Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
ГОСПОДИН ПАПОПОЛУС ЗАКУСВА

Господин Папополус закусваше. Срещу него бе седнала дъщеря му Зия.

На Вратата на всекидневната се почука и вътре влезе един прислужник с картичка, която поднесе на господин Папополус. Последният я прочете, повдигна вежди и я подаде на дъщеря си.

— Еркюл Поаро — възкликна господин Папополус, като се почеса замислено по лявото ухо. — Чудно ми е какво ли ще иска.

Бащата и дъщерята се спогледаха.

— Вчера го видях на тенискорта — каза господин Папополус. — Зия, това не ми харесва.

— Веднъж той ти направи голяма услуга — напомни дъщеря му.

— Това е Вярно — призна Папополус. — Чувам, при това, че се е оттеглил от активна работа.

Тези няколко думи бащата и дъщерята си размениха на своя роден език. Сега Папополус се обърна към прислужника на френски:

— Въведете господина.

След малко в стаята влезе Еркюл Поаро, изискано облечен и размахващ бастуна си, в най-добро настроение.

— Скъпи мой, господин Папополус.

— Скъпи мой, господин Поаро.

— И вие, госпожице Зия.

Поаро се поклони галантно.

— Ще ни извините, че ще продължим закуската си — каза Папополус, наливайки си втора чаша кафе. — Визитата ви е… хм… малко ранна.

— Скандално е от моя страна — каза Поаро. — Но виждате ли, просто бях принуден.

— О, в такъв случай вие идвате по работа? — измърмори Папополус.

— Да и то много сериозна работа — каза Поаро. — Смъртта на мадам Кетринг.

— Чакайте да си спомня. — Папополус отправи невинен поглед към тавана. — Ах, да! Това бе дамата, която почина в „Синия експрес“, нали? В пресата споменаха нещо за това, но за престъпление не ставаше дума.

— В интерес на следствието — каза Поаро — счетох за уместно да се премълчи този факт. Настана мълчание.

— И по какъв начин мога да ви помогна, господин Поаро? — учтиво попита търговецът.

— О, да — каза детективът. — Ще стигнем и до това.

Той измъкна от джоба си същата кутийка, която бе показал на милионера и като я отвори, извади рубините и ги поднесе на Папополус.

Макар че Поаро го наблюдаваше внимателно, нито мускул не трепна на лицето на стареца. Той взе рубините, разгледа ги с един вид безстрастен интерес и хвърли въпросителен поглед към детектива.

— Превъзходни, нали? — попита Поаро.

— Изключително — потвърди господин Папополус.

— Колко мислите, че струват?

Лицето на гърка леко потрепна.

— Наистина ли е необходимо да ви кажа, господин Поаро?

— Вие сте умен човек, господин Папополус. Не, не е необходимо. Те не струват например петстотин хиляди долара.

Папополус избухна в смях и Поаро се присъедини към него.

— Както ви казах — започна Папополус, подавайки ги на Поаро. — Като имитация те наистина са превъзходни. Ще бъде ли нескромно, господин Поаро, да попитам как попаднаха у вас?

— О, не — усмихна се Поаро. — Нямам нищо против да се доверя на стар приятел като вас. Те бяха притежание на граф де ла Рош.

Гъркът красноречиво повдигна веждите си.

— Така, значи — промърмори той.

Поаро се наведе към него с най-невинно изражение на лицето си.

— Господин Папополус — започна той, — ще играя с открити карти. Оригиналните скъпоценности бяха ограбени от мадам Кетринг в „Синия експрес“. Нека ви кажа първо това: Намирането на тези рубини не ме интересува. Това е работа на полицията. Аз работя не за полицията, а за господин Ван Олдин. Това, което искам, е да пипна човека, който уби мадам Кетринг. Рубините ме интересуват само дотолкова, доколкото могат да ме отведат до този човек. Разбирате ли ме?

Последните две думи бяха произнесени с особено натъртване. Лицето на гърка остана безизразно. Той само каза спокойно:

— Продължавайте.

— Струва ми се вероятно, господине, рубините да сменят притежателя си в Ница… или може би вече са го сменили.

— О! — възкликна Папополус. Той замислено сърбаше кафето си и бе добил някак по-благороден вид от обикновено.

— Рекох си — продължи Поаро с оживление — какво щастие! Моят стар приятел господин Папополус е в Ница. Той ще ми помогне.

— А как мислите, че бих могъл да ви помогна! — запита хладно гъркът.

— Казах си: без съмнение, господин Папополус е в Ница по работа.

— Нищо подобно — рече старецът. — Аз съм тук заради здравето си, по предписание на лекаря. — Той се изкашля пресилено.

