Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (5)

ГЛАВА ПЕТА
ЕДИН ПОЛЕЗЕН ГОСПОДИН

Ръфъс Ван Олдин току-що бе приключил със закуската от кафе и препечен хляб — единственото, което си позволяваше сутрин, когато Кентън влезе в стаята.

— Мистър Гоби е долу, сър, и ви очаква.

Милионерът погледна часовника. Беше точно девет и половина.

— Чудесно — отряза той. — Доведете го тук.

След минута-две мистър Гоби влезе в стаята. Той беше дребен възрастен човек, опърпано облечен, с очи, които внимателно оглеждаха всичко из стаята, без ни веднъж да се спрат на човека, който го бе извикал.

— Добро утро, мистър Гоби, — каза милионерът. — Седнете.

— Благодаря, мистър Ван Олдин.

Мистър Гоби седна, постави ръце на коленете и се взря настойчиво в радиатора.

— Имам една поръчка за вас.

— Да, мистър Ван Олдин?

— Дъщеря ми е омъжена за Дерик Кетринг, както може би знаете.

Мистър Гоби премести погледа си от радиатора върху лявото чекмедже на писалищната маса, а по лицето му премина бледа усмивка на съгласие. Мистър Гоби знаеше доста работи, ала никога не обичаше да признава това.

— По мой съвет тя се кани да подаде молба за развод. Това, разбира се, е работа на адвокатите. Но поради лични съображения аз се нуждая от най-пълни и подробни сведения.

Мистър Гоби загледа корниза и измънка:

— За мистър Кетринг?

— За мистър Кетринг.

— Разбирам, сър.

Мистър Гоби се изправи.

— Кога ще бъдете готов с тях?

— Бързате ли, сър?

— Аз винаги бързам — отвърна милионерът.

Мистър Гоби се усмихна утвърдително на прозореца.

— Да определим два часа днес следобед, сър? — предложи той.

— Чудесно — одобри другият. — Довиждане, Гоби.

— Довиждане, мистър Ван Олдин.

— Този човек е много полезен — каза милионерът, след като Гоби си отиде и при него влезе секретарят. — В своята област е специалист.

— А каква е неговата област?

— Сведенията. Дайте му двадесет и четири часа и той ще разголи отпреде ви частния живот на Кентърбърийския архиепископ.

— Полезен екземпляр — каза усмихнат Кентън.

— Един-два пъти ми е правил услуга — продължи Ван Олдин. — И тъй, Кентън, аз съм готов за работа.

Следващите няколко часа протекоха в делова работа. Беше дванадесет и половина, когато телефонът позвъня и на мистър Ван Олдин съобщиха, че се обадил мистър Дерик Кетринг. Кентън погледна Ван Олдин и разтълкува лекото му кимване.

— Помолете мистър Кетринг да дойде, моля.

Секретарят събра книжата и се оттегли. Той и посетителят се срещнаха на вратата и Дерик Кетринг се отмести, за да му стори път. След това влезе и затвори вратата след себе си.

— Добро утро, сър. Имали сте желание да ме видите?

Ленивият глас с леко ироничния си оттенък породи спомени у Ван Олдин. Той криеше нещо привлекателно у себе си — винаги бе крил нещо очароващо. Ван Олдин втренчи поглед в зет си. Дерик Кетринг бе тридесет и четири годишен, слабоват, с продълговато лице, което и сега имаше нещо неопределимо детско в себе си.

— Влезте — започна рязко Ван Олдин. — Седнете.

Кетринг свободно се настани в едно кресло и търпеливо учуден, се загледа в тъста си.

— Отдавна не сме се виждали, сър, — намекна любезно той. — Струва ми се, около две години. Видяхте ли се с Рут?

— Видях се снощи с нея — каза Ван Олдин.

— Добре изглеждаше, нали? — запита зетят.

— Не знаех, че сте имали особена възможност да съдите за това — отвърна сухо Ван Олдин.

Дерик Кетринг повдигна вежди.

— О, понякога се срещаме в нощния клуб, знаете — каза живо той.

