Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
ЕДНА НОВА ТЕОРИЯ

— Господин Поаро иска да ви види, сър.

— Прати го по дяволите! — каза троснато Ван Олдин.

Кентън замълча съчувствено.

Ван Олдин се надигна от стола си и закрачи насам-натам из стаята.

— Предполагам, че сте прочели проклетите вестници тази сутрин?

— Прегледах ги набързо, сър.

— И продължават в същия дух, нали?

— Боя се, че е така, сър.

Милионерът седна пак и притисна с ръка челото си.

— Ако само си имах представа, че ще стане така! — изохка той. — Никога не бих наел този дребен белгиец да изрови истината. Да се намери убиецът на Рут — само това исках аз.

— Нима бихте предпочели да се разхожда свободно?

Ван Олдин въздъхна.

— Бих предпочел да взема правото и закона в собствените си ръце.

— Аз не мисля, че това би било много разумно, сър.

— Все едно… Сигурен ли сте, че този приятел иска да говори с мен?

— Да, мистър Ван Олдин. Дори много настоява.

— Тогава предполагам, че има причини. Ще го приема още тази сутрин.

Когато влезе, Поаро имаше много свеж и добър вид. Той изглежда не забеляза липсата на сърдечност в начина, по който милионерът го прие и приятно забъбри на най-различни теми. Обясни, че е дошъл в Лондон да се посъветва с лекаря си и спомена името на един известен хирург.

— Не, не ми е от войната. Това нараняване ми е спомен от службата в полицията. Нарани ме един разбойник — апаш.

Той потупа лявото си рамо и смигна.

— Аз винаги съм ви считал за щастливец, господин Ван Олдин. Вие се различавате от представата, която имаме за американските милионери, жертви на дииспепсията.

— Аз съм доста жилав — каза Ван Олдин. — Водя както виждате, много обикновен живот и се задоволявам с малко.

— Не сте ли виждали напоследък мис Грей? — попита невинно Поаро, обръщайки се към секретаря.

— Аз… да, един-два пъти, — каза Кентън.

Той леко се изчерви, а Ван Олдин Възкликна изненадан:

— Интересно. Вие никога не сте ми споменавали, че сте я виждал, Кентън.

— Не мисля, че това би ви интересувало, сър.

— Тази девойка ми харесва много, — каза Ван Олдин.

— Трябва да се съжалява хиляди пъти, че тя отново се е погребала в Сейнт Мери Мийд — забеляза Поаро.

— Това говори много добре за нея, — защити я разпалено Кентън. — Малцина биха се погребали в това затънтено кътче, и то заради една капризна старица, която не й е дори роднина.

— Аз не оспорвам това — отвърна Поаро примигвайки, — но все пак повтарям, че съжалявам за саможертвата й. А сега, господа, да пристъпим към работата.

Двамата мъже го погледнаха леко изненадани.

— Вие не бива да се шокирате, нито да се тревожите от това, което ще ви съобщя. Да предположим, господин Ван Олдин, че в края на краищата Дерик Кетринг не е убил жена си?

— Какво?!

Двамата впериха като втрещени погледи в детектива.

— Да предположим, казвам аз, че господин Кетринг не е убил жена си.

— Луд ли сте, господин Поаро? — извика Ван Олдин.

— Не, — отвърна спокойно Поаро, — не съм луд. Може би аз съм ексцентричен… поне известни хора казват така. Аз съм напълно с всичкия си, както се казва. Питам ви, господин Ван Олдин, ще се зарадвате ли или ще се разочаровате, ако истината е такава, каквато ви казвам?

Ван Олдин го изгледа продължително.

— Естествено, че ще се зарадвам — каза най-сетне той. — Това теоретическо упражнение ли е, господин Поаро, или предположение, опиращо се на факти?

Поаро погледна към тавана.

— Съществува известна вероятност — каза той това да е бил и граф Де ла Рош, а в края на краищата. Аз поне успях да опровергая неговото алиби.

— Как успяхте?

Поаро скромно повдигна рамене.

— Имам си свои методи. С малко такт, малко хитрост и готово.

— Ами рубините? — запита Ван Олдин. — Онези, рубини, които графът имаше, бяха фалшиви.

— И той не би извършил убийството освен за рубините. Но вие не дооценявате една друга точка, господин Ван Олдин. Що се отнася до скъпоценностите, възможно е и някой друг да е бил в купето преди него.

— Но това е съвсем нова теория! — извика Кентън.

— Вярвате ли в действителност на тази безсмислица, господин Поаро? — настоятелно попита милионерът.

— Това още не е доказано — отвърна спокойно Поаро.

— То е все още само теория, но казвам ви, господин Ван Олдин, фактите си заслужават да бъдат изследвани. Вие трябва да ме придружите до Южна Франция, за да разследваме на самото място.

— Мислите ли наистина, че това е необходимо… моето присъствие, искам да кажа?

— Мислех си, че вие сам бихте настоявали да дойдете, — каза детективът с нотка на съжаление в гласа си, която не остана незабелязана от другите.

— Да, да, разбира се, — съгласи се милионерът. — Кога искате да тръгнем, господин Поаро?

— В момента вие сте много зает, сър — промърмори Кентън, но милионерът вече бе решил и махна с ръка:

— Смятам, че тази работа е най-важна — каза той. — Добре, господин Поаро, до утре. С кой влак?

— Мисля, че е най-добре да отпътуваме със „Синия експрес“ — каза Поаро и се усмихна.