— Това ме натъжава — отвърна Поаро с престорено съчувствие. — Но да продължа. Когато един велик руски княз, една австрийска ерцхерцогиня, или един италиански принц пожелаят да се разпоредят с фамилните си скъпоценности, при кого отиват те? При господин Папополус, нали? При този, който е прочут по целия свят с дискретността, с която урежда тези неща.

Папополус леко се поклони.

— Вие ме ласкаете.

— Дискретността е велико качество! — продължи Поаро вдъхновено, а гъркът го възнагради с лека усмивка. — Аз също мога да бъда дискретен.

Погледите на двамата се срещнаха. После Поаро продължи бавно, очевидно грижливо подбирайки думите си:

— Мисля си така: ако тези рубини са преминали в други ръце в Ница, господин Папополус ще научи за това. Той знае всичко, което става в полето на неговата професия.

— О! — възкликна господин Папополус.

— Вие разбирате, че полицията няма пръст в тази работа — каза Поаро. — Работата е лична.

— Човек дочува по нещо — призна господин Папополус предпазливо.

— Например? — поиска да уточни Поаро.

— Има ли причина да ставам клюкар?

— Да — каза Поаро. — Мисля, че има. Може би си спомняте, господин Папополус, че преди седемнадесет години у вас бе оставен на съхранение известен предмет от една… хм… много видна личност. Този предмет ви беше поверен, но за нещастие изчезна много загадъчно. Вие бяхте, ако мога да употребя английски израз, затънал в блатото.

Той плъзна погледа си към девойката. Зия бе отместила встрани чашата и чинията и слушаше с внимание, подпряла брадичката си с ръце. Без да я изпуска от поглед, Поаро продължи:

— Тогава аз бях в Париж. Вие потърсихте помощта ми. Поставихте се в ръцете ми. Казахте ми, че ако намеря онзи предмет, ще спечеля вашата признателност до гроб. Е добре, аз го намерих и ви го върнах.

Господин Папополус въздъхна дълбоко.

— Това бе най-кошмарния епизод в кариерата ми — измърмори той.

— Седемнадесет години са много време — каза Поаро замислен. — Но аз вярвам, че имам право да кажа, че вашата народност не забравя господине.

— Гърците ли? — попита Папополус с иронична усмивка.

— Не, нямам предвид гърците — каза Поаро.

Настана мълчание, после старецът гордо изправи тялото си.

— Вие сте прав, господин Поаро — каза тихо той. — Аз съм евреин. И както казахте, нашата народност не забравя ни злото, ни доброто.

— Тогава вие ще ми помогнете, нали?

— Що се отнася до рубините, господине, аз не мога да направя нищо. — Старецът също внимателно подбираше думите си. — Аз нищо не зная. Нищо не съм чул. Но може би мога да ви се отплатя, в случай че се интересувате от конните състезания.

— При известни обстоятелства те биха могли да ме заинтересуват — рече Поаро, наблюдавайки го внимателно.

— Струва ми се, че има един кон, който се състезава в Лоншан и който си заслужава вниманието. Не мога да твърдя нищо сигурно, вие сам разбирате.

Той замълча, впил поглед в Поаро, сякаш искаше да се увери, че детективът го е разбрал.

— Чудесно ви разбирам — кимна с глава Поаро.

— Името на коня — каза господин Папополус, като се облегна назад и допря върховете на пръстите си, — е „Маркизът“. Аз мисля, но не съм напълно сигурен, че това е английски кон, нали Зия?

— И аз мисля така — съгласи се дъщеря му.

Поаро се изправи на крака.

— Благодаря ви, господине — каза той. — Голямо нещо е да имаш някакво сведение за коня, предварително пошушнато от жокея, както казват англичаните. Довиждане, господине, и хиляди благодарности!

Поаро се обърна към девойката:

— Довиждане, госпожице Зия. Струва ми се сякаш вчера е било когато ви видях в Париж. Или най-много да са се изминали две години.

— Има разлика между шестнадесет и тридесет и три — усмихна се тъжно Зия.

— Ала не и при вас — каза галантно Поаро. — Баща ви и вие може би ще вечеряте с мен някоя вечер?

— Ще бъдем очаровани — отвърна Зия.

— Тогава ще уточним по-късно кога. А сега, позволете ми да се оттегля.

Поаро тръгна по улицата като си тананикаше някаква песенчица и въртеше бастуна си в най-добро разположение на духа. Веднъж или дваж той се усмихна на себе си, влезе в първия пощенски клон на пътя си и изпрати една телеграма. Написването на телеграмата му отне известно време, тъй като тя беше шифрована и трябваше да си напрегне паметта.

Телеграмата се отнасяше до изгубването на една брошка и бе адресирана до инспектор Джеп „Скотланд Ярд“.

Разшифрована, тя бе кратка и конкретна:

„Телеграфирайте ми всичко, което ви е известно за човека, чието прозвище е Маркиза.“