— Не възнамерявам да правя намеци — рязко отсече Ван Олдин. — Посъветвах Рут да подаде молба за развод.

Дерик Кетринг не се помръдна.

— Колко грубо! — измърмори той. — Имате ли нещо против, ако запуша, сър?

Той си запали цигара и изпусна облак дим, докато прибавяше с безразличие:

— И какво каза Рут?

— Рут възнамерява да последва съвета ми — отвърна бащата.

— Наистина?

— Това ли е всичко, което има да ми кажете? — настоя Ван Олдин.

Кетринг тръсна пепелта от цигарата си в камината.

— Знаете ли — каза с отвлечен глас той, — мисля, че Рут ще направи голяма грешка.

— Според вас несъмнено е така — рече навъсен Ван Олдин.

— О, слушайте — подхвана другият, — нека не бъдем егоисти. Аз наистина не мисля за себе си в момента. Мислех за Рут. Знаете, че моят беден старик няма да изкара още дълго: всички лекари твърдят това. Нека Рут потрае още година-две, тогава аз ще стана лорд Леконбъри, а тя графиня Леконбъри, което беше и целта на нейния брак с мен.

— Спестете си проклетото безсрамие! — изръмжа Ван Олдин.

Дерик Кетринг му се усмихна без да помръдва.

— Съгласен съм с вас — каза той. — Това е остаряло схващане. Днес титлата не е нищо. Все пак Леконбъри е чудесно старо кътче и на това отгоре ние сме една от най-старите фамилии в Англия. За Рут ще бъде много досадно да се разведе с мен, за да се оженя повторно ц да направя някоя друга жена вместо нея графиня Леконбъри.

— Аз говоря сериозно, млади човече — възропта Ван Олдин.

— О, аз също — настоя Кетринг. — Имам значителни финансови затруднение и един развод с Рут ще ме натика в миша дупка. Най-после, щом е изтърпяла десет години, защо да не потрае още малко? Давам ви честната си дума, че старецът ще се държи най-много още година и половина и, както вече казах, би било жалко Рут да не постигне това, заради което се омъжи за мен.

— Искате да кажете, че дъщеря ми ви взе заради титлата и ранга?

Дерик Кетринг се засмя със смях, в който нямаше самодоволство.

— Вие не мислите — каза той, — че се оженихме по любов?

— Зная — бавно отвърна Ван Олдин, — че преди десет години в Париж говорехте съвсем друго.

— Нима? Възможно е. Рут бе много привлекателна, знаете — приличаше на ангел или на светица, на нещо, което сякаш е слязло от някоя църковна ниша. Имах, спомням си, чудесни идеи — да обърна нова страница, да се установя и заживея според най-тежките традиции на англичанина с прекрасната си жена, която ме обича.

Той пак се изсмя, още по-иронично, и допълни:

— Предполагам, че не вярвате в това?

— Ни най-малко не се съмнявам, че се оженихте за Рут заради парите й — каза Ван Олдин безстрастно.

— И че тя ме е взела по любов? — попита иронично другият.

— Естествено — отвърна Ван Олдин.

Дерик Кетринг го наблюдава още една-две минути, после кимна умислен.

— Разбирам това — каза той. Навремето така мислех и аз. Уверявам ви, скъпи мой тъсте, много скоро бях изваден от заблудата.

— Не зная за какво намеквате — каза Ван Олдин, — пък и не ме интересува. Вие се отнасяхте с Рут отвратително лошо.

— О, наистина — съгласи се Кетринг, — но тя е упорита — както знаете, ваша дъщеря е. Под розово-бялата си мекота тя е твърда като гранит. Вие открай време се славите като твърд човек — така поне са ми говорили, но Рут е по-твърда от вас. Във всеки случай вие обичате един човек повече от себе си. Рут никога не е и никога не би го направила.

— Достатъчно — каза Ван Олдин. — Извиках ви тук, за да ви кажа честно и откровено какво смятам да сторя. Дъщеря ми трябва да бъде щастлива и, помнете това, аз съм зад нея.

Дерик Кетринг се изправи и застана зад камината. Захвърли цигарата си. Когато заговори, гласът му бе притихнал.

