Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
ГРАФ ДЕ ЛА РОШ

Ван Олдин прочете писмото умълчан. Лицето му почервеня от яд. Мъжете, които го наблюдаваха, видяха как вените по слепоочията му затупкаха, а ръцете му несъзнателно се впиха една в друга. Без да продума, той върна писмото обратно. Господин Кареж се бе загледал замислен в бюрото, очите на господин Кокс бяха забити в тавана, а господин Еркюл Поаро леко изтупваше едно петънце прах от ръкава си. И тримата тактично избягваха да погледнат към Ван Олдин.

Съзнаващ поста и задълженията си, господин Кареж пръв зачекна неприятната тема.

— Може би, господине — измънка той, — на вас е известно от кого… хм… е писано това писмо?

— Да — отговори твърдо Ван Олдин.

— Аха? — възкликна въпросително следователят.

— Един мошеник, който нарича себе си граф Де ла Рош.

Настъпи тишина. После Поаро се наведе напред, заигра си с една линийка от бюрото на следователя и откровено се обърна към милионера:

— Господин Ван Олдин, всички ние съчувстваме, дълбоко съчувстваме на болката, която ви причинява разговорът на тази тема, но повярвайте ми, господине, сега не е време за съболезнования. Ако ще се раздава правосъдие, ние трябва да знаем всичко. Помислете една минутка и вие самият ясно ще разберете това.

Миг-два Ван Олдин мълча и след това неохотно кимна с глава в знак на съгласие.

— Напълно сте прав, господин Поаро. Колкото и да е болезнено, аз нямам никакво право да скривам каквото и да било.

Комисарят въздъхна облекчено, а следователят се облегна в креслото си и намести едно пенсне на суховатия си дълъг нос.

— Може би вие сам ще ни разкажете, господин Ван Олдин — подкани той, — всичко, което знаете за този господин?

— Това започна в Париж преди единадесет или дванадесет години. Тогава дъщеря ми беше девойка, изпълнена с глупави романтични блянове като всяко младо момиче. Скрито от мен се запознала с този граф Де ла Рош. Вие сигурно сте слушали за него?

Комисарят и Поаро кимнаха утвърдително.

— Самият той се нарича граф Де ла Рош — продължи Ван Олдин, — но аз се съмнявам дали наистина притежава тази титла.

— Не бихте открили името му в „Алманах де Гота“ — потвърди комисарят.

— Разбрах това — каза Ван Олдин. — Човекът бе с изящна външност, модерен негодяй, фатално привлекателен за жените. Рут бе опропастена от него, но аз бързо ликвидирах цялата работа. Той не беше нищо повече от един обикновен мошеник.

— Напълно сте прав — прекъсна го комисарят. — Граф Де ла Рош е наш добър познайник. Ако беше възможно, ние отдавна да сме го поставили зад решетките, но честна дума, това не е така лесно. Този приятел е ловък, пък и аферите му са винаги свързани с дами с високо обществено положение. Измъква от тях пари чрез шарлатании или по пътя на шантажа и те, разбира се, си мълчат. Не бива да се посрамиш пред очите на цял свят, нали, и така той запазва изключителната си власт над жените.

— Така е — натърти милионерът. — Аз набързо ликвидирах работата. Казах на Рут откровено какво представлява той и волю-неволю тя трябваше да ми повярва. Около година по-късно се запозна със сегашния си съпруг и се омъжи за него. Доколкото знаех, това беше краят на целия въпрос. Но само преди седмица открих, за свое удивление, че дъщеря ми е възобновила връзките си с граф Де ла Рош. Била го срещала често в Лондон и Париж. Упрекнах я за нейната непредпазливост, защото, смея да кажа, господа, че по мое настояване тя се готвеше да подаде молба за развод срещу своя съпруг.

— Интересно — промълви меко Поаро с вперени в тавана очи.

Ван Олдин рязко го изгледа, преди да продължи:

— Обясних й неразумността да продължава срещите си с графа при съществуващите обстоятелства и мислех, че се е съгласила с мен.

Следователят се покашля дискретно:

— Но съгласно това писмо… — започна той и млъкна.

Ван Олдин издаде напред квадратната си челюст.

— Зная. Не бива да се омаловажават фактите. Колкото и неприятно да е, това е истината. Ясно е, че Рут е уредила да иде в Париж и там да се срещне с Де ла Рош. След моите предупреждения обаче тя трябва да е писала на графа, предлагайки промяна на рандевуто.

— „Златните острови“ — каза комисарят замислен, — се намират тъкмо срещу Хиер, отдалечен и идиличен кът.

Ван Олдин кимна.

— Боже мой! Как е могла Рут да бъде такава глупачка? — горчиво възкликна той. — И всички тези приказки, че пише книга върху скъпоценностите! Охо, сигурно той е подгонил рубините още от самото начало.

— Има едни много прочути рубини — подхвана Поаро, — част от съкровищата на царската корона в Русия. Те са нещо изключително и стойността им е почти легендарна. Според известни слухове напоследък те са станали притежание на един американец. Прави ли сме, господине, в заключението си, че вие сте техният собственик?

— Да — отвърна Ван Олдин. — Закупих ги в Париж преди около десетина дни.

— Ще ме извините, господине, но вие от доста време водехте преговори за тях, нали?

— Малко повече от два месеца. Защо?

— Такива неща се узнават — усмихна се Поаро. — Скъпоценности като тези винаги мъкнат след себе си една порядъчна тълпа чакали.

Лицето на милионера се изкриви от болезнена гримаса.

