Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
НА ТЕНИСКОРТА

Бяха изминали няколко дни. Кейтрин бе излязла сама на разходка една утрин и като се върна във вилата, видя че Ленокс я очаква със закачлива усмивка.

— Вашето момче ви търси по телефона, Кейтрин.

— Кого наричате „моето момче“?

— Новият приятел — секретарят на Ръфъс Ван Олдин. Изглежда, че там сте направила особено впечатление. Изобщо ставате сериозна покорителка на сърца, Кейтрин. Първо Дерик Кетринг, а сега този млад Кентън. Най-интересното е, че си го спомням много добре. Лежа в болницата на майка ми, която тя беше открила тук по време на войната. Тогава бях момиченце на осем години.

— Тежко ли беше ранен?

— Прострелян в крака доколкото си спомням. Твърде лоша работа, пък и лекарите мисля не можеха да го оправят както трябва. Казваха, че няма да му личи, а когато го изписаха, той все още здравата куцаше.

Лейди Темплин излезе на терасата и се присъедини към тях.

— Разказваше на Кейтрин за майор Кентън, нали? — обърна се тя към дъщеря си. — Какъв симпатичен човек! Отначало не си го спомнях, толкова хора минаха оттук, но сега го виждам като днес.

— Преди не беше толкова важен, че да си спомня човек за него — подметна Ленокс. — Сега обаче е секретар на американски милионер, а това е нещо различно.

— Мила! — възкликна лейди Темплин с тъжен упрек.

— За какво звъни майор Кентън? — заинтересува се Кейтрин.

— Попита дали бихте желали да отидете на тенискорта следобед, за да ви вземе с колата оттук. Майка ми и аз приехме вместо вас с възторг. И докато излизате сьс секретаря на един милионер, добре ще бъде да ми дадете някакъв шанс за самия милионер, Кейтрин. Той е към шестдесетте, предполагам, така че вероятно търси едно сладко, младо същество като мен.

— Аз бих желала да приема мистър Ван Олдин — каза разпалено лейди Темплин. — Толкова неща съм слушала за него.

Ах, тези изискано недодялани мъже от Далечния Запад! — тя млъкна и добави под носа си — Така са привлекателни!

— Майор Кентън изрично подчерта, че поканата е от мистър Ван Олдин — каза Ленокс. — Толкова пъти го повтори, че работата ми се стори нечиста. Вие с Кентън ще бъдете хубава двойка, Кейтрин. Бъдете благословени, деца мои!

Кейтрин се изсмя и се качи в стаята си да се преоблече.

Кентън пристигна малко след обеда и мъжествено понесе любезностите на лейди Темплин.

Когато пътуваха заедно с Кейтрин към Кан, той забеляза:

— Лейди Темплин почти не се е променила.

— В държанието, или на вид?

— И в двете. Тя трябва да е, предполагам, доста над четиридесетте, но все още е изключително хубава жена.

— Хубава е — съгласи се Кейтрин.

— Много се радвам, че дойдохте днес — продължи Кентън. — И господин Поаро ще бъде там. Какво необикновено човече е той! Познавате ли го добре, мис Грей?

Кейтрин поклати глава.

— Срещнах го във влака, пътувайки насам. Тъкмо четях един криминален роман и казвах случайно пред него, че такива неща в действителност не се случват. Разбира се, нямах си представа що за човек е.

— Поаро е забележителна личност — каза бавно Кентън. — И е извършил някои наистина впечатляващи неща. Той притежава гениалната способност да прониква до същността на нещата и до последния момент никой не знае какво в действителност мисли. Спомням си, че бях на гости в едни познати в Йоркшир и скъпоценностите на лейди Кленревън бяха откраднати. Отначало това изглеждаше дребна кражба, но местната полиция бе напълно объркана. Аз ги посъветвах да се обърнат към Еркюл Поаро и им казах, че той е единственият, който би могъл да им помогне, но те се довериха на Скотланд Ярд.

— И какво стана? — попита Кейтрин с любопитство.

— Скъпоценностите не се намериха — каза Кентън сухо.

— Вие наистина ли вярвате в него?

— Да. Граф де ла Рош е хитра лисица и се е измъквал успешно от много заплетени истории, но аз мисля, че в лицето на Еркюл Поаро той ще си намери майстора.

— Граф де ла Рош — каза замислено Кейтрин. — Вие вярвате ли наистина, че той го е извършил.

— Разбира се — изгледа я в почуда Кентън. — А вие?

— Да — каза бързо Кейтрин. — Искам да кажа, в случай, че това не е обикновен обир във влака.

— Може би това да е — съгласи се секретарят — Но на мен ми се струва, че на граф де ла Рош му приляга особено добре цялата работа.

— И все пак, той си има алиби.

