Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ПАК В „СИНИЯ ЕКСПРЕС“

„Влакът на милионерите“, както понякога го наричат, навлезе с главоломна скорост в следващия завой. Ван Олдин, Кентън и Поаро седяха заедно и мълчаха. Кентън и Ван Олдин имаха две купета, свързани едно с друго, както Рут Кетринг и прислужничката по време на съдбоносното пътуване. Купето на детектива бе малко по-далеч.

Пътуването, което извикваше най-болезнени спомени в съзнанието на Ван Олдин, беше истинско мъчение за него. Поаро и Кентън разменяха по някоя дума от време на време на тих глас, за да не го смущават.

Когато влакът направи обиколката си по околовръстната линия и достигна Лионската гара в Париж, Поаро изведнъж се активизира. Ван Олдин разбираше, че една от целите на Поаро при това пътуване е да се пресъздаде престъплението. Самият детектив играеше всички роли последователно. Той беше прислужничката, затворена в купето, беше мисис Кетринг, която с изненада и тревога познава съпруга си, после самият Дерик Кетринг в момента, в който открива съпругата си да пътува със същия влак. Най-сетне той опита всички възможни начини да бъде скрит един човек в съседното купе.

После изведнъж му хрумна някаква идея. Той сграбчи за ръката Ван Олдин.

— Боже мой, но това е нещо, за което досега не съм и помислял! Трябва да прекъснем пътуването си в Париж. Бързо, бързо, веднага трябва да слезем!

Той сграбчи два куфара и изхвръкна навън от купето. Стъписани от учудване, Ван Олдин и Кентън го последваха.

Милионерът вече си бе съставил добро мнение за способностите на Поаро и сега трудно можеше да го подмени. На изхода на гарата ги задържаха. Билетите им се намираха в кондуктора на влака — факт, който и тримата бяха забравили.

Обясненията на Поаро бяха бързи, убедителни и красноречиви, ала не произведоха никакъв ефект върху чиновника с апатичен израз.

— Стига сме си губили времето — каза нетърпеливо Ван Олдин. — Разбирам, че бързате, господин Поаро. За бога, платете пътните от Кале и да тръгваме направо закъдето сте намислили.

Но Поаро изведнъж бе замлъкнал и останал като вкаменен на мястото си. Протегнатата му ръка се бе вцепенила като парализирана.

— Аз съм бил малоумен — каза си просто той. — Честна дума, тези дни съм си загубил ума. Нека се върнем във влака и да си продължим пътуването мирно и тихо. Ако имаме късмет, влакът може би още не е заминал.

Те стигнаха до синьото туловище на експреса тъкмо навреме и влакът бавно потегляше, когато Кентън последен от тримата се качи с куфара си във вагона.

Кондукторът ги посрещна съчувствено и им помогна да пренесат багажа си до купетата. Ван Олдин не каза нищо, но беше явно, че е малко разочарован от ексцентричното поведение на Поаро. Когато останаха за малко насаме, той сподели с Кентън:

— Това е гонитба на вятъра. Човекът е объркал схващанията си за нещата. Той е прочут детектив, с големи заслуги навремето, но щом като започна да бърка мислите си и да се лута като подплашен заек, не разчитайте много на него.

Поаро се приближи към тях, като се извиняваше и упрекваше себе си и имаше такъв унил вид, че всяка рязка дума ставаше излишна. Ван Олдин посрещна хладнокръвно извиненията му, но се въздържа от язвителни забележки.

Вечеряха във влака и след това, за изненада на останалите двама, Поаро предложи и тримата да останат в купето на Ван Олдин.

Милионерът го изгледа с любопитство.

— Криете ли нещо от нас, господин Поаро?

— Аз? — изненада се невинният Поаро. — Що за идея?

Ван Олдин не отговори, но си личеше, че отговорът на детектива не го задоволи. Казаха на камериерката, че не е нужно да приготвя леглата. Колкото и голяма да беше изненадата на девойката, тя не я прояви, тъй като не по-малък беше бакшишът, които Ван Олдин пъхна в ръката й. Тримата мъже седяха мълчаливо. Поаро изглеждаше неспокоен и разтревожен. Той се обърна към секретаря:

— Майор Кентън, запъната ли е вратата на вашето купе? Имам предвид вратата към коридора.

