Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (29)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
ПИСМО ОТ ДОМА

„Драга Кейтрин,

не мисля, че сега като живееш сред висшето общество, особено ще те интересуват новини от нас, но тъй като винаги съм те считала умна, надявам се, че не си навирила носа си повече, отколкото допускам. Тук всичко си върви по старому. Имаме си неприятности с новия дякон, който е много високомерен. Според мен, той е ни повече, ни по-малко от католик. Всеки се оплаква на пастора, но ти знаеш какъв е той — олицетворение на християнското милосърдие и мекушавост. Напоследък ми създадоха много грижи и момичетата. От тази Ани нищо добро не излезе. Носи поли до коленете и никога не обува вълнени чорапи. И такива едни вироглави, знаеш. Не дават да им кажеш нещо. Много ме мъчи и ревматизмът ми. Доктор Харис ме убеди да се прегледам при един лондонски специалист. Отидоха три лири, а пътните за влака отделно. На връщане пътувах с по-евтин влак. Лондонският доктор, с едно дълго лице, започна да го усуква и да ми говори със заобикалки. Аз търпях, търпях, че накрая му казах: «Аз съм проста жена, докторе, и искам да ми кажеш просто и ясно рак ли е, или не е?» И тогава, разбира се, той трябваше да каже, че е рак. Казват, че ще изкарам още една година ако се пазя и ако не ме боли много, макар че аз мога да понасям болката като всяка друга християнка. Чувствам се понякога твърде самотна и с право, тъй като повечето ми приятелки не са вече между живите. Иска ми се ти да беше в Сейнт Мери Мийд, драга моя. Ако не беше наследила тия пари и не беше влязла във висшето общество, аз бих ти предложила двойна заплата от тази, която получаваше при бедната Джейн, за да дойдеш и се грижиш за мен. Уви, безполезно е да искаме нещо, което не можем да получим. Все пак, ако те сполети нещо не добро… а това е винаги възможно… малко ли истории съм слушала за разни благородници, които се оженват за момичета и след като им пипнат париците ги изоставят още на вратата на църквата. Ти си достатъчно умна, за да допуснеш нещо такова да ти се случи, но човек никога не знае. Още повече, че досега не си имала голям опит с мъжете. Така че, за всеки случай помни, скъпа моя, че тук винаги има един дом за теб. И още, макар че не умея да се изразявам добре, в сърцето си имам едно топло кътче за теб.

Твоята предана стара приятелка

Емилия Вайнър.

Р.S. Във вестника срещнах да споменават нещо за теб и за братовчедка ти виконтеса Темплин, изрязах го и го запазих. В неделя се молих за теб, да те запази бог от гордост и суета.“

Кейтрин прочете това характерно писмо два пъти, остави го на леглото до себе си и се загледа през прозореца на спалнята към сините води на Средиземно море. В гърлото й сякаш бе заседнала буца. Една вълна на неочакван копнеж по Сейнт Мери Мийд обля цялото й същество. Познатото скучно ежедневие с глупавите дребни неща — и все пак, роден край, все пак у дома. Поиска й се да захлупи лице във възглавницата и истински да си поплаче.

От това я избави Ленокс, която влезе в същия момент.

— Кейтрин, какво ви е?

— Нищо — отвърна Кейтрин, като сграбчи писмото на мис Вайнър и го мушна в чантата си.

— Сторихте ми се някак особена — каза Ленокс. — Надявам се, че нямате нищо против… Позвъних на вашия детектив, господин Поаро, и го поканих да обядва с нас в Ница. Казах му, че вие искате да го видите, защото мислех, че той не би дошъл заради мен.

— А вие искате да се срещнете с него? — попита Кейтрин.

— Да — призна Ленокс. — Аз съм почти влюбена в него. Никога не съм срещала мъж с такива зелени очи, като на котка.

— Добре — каза Кейтрин. В гласа й се чувстваше умора и равнодушие. Последните дни й бяха донесли нови изпитания.

Арестуването на Дерик Кетринг бе станало злободневна тема, която бе изместила мистерията в „Синия експрес“.

— Повиках такси — каза Ленокс — и излъгах нещо мама… за нещастие, не мога да си спомня какво точно, но това няма значение, тъй като и тя никога не помни. Ако знаеше къде отиваме и тя би искала да дойде.