— Какво по-точно искате да кажете c това?

— Искам да кажа — отвърна Ван Олдин, — че за вас ще бъде по-добре, ако не се опитвате да правите спънки.

— О! — Възкликна Кетринг. — Това предупреждение ли е?

— Можете да го таксувате както ви е удобно — каза Ван Олдин.

Кетринг притегли едни стол към масата и седна срещу милионера.

— И да предположим — бавно каза той, — че тъй, просто от любов към споровете, аз се възпротивя?

Ван Олдин тръсна рамене.

— Няма на какво да разчитате, млади глупако. Попитайте адвокатите си, те веднага ще ви обяснят. Държанието ви е скандално, цял Лондон говори за вас.

— Рут е вдигала пушилка за Мирел, предполагам. Глупаво от нейна страна. Аз не се меся във връзките й.

— Какво искате да кажете? — настръхна Ван Олдин.

Дерик Кетринг се засмя.

— Виждам, че не всичко ви е известно, сър. Естествено, вие сте предубеден.

Той взе шапката и бастуна си и се отправи към вратата.

— Не е в моя стил да давам съвети — изпрати последния си залп Кетринг, — но в този случай бих препоръчал много по-голяма откровеност между баща и дъщеря.

Той бързо напусна стаята и затвори вратата след себе си в същия миг, в който милионерът скочи на крака.

— Какво ли, по дяволите, искаше да каже с това? — промърмори Ван Олдин и пак се намести в креслото.

Цялото му предишно безпокойство се възвърна отново. Тук се криеше нещо, до което той още не се е добрал. Телефонът му беше под ръка. Той го грабна и набра номера на дъщеря си.

— Ало, ало. Мейфеър 81907? Там ли е мисис Кетринг? О, излязла, така ли? Да, отишла на обяд. Кога ще се прибере? Не знаете? Така. Не нищо друго.

Той ядосано затръшна слушалката. В два часа крачеше из стаята в очакване на мистър Гоби. Последният бе въведен точно в два и десет.

— Е? — рязко го запита милионерът.

Но дребният мистър Гоби не бързаше. Седна край масата, извади един опърпан бележник и зачете от него с монотонен глас. Милионерът го слушаше внимателно с нарастващо задоволство. Гоби привърши и настойчиво се взря в кошчето за смет.

— Хм — каза Ван Олдин, — това изглежда напълно подробно. Случаят ще бъде ликвидиран докато човек примижи. Доказателството от хотела е в ред, предполагам?

— Излята стомана — отвърна мистър Гоби и равнодушно се загледа в едно позлатено кресло.

— Доста е закъсал финансово. Опитвал, казвате, да продаде една ливада. Изчерпал вече всички възможности, които му дава бъдещото наследство на баща му. Щом веднъж се разчуе новината за развода, той не ще има възможност да отскубне дори един цент. И не само това. Задълженията му могат да бъдат откупени и върху него да се окаже натиск. Ние го държим, Гоби, държим го в шах.

Той тупна масата с юмрук. Лицето му бе навъсено, но доволно.

— Сведенията — каза Гоби с тънък глас, — изглеждат задоволителни.

— Сега трябва да прескоча до „Кързън стрийт“ — каза милионерът. — Много съм ви задължен, мистър Гоби. Вие сте човек на място.

Бледа удовлетворителна усмивка се изписа на лицето на дребния човек.

— Благодаря, мистър Ван Олдин — каза той. — Постарах се да ви бъда полезен.

Ван Олдин не отиде веднага на „Кързън Стрийт“. Най-напред прескочи до Сити, където има два полезни разговора. После взе метрото до „Даун Стрийт“. Докато се движеше към „Кързън Стрийт“, от №160 излезе една фигура и се запъти към него, така че двамата се разминаха на пресечката. За миг милионерът помисли, че това е самият Дерик Кетринг: на ръст и външност си приличаха. Но когато се изправиха един срещу друг видя, че мъжът му е непознат. Най-малкото… не, не е чужденец; лицето му събуди някакъв спомен в главата на милионера, който определено бе свързан с нещо неприятно. Напразно напрягаше ума си, нещо му се изплъзваше. Той продължи, поклащайки с раздразнение глава. Изненадите не му допадаха.

