавана със събрани върхове на пръстите.

— Не мисля, че е правила такова — отвърна Кетринг. — Защо?

— Това е щастливо съвпадение за вас — допълни Поаро, — щастливо мило съвпадение.

Макар че очите му все още бяха вперени в тавана, той успя да забележи гъстата руменина, която изби по лицето на Дерик Кетринг.

— Какво искате да кажете и кой сте вие?

Поаро разтвори коленете си, отмести очи от тавана и погледна младия човек право в лицето.

— Казвам се Еркюл Поаро — промълви тихо той, — и съм може би най-големият детектив на света. Напълно сигурен ли сте, че не сте виждали жена си и не сте говорили с нея във влака?

— Но какво целите вие? Да не би… да не би да целите да докажете, че аз… аз съм я убил?

Дерик избухна в смях.

— Не бива да изгубвам самообладание, това е съвсем абсурдно. Е, та ако съм я убил аз, нямаше защо да й крада скъпоценностите, нали?

— Вярно — промърмори Поаро със съкрушен вид. — Не бях помислил за това.

— Ако някога е имало ясен случай на убийство и грабеж, ето ви го — каза Дерик Кетринг. — Бедната Рут, това й довлякоха проклетите рубини. Що ли й трябваше да ги носи със себе си? Струва ми се, че и друг път е ставало убийство заради същите тези скъпоценни камъни.

Ненадейно Поаро се изправи на стола си. Едва забележимо зеленикаво пламъче проблесна в очите му. Приличаше на пъргава котка.

— Още един въпрос, господин Кетринг — каза той. — Ще ми кажете ли датата, когато за последен път се видяхте с жена си?

— Чакайте да си спомня — замисли се Кетринг. — Трябва да е било… да, преди около три седмици. Страхувам се, че не бих могъл да ви кажа точно деня.

— Няма значение — сухо отвърна Поаро. — Това е всичко, което исках да зная.

— Добре — нетърпеливо каза Дерик Кетринг. — Нещо друго?

Той погледна към господин Кареж. Последният очакваше знак от Поаро и го получи с едно съвсем незабележимо поклащане на главата.

— Не, господин Кетринг — учтиво заяви той. — Не, не мисля да ви затрудняваме повече.

— Довиждане — каза Кетринг и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

Поаро се приведе напред и заговори рязко веднага щом младият човек излезе от стаята.

— Обяснете ми — запита той, — кога сте казали на Кетринг за рубините?

— Аз не съм му казвал за тях — отвърна господин Кареж. — Едва вчера следобед ние научихме за тях от Ван Олдин.

— Да. Но в писмото на графа се споменаваше за тях.

Господин Кареж се начумери.

— Естествено аз не съм споменавал на Кетринг за писмото — каза той нервиран. — Това би било съвсем недискретно при сегашния развой на събитията.

Поаро се наведе още повече и тупна по масата.

— Тогава откъде той знае за тях? — подхвърли меко той. — Дамата не ще да му е казала, тъй като той не я е виждал от три седмици. Неправдоподобно изглежда и това Ван Олдин или неговият секретар да са му споменали. Техните срещи с него са били по съвсем друг повод, а не е имало и никакви намеци за тях във вестниците.

Той се изправи и взе шапката и бастуна си.

— И все пак — измърмори на себе си Поаро, — нашият човек знае всичко за тях. Доста чудно, да, доста чудно.