— Да, току-що я запънах.

— Сигурен ли сте? — попита Поаро.

— Ще отида да проверя, ако искате — каза Кентън усмихнат.

— Не, не. Не си правете труд. Аз ще проверя за себе си.

Той влезе в съседната купе и след малко се върна, кимайки с глава.

— Да, да. Затворена е. Трябва да прощавате чудатостите на един стар човек като мен.

Поаро затвори вратата между двете купета и пак седна на мястото си в десния ъгъл.

Часовете минаваха. Тримата мъже се бяха унесли в дрямка, като от време на време някой от тях се сепваше и пак задрямваше. Вероятно никога преди това не беше се случвало трима души да ангажират спални купета в най-луксозния експрес и после да се откажат от удобствата, за които са платили. Поаро често поглеждаше часовника си, после главата му клюмваше и той пак задрямваше. Изведнъж той стана от мястото си, отвори междинната врата, надникна в съседното купе, пак затвори вратата и седна, поклащайки глава.

— Какво има? — прошепна Кентън. — Вие очаквате нещо да се случи, нали?

Нервите ми не са в ред — призна Поаро. — Аз съм като капка върху напечена от слънцето керемида. И най-малкият шум ме кара да подскачам. Кентън се прозина.

— Това пътуване е дяволски неудобно — измърмори той. — Предполагам, че все пак знаете целта му, господин Поаро.

Кентън пак се намести колкото може по-удобно и задряма. Спеше и Ван Олдин, когато Поаро, поглеждайки за четиринадесети път часовника си, се наведе напред и потупа милионера по рамото.

— Е, какво има?

— След пет или десет минути, господине, пристигаме в Лион.

— Боже мой! — лицето на Ван Олдин изглеждаше бяло и безкръвно на слабото осветление. — Тогава по това време е била убита бедната Рут.

Той седеше, втренчил поглед право пред себе си, устните му потрепваха нервно, а във въображението му се разиграваше цялата ужасна трагедия, която бе отровила живота му.

Разнесе се познатият шум от триенето на спирачките, влакът намали скоростта си и навлезе в гарата на Лион.

Ван Олдин спусна прозореца и се наведе навън.

— Ако Дерик не го е извършил… ако новата ви теория е правилна, тогава убиецът е слязъл от влака тук, нали? — попита той през рамото си.

За негова изненада Поаро поклати отрицателно глава.

— Не. — каза той замислен. — Никакъв мъж не е напускал влака, но аз мисля… да, аз мисля, че това може да е сторила жена.

Кентън пое дълбоко дъх.

— Жена?! — извика рязко Ван Олдин.

— Да, Жена — кимна утвърдително Поаро. — Може би не си спомняте, господин Ван Олдин, но мис Грей спомена в показанията си, че един младеж с шапка и пардесю е слязъл на перона да се поразтъпче. Аз мисля, че най-вероятно този момък да е бил преоблечена жена.

— Но коя е била тя?

Лицето на милионера изразяваше недоверие, но отговорът на Поаро прозвуча сериозно и категорично:

— Нейното име… или по-точно името, под което тя е била известна дълги години… е Кити Кид, но вие, господин Ван Олдин, я познавате под друго име… под името Ада Мейсьн.

Кентън скочи на крака.

— Какво? — извика той. Поаро се обърна към него.

— Ах, да… щяха да забравя. — Той измъкна нещо от джоба си и го поднесе към секретаря.

— Позволете ми да ви предложа една цигара… от собствената ви табакера. Съвсем небрежно беше от ваша страна да я изпуснете, когато се качихте във влака от околовръстната линия в Париж.

Кентън остана като вкаменен, втренчил поглед в детектива. После той се опита да направи някакво бързо движение, но Поаро вдигна предупредително ръката си.

— Не, не мърдайте — изрече той с кадифен глас. — Вратата към съседното купе е отворена и пътят ви сега е преграден. Аз отворих вратата, когато потеглихме от Париж и предложих на нашите приятели от полицията да си заемат местата там. Както се надявам, вие знаете, че френската полиция твърде настойчиво ви търси, майор Кентън… или ако мога да ви нарека… Господин Маркиз.