Двете млади жени пристигнаха пред „Негреско“ и намериха там Поаро, който ги очакваше.

Той бе олицетворение на галската учтивост и ги обсипа с толкова много комплименти, че те не можеха да си поемат дъх от смях. При все това обядът не вървеше съвсем весело. Кейтрин бе замислена и разсеяна и само Ленокс се мъчеше да поддържа разговора, който биваше прекъсван от чести паузи. Поднесоха кафето и докато тримата седяха на терасата и мълчаливо отпиваха от чашите си Ленокс неочаквано предприе първата си атака:

— Как се развиват нещата? Знаете какво имам предвид, нали?

Поаро повдигна рамене.

— Те се развиват по своя път — отвърна той.

— И вие ги оставяте така?

Детективът я погледна леко натъжен.

— Вие сте млада, госпожице, но има три неща на този свят, които не могат да се накарат да бързат: бог, природата и старите хора.

— Глупости! — каза Ленокс, — Вие не сте стар.

— Ах, това ми звучи така приятно.

— Майор Кентън е тук — забеляза Ленокс.

Кейтрин бързо се обърна и пак се загледа напред.

— Той е с мистър Ван Олдин — продължи Ленокс. — Бих желала да попитам нещо майор Кентън. Извинете ме за минутка.

Когато останаха сами, Поаро се наведе напред и прошепна на Кейтрин:

— Вие сте разсеяна, госпожице. Мислите ви са далеч от тук, нали?

— В Англия, не по-далеч.

Подтикната от внезапен импулс, тя извади чантата си и му подаде писмото, което бе получила тази сутрин.

— Това е първото писмо, което получавам от родния край. То ме развълнува.

Той прочете внимателно писмото и й го върна.

— И така, вие се завръщате в Сейнт Мери Мийд?

— Не, не съм решила още — каза Кейтрин. — Пък и защо?

— Погрешно съм разбрал тогава. Ще ме извините ли само за момент?

Той стана и се запъти към масата на Ван Олдин и Кентън, с които Ленокс още разговаряше. Американецът изглеждаше състарен и измъчен. Той поздрави сухо Поаро само с кимване на главата.

Когато милионерът се обърна, за да отговори нещо на Ленокс, Поаро дръпна настрани Кентън.

— Господин Ван Олдин ми изглежда болен — забеляза той.

— Нима ви се вижда чудно? — Възкликна Кентън. — Скандалът с арестуването на зет му сложи капак на всичко. Той дори съжалява, че е потърсил услугите ви.

— За него би било по-добре да се завърне в Англия — забеляза Поаро.

— Заминаваме вдругиден.

— Това не е лошо — забеляза Поаро.

Детективът колебливо погледна към масата, където Кейтрин бе останала сама.

— Бих желал — промърмори той — вие да съобщите това на мис Грей.

— Да й съобщя какво?

— Това, че вие… искам да кажа, че господин Ван Олдин се завръща в Англия.

Кентън се озадачи малко, но с готовност прекоси терасата и отиде при Кейтрин.

Поаро го изпрати с поглед и доволно кимна с глава, после се присъедини към Ленокс и американеца. Не след дълго всички пак се събраха заедно, поговориха малко по общи теми и милионерът и секретарят му си отидоха. Поаро също се приготви да си тръгне.

— Хиляди благодарности за вашата любезност, госпожици — подвикна той. — Обядът беше очарователен. Имах нужда от такъв. — Той се изпъчи и се потупа по гърдите. — Сега съм лъв… Великан! О, госпожице Кейтрин, вие не сте ме виждала в стихията ми. Познавали сте тихия, кроткия Еркюл Поаро. Сега вече ставам друг. Ще заплашвам и ще всявам ужас в сърцата.

Той ги изгледа самодоволно, а те успяха да се покажат удивени, макар че едва се удържаха да не избухнат в смях.

— И ще го направя — каза мрачно той. — Да, аз ще успея!

Поаро бе направил вече няколко крачки, когато Кейтрин го накара да се обърне.

— Господин Поаро, аз… аз искам да ви кажа нещо. Мисля, че бяхте прав. Връщам се веднага в Англия.

Поаро я прониза с изпитателния си поглед и тя се изчерви.

