Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
КЕЙТРИН СЕ СПРИЯТЕЛЯВА

На следващата сутрин Кейтрин и Ленокс седяха на терасата на вила „Маргерит“. Помежду им възникваше вече нещо като приятелство, въпреки разликата във възрастта. Ако не беше Ленокс, животът на Кейтрин във вила „Маргерит“ би бил труднопоносим. Случаят Кетринг бе темата на всички разговори в момента, а лейди Темплин открито използваше връзката на гостенката си с аферата, за да стане самата тя по-интересна. И най-енергичните протести и откази на Кейтрин не можеха да пробият бронята на уважението, което лейди Темплин хранеше към себе си. Ленокс се държеше неутрално, забавлявайки се с маневрите на майка си и все пак съчувстваше на Кейтрин. Чъби ни най-малко не помагаше при това положение, тъй като неуморимо представяше Кейтрин на всички с детински възторг:

— Това е мис Грей. Нали чухте за мистерията в „Синия експрес“? Тя е била вътре до ушите! Говорила е надълго и нашироко с Рут Кетринг само няколко часа преди убийството. Цяло щастие за нея, нали?

Няколко забележки от този род бяха предизвикали тази сутрин Кейтрин да реагира необичайно остро и когато останаха сами, Ленокс забеляза с провлечения си говор:

— Не сте свикнала на този род експлоатация, нали? Има още много да научите, Кейтрин.

— Съжалявам, че не се овладях. По правило това не ми се е случвало.

— Време е да се научите да избухвате. Чъби е само глупак. Напълно безобиден. С майка ми, разбира се, е по-трудно, но пред нея можете да избухвате до второ пришествие, без това да й направи впечатление. Само ще ви изгледа тъжно с големите си сини очи.

Кейтрин не отговори нищо и Ленокс продължи:

— И аз съм като Чъби. И на мен ми е страшно интересно едно такова убийство, но… с Дерик работата е друга. Това, че ми е познат, сякаш променя всичко.

Кейтрин кимна.

— И тъй, вие обядвахте с него вчера — продължи Ленокс замислено. — Харесвате ли го, Кейтрин?

Госпожица Грей се замисли малко.

— Не зная — бавно каза тя.

— Той е много хубав.

— Да, хубав е.

— Какво не харесвате у него?

Кейтрин не отговори на въпроса.

— Той ми говори за смъртта на жена си — каза тя. — Каза ми, че не би се преструвал да отрича, че това е просто щастие за него.

— Това ви шокира, предполагам — каза Ленокс и след малко добави с променен глас. — Той ви харесва, Кейтрин.

— Обедът беше великолепен — усмихна се Кейтрин.

Ленокс не се остави да я заблудят.

— Забелязах това същата вечер, когато той дойде тук — каза тя замислена. — По начина, по който ви гледаше. При това вие не сте неговият тип. Тъкмо обратното. Е, добре, да приемем, че това е като религията. Просто те хваща на определена възраст.

— Госпожицата я търсят на телефона — обади се Мари от прозореца на салона. — Господин Еркюл Поаро желае да говори с нея.

— Още сензации! Вървете, Кейтрин! Идете и си побъбрете с вашия детектив.

В слушалката прозвуча стегнатият глас на Еркюл Поаро:

— Говори госпожица Грей, нали? Добър ден, госпожице, имам да ви предам нещо от страна на господин Ван Олдин, бащата на мадам Кетринг. Той много иска да говори с вас или във вила „Маргерит“, или в своя хотел — където вие предпочитате.

Кейтрин се замисли за момент, но реши, че за Ван Олдин ще бъде мъчително и ненужно да идва във вила „Маргерит“. Лейди Темплин би го посрещнала прекалено радостно. Тя никога не пропускаше случай да завърже познанство с милионер. Кейтрин каза на Поаро, че предпочита да отиде в Ница.

— Превъзходно, госпожице. Лично ще дойда да ви взема с кола. Да кажем след три четвърти час?

Точно на минутата Поаро се появи. Кейтрин го очакваше и двамата веднага потеглиха.

— Е, госпожице, как се развиват нещата?

Тя погледна закачливите му очи и у нея се затвърди първото й впечатление, че у господин Еркюл Поаро има нещо много привлекателно.

— Това е нашият криминален роман, нали? — каза Поаро. — Бях ви обещал, че заедно ще го разучим. Аз винаги държа на обещанията си.

— Много сте любезен — промълви Кейтрин.

— А вие ми се подсмивате, но искате ли да чуете как се развива случаят или не искате?

Кейтрин призна, че това би било интересно и Поаро започна да и обрисува портрета на граф Де ла Рош.

— Вие мислите, че той е убиецът — попита замислено Кейтрин.

— Това е теорията — отвърна Поаро резервирано.

— Сам вие вярвате ли в това?

— Не съм казал такова нещо. А вие, госпожице, какво мислите?

Кейтрин поклати глава.

— Как бих могла да знам? Нищо не зная по този вьпрос, но бих казала, че…

— Да? — насърчи я Поаро.

— Е, добре… от това, което говорихте за графа, той не ми изглежда от този тип хора, които могат да убият.