— Ах, алиби! — засмя се Кентън и лицето му се озари от приветлива младежка усмивка. — Казахте, че четете криминални романи, мис Грей. Тогава трябва да знаете, че всеки който има съвършено алиби, винаги е изложен на тежко подозрение.

— Мислите ли, че така е и в живота? — попита с усмивка Кейтрин.

— Защо не? Романите се основават на факти.

— Но ги превъзхождат доста — забеляза Кейтрин.

— Може би. Все пак, ако бях престъпник, не бих искал Еркюл Поаро да е по петите ми.

— Нито пък аз бих желала — засмя се Кейтрин.

Поаро ги посрещна при пристигането им. Денят беше горещ и той бе облечен в бял дочен костюм, с бяла камелия на ревера.

— Добър ден, госпожице — каза Поаро. — Приличам на англичанин, нали?

— Имате чудесен вид — отвърна тактично Кейтрин.

— Вие ме занасяте, но нищо. Татко Поаро винаги се смее последен.

— Къде е мистър Ван Олдин? — попита Кентън.

— Ще ни намери на корта. Да ви кажа право, приятелю, той не е много доволен от мен. Ах, тези американци! Те не познават спокойствието, съзерцанието. Мистър Ван Олдин би предпочел да ме види да гоня престъпниците по всички глухи улички на Ница, вместо да съм тук.

— И аз мисля, че такъв план не би бил лош — забеляза Кентън.

— Не сте прав — каза Поаро. — В тези неща не се изисква енергия, а само хитрост. На тенискорта човек може да срещне всекиго, а това е така важно. А, ето и мистър Кетринг.

Дерик се присъедини към тях. Той видимо беше ядосан на нещо и двамата с Кентън се поздравиха хладно. Поаро сякаш не забеляза това и продължи да си бъбри в най-добро разположение на духа, като дори правеше дребни комплименти.

— Поразително е, господин Кетринг, колко добре говорите френски, — забеляза той. — Толкова добре, че ако поискате, бихте могли да минете за французин. За англичаните това е едно много рядко постижение.

— И аз бих желала да говоря така добре, — обади се Кейтрин. — Зная обаче, че моят френски звучи твърде по английски.

Те намериха местата си и седнаха, когато Кентън забеляза, че Ван Олдин му прави знак от другия край на корта и се запъти нататък.

— Този млад човек ми харесва, — каза Поаро, изпращайки го с лъчезарна усмивка. — А на вас, госпожице?

— И на мен ми е приятен.

— А вие, господин Кетринг?

На устните на Дерик напираше един доста рязък отговор, но се овладя, защото нещо в мигащите очички на белгиеца го накара да бъде предпазлив.

— Кентън е много симпатичен човек — каза той, подбирайки внимателно думите си.

За момент на Кейтрин се стори, че Поаро е разочарован.

— Той е ваш почитател, господин Поаро — обади се тя и разказа онова, което Кентън бе споделил с нея. Беше й забавено да види как дребният човек се наду като пуяк, а лицето му доби изражение на престорена скромност, което не бе измамило никого.

— Сетих се за нещо, госпожице — каза неочаквано той. — Исках да ви попитам за една дреболия. Струва ми се, че докато сте разговаряли с нещастната мадам Кетринг във влака, сте изгубили една табакера.

Кейтрин доби твърде учуден вид.

— Не мисля, че съм губила нещо.

Поаро извади от джоба си една табакера от мека синя кожа, със златен инициал „К“.

— Не, тази не е моята — каза Кейтрин.

— О, хиляди извинения! Несъмнено това е собствената табакера на мадам. „К“, разбира се, съкратено е от Кетринг. Съмнявахме се, защото намерихме и друга табакера в чантата й, и ни се стори странно да има две. — Той изведнъж се обърна към Дерик. — Вие не знаете, предполагам, дали тази табакера беше на съпругата ви, или не?

Дерик видимо се сепна.

— Аз… аз не зная, предполагам, че е нейната — заекна леко той.

— А случайно да е ваша?

— Естествено не. Ако беше моя, какво ще прави у жена ми?

Поаро се усмихна с детинско чистосърдечие.

— Мислех, че може би сте я изпуснали докато сте били в купето на съпругата ви — обясни той простодушно.

— Никога не съм бил там. Десет пъти вече заявих това пред полицията.

— Хиляди извинения — каза Поаро с най-виновно изражение. — Госпожицата спомена, че ви е видяла да влизате там…

Кейтрин хвърли поглед към Дерик. Той беше много побледнял, но може би така й се струваше. Когато се изсмя, смехът му прозвуча съвсем естествено.

— Погрешно сте видяли, мис Грей — каза непринудено той. — От онова, което ми казаха в полицията, разбирам че купето ми е било през една или две врати до купето на жена ми, макар че тогава не съм знаел това. Сигурно сте ме видели да влизам в моето купе.

Кетринг бързо се изправи, виждайки Кентън и Ван Олдин да се приближават.