— Разбирам — изрече натъртено той.

— Едва ли разбирате — каза Кейтрин.

— Аз зная повече отколкото си мислите, госпожице — каза тихо той и като им се усмихна някак особено, ги остави. Влезе в колата, която го очакваше и потегли за Антиб.

Иполит, прислужникът с дървено лице на граф Де ла Рош, лъскаше една от красивите масички във вила „Марина“. Самият граф бе отишъл да прекара деня в Монте Карло. Иполит хвърли случаен поглед през прозореца и видя, че по алеята към главния вход бързо крачи необичаен посетител. Той повика от кухнята жена си Мари, защото въпреки опита който имаше, не можеше да определи що за птица е неканеният гост.

— Дали не е пак от полицията? — попита Мари.

— Виж сама — каза Иполит.

Мари надникна предпазливо от ръба на прозореца.

— Струва ми се, че не е полицай.

— Те всъщност не са ни безпокоили много — забеляза Иполит. — Ако не беше ни предупредил господин графът, аз дори никога не бих се сетил какъв беше онзи чужденец.

Звънецът на входната врата иззвъня и Иполит със сериозно и тържествено изражение на лицето се запъти да отвори.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че господин графът не е в къщи.

Дребният мъже огромни мустаци се усмихна добродушно.

— Зная това — отвърна той. — Вие сте Иполит Фавел, нали?

— Да, господине, това е името ми.

— Имате и съпруга на име Мари?

— Да, господине, но…

— Искам да поговоря с двама в — каза непознатият и с гъвкава походка влезе спокойно във вестибюла.

— Жена ви без съмнение е в кухнята — продължи той. — Отивам там.

Преди Иполит да бе успял да си поеме дъх, гостът улучи непогрешимо вратата към коридора, който водеше към кухнята и Мари го посрещна с отворена от почуда уста.

— Ето ме и мен — каза непознатият и се настани удобно на дървения стол. — Аз съм Еркюл Поаро.

— Да, господине?

— Името ми сякаш ви е непознато?

— Аз никога не съм го чувал — призна Иполит.

— Позволете ми да отбележа, че сте зле образован. Това е името на един от най-великите хора на нашето съвремие.

Той въздъхна и сложи ръка пред гърдите си.

Иполит и Мари го гледаха като втрещени. Те не бяха в състояние да проумеят какъв е този неочакван и странен посетител.

— Господинът желае… — измърмори като автомат Иполит.

— Аз желая да знам защо излъгахте пред полицията.

— Господине! — извика Иполит. — Аз… да съм лъгал пред полицията? Никога не съм и помислял подобно нещо.

Детективът поклати глава.

— Не ти вярвам — каза строго той. — Лъгал си и то няколко пъти. Сега ще ти припомня.

Той извади малко тефтерче от джоба си и го разлисти.

— Да, ето. Тук са отбелязани поне седем случая. Ще ти ги прочета.

С равен, безстрастен глас, той прочете в кои седем случая прислужникът на граф Де ла Рош бе спестил истината или част от нея.

Иполит онемя от почуда.

— Все пак, аз не съм дошъл за тези последни грехове — продължи Поаро. — А само за да не си въобразиш, че си много хитър, драги ми приятелю. Дойдох сега и заради последната ти лъжа, която пряко ме засяга: твърдението ти, че граф Де ла Рош е пристигнал в тази вила на сутринта на четиринадесети.

— Но това не беше лъжа, господине. Това е самата истина. Господин графът пристигна тук във вторник сутринта, на четиринадесети януари. Така беше, нали, Мари?

Мари охотно потвърди:

— О, да, точно така. Съвсем ясно си спомням.

— Добре — каза Поаро. — А какво поднесохте за десерт на вашия добър господар него ден?

— Аз… започна Мари и млъкна, напрягайки паметта си.

— Странно, — забеляза Поаро. — Как човек си спомня сигурно едни неща, а забравя други.

Той се наведе напред и удари с юмрук по масата, а в очите му блеснаха мълнии.

— Да, да. Така си и знаех. Вие си разправяте вашите лъжи и си мислите, че никой не знае. Но има двама души които знаят. Да, двама души. Единият е добрият Господ… — той посочи с пръст към небето, облегна се назад и с полупритворени очи добави — А другият е Еркюл Поаро.