Рут Кетринг явно го очакваше. Тя изтича към него и го разцелува още щом влезе.

— Е, татко, как върви работата?

— Много добре — отвърна Ван Олдин, — само че искам да ти кажа две-три думи, Рут.

Почувства почти неуловима промяна в нея. Нещо дяволито и напрегнато бе заменило възбудата на поздрава й. Тя се настани удобно в едно огромно кресло.

— Да, татко? Какво има?

— Видях се с твоя съпруг тази сутрин — каза Ван Олдин.

— Говорил си с Дерик?

— Да. Той ми каза доста неща, повечето от които бяха вятърничави. На излизане добави нещо, което не можах да разбера. Посъветва ме да бъда сигурен, че между баща и дъщеря съществува пълно доверие. Какво ли искаше да каже с това, Рут?

Мисис Кетринг се размърда в креслото.

— Аз… не зная, татко. Откъде да знам? Ван Олдин седна. Устата му се изви в гримаса.

— Виж какво, Рут. Не смятам да се впускам в тази работа със затворени очи. Никак не съм сигурен дали този твой съпруг няма да ни прави въртели. Е, убеден съм, че той не би и могъл. Имам начини да му затворя устата и да го усмиря, но аз трябва да зная дали е необходимо да използвам тези средства. Какво искаше да каже с това, че ти си имаш свои приятели?

Мисис Кетринг повдигна рамене.

— Аз имам цял куп приятели — каза несигурно тя. — Не мога да разбера кого е имал предвид.

— Можеш — настоя Ван Олдин с тон, сякаш насреща му беше някой делови конкурент. — Ще бъда откровен: кой е мъжът?

— Какъв мъж?

— Мъжът. Този, когото Дерик имаше предвид. Някакъв мъж, който ти е приятел. Няма защо да се тревожиш, мила, зная че няма нищо лошо в това, но ние трябва да разгледаме всичко, което би ни се изпречило в съда. Хората могат да извъртят работата. Аз искам да зная кой е мъжът и какви са отношенията ти с него.

Рут не отговори. Ръцете й бяха впити нервно една в друга.

— Хайде, мила — настоя Ван Олдин със смекчен глас, — не се бой от стария си татко. Надявам се, че не съм бил прекалено рязък… дори тогава в Париж… По дяволите! — той млъкна забъркан.

— Той беше! — измърмори Ван Олдин на себе си. — Лицето му ми се стори познато.

— За какво говориш, татко? Не те разбирам.

Милионерът прекрачи към нея и рязко я улови за лакътя.

— Слушай Рут, виждала ли си се пак с онзи приятел?

— Какъв приятел?

— Онзи, който ни причини толкова неприятности преди години. Знаеш много добре кого имам предвид.

— Мислиш… — поколеба се тя, — мислиш за граф Де ла Рош?

— Граф Де ла Рош! — изсумтя Ван Олдин. — Казах ти на времето, че този човек не нищо друго освен един мошеник. Ти се беше привързала много силно към него тогава, но аз те измъкнах от мрежата му.

— Да, наистина — въздъхна горчиво Рут, — и ме ожени за Дерик Кетринг.

— Ти пожела това — рязко възрази милионерът.

Тя вдигна рамене.

— И сега — бавно продължи Ван Олдин, — ти пак се виждаш с него, след всичко, което ти казах. Днес той е бил в дома ти. Срещнах го и не можах да го позная веднага.

Рут Кетринг бе възвърнала самообладанието си.

— Искам да ти кажа едно нещо, татко: ти грешиш за Арман — имам предвид граф Де ла Рош. — О, аз зная, че той е имал няколко неприятности на младини, говорил ми е за тях… Но… няма какво, той винаги ме е обичал. Сърцето му разкъсах, когато ти ни раздели в Париж, и сега… Баща й я прекъсна с ядовито сумтене:

— И тъй, ти си загуби ума по него, така ли? Ти, моята дъщеря! Боже, мой!

Той разпери ръце.

— Такива глупави същества са жените!