Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (3)

ГЛАВА ТРЕТА
„ОГНЕНОТО СЪРЦЕ“

Ръфъс ван Олдин мина през въртящата се врата на хотел „Савоя“ и се упъти към рецепцията. Дежурният хотелиер го поздрави с почтителна усмивка.

— Драго ми е, че пак ви виждам, мистър Ван Олдин.

Американският милионер кимна глава в отговор и запита:

— Всичко е наред, нали?

— Да, сър. Майор Кентън е горе в апартамента.

Ван Олдин кимна повторно.

— Някакво писмо?

— Всички ги изпратихме горе, мистър Ван Олдин. О, момент, моля. — Хотелиерът бръкна в една преграда и поднесе едно писмо. — Пристигна само преди пет минути.

Ръфъс ван Олдин взе писмото и когато видя плавния женски почерк, лицето му мигом се измени. Резките му черти се смекчиха и твърдата линия на устата се отпусна. Той изглеждаше вече друг човек. Запъти се към асансьора с писмото в ръка и все още с усмивка на устните.

Във всекидневната на неговия апартамент един млад човек седеше зад бюрото и чевръсто подреждаше кореспонденцията с опитност, породена от дългата практика. При влизането на Ван Олдин той скочи на крака.

— Здравей, Кентън.

— Радвам се, че се завръщате, сър. Добре ли прекарахте?

— Горе-долу — отвърна милионерът безстрастно. — Париж е съвсем незначителен град днес. Все пак аз получих това, за което отидох. — Той се усмихна на себе си някак зловещо.

— Вие Винаги успявате в това — засмя се секретарят.

— Така е — съгласи се милионерът.

Говореше с реалистичен тон, като човек, констатиращ някакъв добре известен факт. Съблече тежкия си балтон и се запъти към бюрото.

— Нещо срочно?

— Не мисля, сър. Все текущи въпроси. Не съм успял дори още да ги сортирам.

Ван Олдин кимна леко. Той беше човек, който рядко раздаваше упреци или похвали. Методите му към хората, които наемаше, бяха прости: той ги пробваше известно време и незабавно освобождаваше неподходящите. Изборът му бе необикновен. Кентън например бе срещнал случайно в един швейцарски курорт преди два месеца. Беше му допаднал неговият атестат от Войната. Там Ван Олдин откри обяснение за накуцването му при вървеж. Кентън не бе укрил факта, че търси работа и наистина плахо бе запитал милионера дали не знае някоя подходяща длъжност. Ван Олдин си припомни е усмивка пълното удивление на младия човек, когато му бе предложен постът на секретар при самия прочут мъж.

— Но… но аз нямам опит в търговските работи — бе заекнал той.

— Това е без значение, разбира се, — бе отговорил Ван Олдин. — Аз имам трима секретари на тази длъжност. Но вероятно през идните шест месеца ще остана в Англия, затова ми е необходим един англичанин, които … е, който не е бос и може да ме въведе в обществото.

По-нататък предположенията на Ван Олдин се потвърдиха. Кентън се показа бърз, интелигентен и способен. Притежаваше и недоловим финес в обноските.

Секретарят посочи три-четири писма, поставени на ръба на бюрото.

— Може би ще бъде най-добре, сър, да хвърлите поглед върху тези — намекна той. — Най-горното е относно договора с Колтън.

Но Ръфъс Ван Олдин го възпря с ръка.

— Не възнамерявам да чета дивотии тази нощ. Всичко може да почака до сутринта. Освен това — добави той, оглеждайки писмото, което държеше в ръката си. Отново на устните му заигра лукава усмивка.

Ричард Кентън се усмихна съчувствено.

— Мисис Кетринг? — каза той. — Тя телефонира вчера и днес. Изглежда много настоява веднага да се види c вас, сър.

— Така ли?

Усмивката от лицето на милионера изчезна. Той разкъса плика, който държеше в ръката си и измъкна листа. Докато го четеше, лицето му се помрачи, а устните му придобиха добре познатата на Уолстрийт зловеща гримаса, докато веждите му злокобно се сбръчкаха. Кентън тактично се отстрани и започна да сортира разтворените писма. Милионерът изруга, а сбитият му юмрук разтърси масата.

— Не ще търпя това! — изръмжа на себе си той. — Бедното ми момиче! Добре че старият й татко е до нея.

Няколко минути той крачи със свити вежди из стаята. Кентън все още седеше набеден над бюрото. Изведнъж Ван Олдин рязко се спря и грабна палтото си от стола, където го бе захвърлил.

— Ще излизате ли, сър?

— Да, отивам да се видя с дъщеря си.

— Ако телефонират от Колтън…

— Кажи им да вървят по дяволите! — изруга Ван Олдин.

— Разбирам — безчувствено отвърна секретарят.

Ван Олдин облече палтото си, нахлупи шапката на главата си и се запъти към вратата. Спря се с ръка на бравата.

— Ти си добро момче, Кентън, — каза той. Не се тревожи, когато се раздрънкам.

Кентън се усмихна леко, но не отговори.

— Рут е единственото ми дете — продължи Ван Олдин, — и никой на света не знае какво означава тя за мен.

Бледа усмивка озари лицето му. Той мушна ръка в джоба си.

— Искаш ли да ти покажа нещо, Кентън?

Пристъпи към секретаря и измъкна от джоба си едно пакетче, грижливо обвито в кафява хартия. Разви го и разкри една голяма изтъркана кутия от червено кадифе, в средата на която бяха гравирани някакви инициали с корона. Той отвори кутията и секретарят притаи дъх. На слабата светлина камъните искряха като кръв.

— Господи, сър! — възкликна Кентън. — Те… истински ли са?

Ван Олдин тихо се закиска с удоволствие.

— Въпросът ти не ме учудва. Сред тези рубини се намират трите най-големи в света. Екатерина Руска ги е носила, Кентън. Ей този средният е прочутото „Огнено сърце“. Той е изключителен, без нито едно петънце.

— Не — промълви секретарят, — те сигурно струват цяло състояние!

— Четиристотин или петстотин хиляди долара — отвърна Ван Олдин безразлично, — без да смятаме тяхната историческа стойност.

— И вие ги носите така свободно в джоба?

Ван Олдин се засмя.

— А-ха. Виждаш ли, те са моят малък подарък за Рут.

Секретарят се усмихна дискретно.

— Сега разбирам настойчивостта на мисис Кетринг по телефона.

Но Ван Олдин поклати глава. Мрачният израз пак покри лицето му.

— Тук грешиш. Тя не знае. Те са моята малка изненада.

Той затвори кутията и пак започна бавно да я увива.

— Тежко е наистина, Кентън. Колко малко може да стори човек за тези, които обича. Аз мога да купя за Рут какво ли не, за да задоволя желанията й. Мога да окача това бижу около врата й, ще й подаря няколко мига щастие, може би, но…

Той поклати глава.

— Когато една жена не е щастлива в собствения си дом…

Не довърши мисълта си. Секретарят кимна сдържано. Той no-добре от всеки знаеше славата на Дерик Кетринг. Ван Олдин въздъхна. Мушна пакета в джоба на палтото си, кимна на Кентън и напусна стаята.