— Спомням си — печално промълви той, — една шега, която казах на Рут, когато й ги подарих. Казах й да не ги взема със себе си в Ривиерата, тъй като не бих понесъл да я видя ограбена и убита заради скъпоценностите. Господи! Човек казва някои неща, без да помисли или да знае, че ще се сбъднат. Настъпи скръбна тишина. След това Поаро заговори отвлечено:

— Нека старателно подредим фактите, с които разполагаме. В съответствие със сегашната ни теория ето техният ред: граф Де ла Рош знае, че вие сте закупили скъпоценностите. Със своя стратегия убеждава мадам Кетринг да ги вземе със себе си. Следователно той е мъжът, когото Мейсън е видяла във влака в Париж.

Останалите трима кимнаха в съгласие.

— Мадам се изненадва като го вижда, но той моментално се справя с положението. Мейсън е отстранена, поръчва се поднос с вечеря. От кондуктора знаем, че той е приготвил леглото за първото купе, ала не е влязъл във второто и че един човек чудесно е можел да се скрие от него. Следователно графът трябва да е бил там. Никой не знае за присъствието му във влака освен мадам: той се е погрижил камериерката да не види лицето му. Всичко, което тя можа да каже, е, че мъжът е бил висок и тъмнокос. Това е съвсем смътно впечатление. Те са сами и влакът пътува в нощта. Няма да има нито писъци, нито съпротива, защото мъжът е, както тя си мисли, неин любовник.

Той се обърна меко към Ван Олдин.

— Смъртта, господине, трябва да е била почти моментална. Ще прескочим набързо това. Графът взема кутията със скъпоценности, която лежи готова под ръката му. Малко след това влакът навлиза в Лион.

Господин Кареж даде израз на одобрението си.

— Съвършено. Кондукторът не се вижда. За нашия човек е лесно да напусне влака, лесно ще му бъде да хване обратния влак за Париж или за там, където си пожелае и така престъплението ще бъде тълкувано като обикновена кражба. Но заради писмото, намерено в чантата на мадам, сигурно е, че не графът е бил забелязаният.

— Било е пропуск от негова страна да не претършува чантата — предположи комисарят.

— Несъмнено е мислил, че Рут е унищожила писмото. Било е… извинявайте, господине… било първокласна недискретност да го запази.

— И все пак — измърмори Поаро, — недискретност, която графът може би е предвиждал.

— Искате да кажете?

— Искам да кажа, че всички сме единодушни в едно: граф Де ла Рош познава едно нещо из основи — жените. Как тогава един познавач на жените като него няма да предвиди, че мадам би запазила писмото?

— Да, да — забеляза следователят усъмнен, — има нещо вярно в думите ви. Но в такива моменти, разбирате, човек не е господар на себе си, не разсъждава трезво. Боже мой! — възкликна разчувствано той, — ако нашите престъпници вардеха главите си и действаха с разум, как бихме ги залавяли?

Поаро се усмихна на себе си.

— Случаят ми се струва ясен — подхвана другият, — но труден за доказване. Графът е ловък мошеник и ако камериерката не го идентифицира…

— Което е почти невероятно — прекъсна го Поаро.

— Така, така — следователят потърка брадата си.

Намеси се господин Кокс:

— Ако… вие казвате ако?

— Да, господин следовател, аз казвам ако.

Кокс рязко го изгледа.

— Прав сте — каза най-после той, — ние избързваме. Възможно е графът да си има алиби. В такъв случай ние ще изглеждаме глупаци.

— Ах, какъв пример! — възкликна Поаро. — Все пак това е съвсем без значение. Естествено, ако той е извършил престъпление, ще има алиби. Човек с неговия опит не пренебрегва предпазните мерки. О, не, аз казвам ако съвсем заради друго.

— Заради какво?

Поаро опъна показалеца си.

— Заради психологията.

— Е? — заинтригува се комисарят.

— Психологията греши. Графът е мошеник, това е вярно. Графът е изнудвач, така си е. Графът разчита на жените, съгласен съм. Той прави сметка да задигне скъпоценностите на мадам, напълно вярно. Но хора от такъв род убийци ли са? Аз казвам — не! Хората от рода на графа са винаги страхливци, те не предприемат рискове. Той играе на сигурна, здрава карта — наистина, както казват англичаните, той блъфира, но… убийство, хиляди пъти не! — Поаро поклати глава с недоволство.

Следователят обаче не изглеждаше склонен да се съгласи с него.

— Винаги идва ден, когато такива мошеници си загубват ума и отиват много надалеч — забеляза тактично той. — Несъмнено настоящият случай е именно такъв. Без да желая да оспорвам вашата теза, господин Поаро…

— Аз изказах само мнението си — опита да обясни Поаро. — Случаят, разбира се, е във вашите ръце и вие ще сторите това, което считате за правилно.

— Самият аз дълбоко вярвам, че граф Де ла Рош е човекът, когото трябва да хванем — каза господин Кареж.

— Съгласен ли сте с мен, господин комисарю!?

— Напълно.

— А вие, господин Ван Олдин?

— Да — отвърна милионерът, — да. Човекът без съмнение е един изпечен престъпник.

— Боя се, че ще бъде трудно да сложим ръка върху него — каза следователят, — но ще сторим всичко възможно. Веднага ще изпратим инструкции.

— Разрешете ми да ви помогна — обади се Поаро. — Изглежда, че това няма да ви затрудни.

— Е?

Останалите се взряха в него, а дребният човечец им се усмихна ободряващо.

— Моя работа е да разглеждам нещата — обясни той. — Графът е интелигентен човек. В момента е настанен в една вила, в която той се укрива — вила „Марина“ в Антиб.