— О! Много добре! — извика Поаро. — Вие се съгласявате с мен. Точно това казах и аз.

Той я изгледа изпитателно.

— Но кажете ми, вие впрочем се запознахте с мистър Дерик Кетринг, нали?

— Да, срещнах го у лейди Темплин, а вчера обядвах с него.

— О, да — каза Поаро, поклащайки глава, — жените… те харесват това, нали?

Той смигна на Кейтрин и тя се засмя.

— Кетринг е от този тип мъже, които изпъкват измежду другите — продължи Поаро. — Несъмнено вие сте го видяла в „Синия експрес“.

— Да, забелязах го.

— Във вагон-ресторанта?

— Не. Изобщо не съм го срещала там. Видях го само веднъж… влизаше в купето на жена си.

Поаро кимна.

— Чудна работа — промърмори той. — Мисля, че казахте, че сте била будна и сте гледала навън от прозореца си на Лион? И не сте видяла един висок мургав мъж като граф Де ла Рош да слиза от влака?

Кейтрин поклати глава.

— Мисля, че изобщо никого не съм видяла — каза тя. — Имаше един млад момък на перона, който се разхождаше насам-натам, но не мисля, че е слязъл от влака. Имаше и един пълен французин с брада, в пижама и връхна дреха, който си взе чаша кафе. Останалите по перона мисля, че бяха железничари.

Поаро кимна няколко пъти с глава.

— Вижте какво — повери й той, — граф Де ла Рош има алиби. Алибито е все пак нещо много опасно, зайчото винаги оставя вратичка за най-тежкото подозрение. Но ето че пристигнахме.

Те отидоха направо в апартамента на Ван Олдин, където намериха Кентън. Поаро го представи на Кейтрин. След размяна на обичайните баналности Кентън каза:

— Ще съобщя на мистър Ван Олдин, че госпожица Грей е тук.

Той влезе в съседната стая и каза нещо с нисък глас на милионера. След малко Ван Олдин се появи в стаята и се отправи към Кейтрин с протегнати ръце, като същевременно сякаш я пронизваше с изпитателния си поглед.

— Радостен съм да ви срещна, мис Грей — каза той непринудено. — С нетърпение очаквах да чуя какво можете да ми кажете за Рут.

Милионерът спечели Кейтрин с простотата на държането си. Тя почувства колко много скърбеше този човек за дъщеря си, въпреки че се владееше и не даваше израз на чувствата си.

Той й предложи стол.

— Седнете тук, моля ви, и ми разкажете просто всичко.

Поаро и Кентън се оттеглиха дискретно в съседната стая и Кейтрин и Ван Олдин останаха сами. За нея не беше трудно да говори. Непринудено му предаде разговора си с Рут Кетринг, дума по дума, доколкото можеше да си го припомни. Той мълчаливо я слушаше, облегнат назад в креслото, засенчвайки очи с едната си ръка. Когато тя свърши, тихо каза:

— Благодаря ви, драга.

Двамата замълчаха за кратко. Кейтрин чувстваше, че съболезнованията тук биха били неуместни. Когато милионерът заговори, тонът на гласа му бе различен:

— Аз съм ви много благодарен, мис Грей. Мисля, че вие сте направила много, да успокоите моята бедна Рут в последните часове на живота й. Сега искам да ви попитам нещо. Вие знаете, господин Поаро ви е споменал за негодника, с когото се бе обвързало бедното ми момиче. Как мислите, би ли могла тя да промени решението си след разговора, който сте имали?

— Не мога да ви кажа това със сигурност. Положително бе взела някакво решение, защото впоследствие настроението й се подобри. Стана по-весела.

— И не ви спомена нищо къде възнамерява да се срещне с онзи негодник — в Париж или в Хиер?

Кейтрин поклати глава.

— За това не каза нищо.

— Да — въздъхна замислен Ван Олдин, — а то е най-важната точка. Е, добре, времето ще покаже.

Той се изправи и отбори вратата на съседната стая. Поаро и Кентън влязоха.

Кейтрин отклони любезно поканата на милионера да обядва с него и Кентън я изпрати до колата, която я чакате долу. Като се върна в апартамента, той завари Поаро и Ван Олдин да разговарят оживено.

— Само ако знаехме — каза замислено милионерът, — какво е било последното решение на Рут. Впрочем решенията биха могли да бъдат дузина. Тя би могла да слезе от влака в Париж и да ми телефонира. Би могла и да продължи за Южна Франция и да се обясни с графа там. Всичко е така тъмно, абсолютно тъмно! Все пак камериерката казва, че Рут е била изненадана и уплашена при появата на графа на гарата в Париж. Ясно е, че първоначалният план не е бил такъв. Съгласен ли сте с мен, Кентън.

Секретарят му се сепна.

— Моля да ме извините, мистър Ван Олдин. Не слушах.

— Мечтаете, а? — закачи го Ван Олдин. — Това не ви е присъщо, но виждам, че тази девойка ви е завъртяла главата.

Кентън се изчерви.

— Тя е забележително хубава — каза замислено Ван Олдин, — много хубава. Видяхте ли какви очи има?

— Всеки мъж — каза Кентън, — би забелязал очите и.