— Уверявам ви, господине, че сте напълно на погрешен път. Господин графът напусна Париж в понеделник вечерта…

— Вярно — съгласи се неочаквано Поаро. — С експреса. Аз не зная още къде е прекъснал пътуването си. Може би и вие не знаете. Това което зная е, че той е пристигнал тук в сряда сутринта, а не във вторник.

— Господинът греши — каза Мари с тъпо упорство. Поаро се изправи на крака.

— Тогава законът трябва да се приложи — каза той. — Жалко!

— Какво искате да кажете, господине? — попита Мари с тревожна нотка в гласа.

— Това че вие ще бъдете арестувани и съдени като съучастници в убийството на мисис Кетринг — американката, която бе удушена в „Синия експрес“.

— Убийство!

Лицето на мъжа побеля като тебешир, а коленете му затрепериха Мари изпусна точилката и заплака.

— Но това е невъзможно… невъзможно. Аз мислех…

— Нищо не може да се направи, щом упорствате с лъжите си. И двамата сте страшно глупави.

Поаро се обърна и се запъти към вратата, когато един развълнуван глас го накара да се спре:

— Господине, господине, само за момент, господине. Аз… аз си нямах и представа, че работата е толкова сериозна. Мислех, че се отнася за някоя дама. И преди сме имали малки неприятности с полицията заради приятелките на господин графа. Но убийство, това е нещо съвсем друго.

— Аз няма да търпя повече вашите усуквания! — кресна Поаро, спусна се към тях и яростно размаха юмрука си пред лицето на Иполит. — Нима цял ден трябва да стоя тук и да си губя времето с малодушни хора като вас? Искам да зная истината. Ако не ми я кажете веднага, днес е вашият последен свободен ден. За последен път Ви питам, кога пристигна господин графът във вила „Марина“ — във вторник сутринта или в сряда сутринта?

— В сряда — промълви разтреперан мъжът, а зад него Мари кимна с глава утвърдително.

Поаро ги изгледа продължително с изпитателния си поглед, после тежко поклати глава.

— Вие се показахте разумни, деца мои — каза спокойно той. — Намирахте се на ръба на пропастта.

После се обърна и напусна вилата, усмихнат на себе си.

— Едното предположение се потвърди — промърмори той. — Да опитам ли с другото?

Часът беше шест, когато картичката на господин Еркюл Поаро бе поднесена на Мирел. Тя се взря продължително в нея и кимна. При влизането си Поаро я намери да се разхожда трескаво насам-натам из стаята. Тя веднага се нахвърли отгоре му:

— Много добре! Чудесно! Какво има пак? Не ме ли измъчихте достатъчно всички вие? Не ме ли накарахте да предам моя беден Дерик? Какво още искате?

— Само един малък въпрос, госпожице. След като влакът потегли от Лион и когато влязохте в купето на мисис Кетринг…

— Какво?!

Поаро я изгледа някак съчувствено и започна отново:

— Казвам, когато влязохте в купето на мисис Кетринг…

— Никога не съм влизала там.

— … и я намерихте…

— Не съм я намирала!

— Хм, да…

Той я стрелна с гневен поглед и така извика, че тя се стъписа и отстъпи крачка назад.

— Ще ме лъжете ли? Аз би казвам, че зная всичко така добре, сякаш съм бил там. Вие влязохте в купето й и я намерихте мъртва. Казвам ви, че зная това. Да ме лъжете е опасно. Бъдете внимателна, госпожице Мирел, много внимателна!

Очите й не издържаха погледа му.

— Аз… аз не съм… — заекна тя несигурно и млъкна.

— Има само едно нещо, което не съм си изяснил, — каза Поаро. — Чудя се, госпожице, дали сте намерили това, което търсехте, или…

— Или какво?

— Или пък някой друг е бил в купето преди вас.

— Не ще отговарям повече на никакви въпроси! — изкрещя танцьорката. Тя отскубна ръката си от ръката на детектива, тръшна се на пода и раменете й се разтърсиха от истеричен плач. В стаята дотърча изплашената камериерка.

Еркюл Поаро скърши рамене и с въпросително повдигнати вежди спокойно напусна апартамента. Дълбоко в себе си той беше доволен.