— Сега ще ви оставя — извини се той. — Не мога да понасям тъста си за нищо на света.

Ван Олдин поздрави много любезно Кейтрин, но личеше, че е в лошо настроение.

— Изглежда, че много обичате да наблюдавате тенис, господин Поаро? — изръмжа той.

— Да, за мен това е голямо удоволствие — кротко отвърна Поаро.

— Забравих, че се намираме във Франция — каза Ван Олдин. — Ние в Щатите сме направени от по-суров материал. Там работата идва преди развлеченията.

Вместо да се обиди, Поаро се усмихна благо на ядосания милионер.

— Моля ви, не се гневете. Всеки си има собствени методи. Лично аз винаги съм смятал, че е най-добре да се съчетават работата и удоволствието.

Поаро хвърли поглед към другите двама от компанията. Те бяха погълнати в разговор. Детективът кимна доволно с глава и като се наведе към милионера, снижи гласа си:

— Аз съм тук не само за развлечение, господин Ван Олдин. Вижте точно срещу нас онзи висок старец, онзи там с жълтото лице и патриархалната брада.

— Е, добре, какво от това?

— Това е господин Папополус.

— Грък ли е?

— Както предположихте — грък. Той е търговец на антики със световна известност. Има малък магазин в Париж, но полицията го подозира, че е нещо повече от това.

— Какво?

— Че е купувач на крадени предмети, специално скъпоценности. Ненадминат майстор е в шлифоването на диамантите и преправянето на украшенията. Той работи, както с най-високопоставените особи в Европа, така и с утайката на подземния свят.

Ван Олдин изгледа Поаро с внезапно пробуден интерес.

— Е, добре? — настоя той с нови нотки в гласа си.

— Питам се — каза Поаро, — аз, Еркюл Поаро — той се потупа драматично по гърдите — питам се защо господин Папополус така ненадейно дойде в Ница?

Това произведе искания ефект върху Ван Олдин. За момент той бе загубил вярата си в Поаро и бе подозирал детектива, че е само позьор. Сега само за секунда възвърна предишното си мнение и погледна дребния човек право в очите.

— Трябва да ви се извиня, господин Поаро.

Поаро махна величествено с ръка.

— Е! — каза той. — Това не е важно. Слушайте сега, господин Ван Олдин. Имам новини за вас.

Милионерът му отправи поглед, пълен с изгарящо любопитство. Поаро кимна.

— Така е. Новините положително ще ви заинтересуват. Както знаете господин Ван Олдин, граф де ла Рош е под наблюдение след разпита му при следователя. На следващия ден, докато е отсъствал от къщи, вила „Марина“ е била претърсена от полицията.

— Добре — каза Ван Олдин. — Намерили ли са нещо? Обзалагам се, че не са.

Поаро направи лек поклон с глава.

— Вашата проницателност не ви лъже, господин Ван Олдин. Не са намерили нищо дискредитиращо. Не би и могло да се очаква, че ще намерят. Граф де ла Рош, както казва вашата изразителна поговорка, не е вчерашен. Той е ловък джентълмен с голям опит.

— Добре, продължавайте! — изръмжа Ван Олдин.

— Възможно е, разбира се, графът да няма нищо компрометиращо за укриване. Но все пак не трябва да пренебрегваме и обратната възможност. В такъв случай къде е този предмет? Не е в къщата, естествено. Полицията най-щателно претърси всичко. Не и у него, защото той знае, че всеки момент може да бъде арестуван. Тогава остава колата му. Както ви съобщих, той е под наблюдение. В същия онзи ден бе проследен до Монте Карло. Оттам тръгнал за Ментън, шофирайки лично колата си. Тя е много мощна и той е успял да се отдалечи от преследвачите си толкова, че в продължение приблизително на четвърт час се изгубил напълно от очите им.

— И вие мислите, че през това време е заровил нещо някъде край пътя? — попита Ван Олдин.

— Край пътя не. Но изслушайте ме по-нататък. Аз бях направил едно малко предложение на господин Кареж, което той бе така любезен да одобри. Във всеки пощенски клон в околността бе изпратен човек, който познава граф де ла Рош по физиономия. Защото най-добрия начин да се укрие нещо, е да го изпратите по пощата.

— После? — настоя Ван Олдин, изгарящ от нетърпение и любопитство.

С драматичен жест Поаро измъкна от джоба си малък пакет, загънат хлабаво с кафява хартия без канап.

— През онзи четвърт час нашият добър приятел е изпратил по пощата това.

— Адресът? — попита рязко милионерът.

Поаро поклати глава.

— Адресът би могъл да подскаже нещо, но за нещастие, в случая не ни казва нищо. Пакетчето е адресирано до един от малките павилиони за вестници в Париж, където се съхраняват писма и дребни пакетчета до поискване срещу малко възнаграждение.

— Да, но какво има вътре? — попита нетърпеливо Ван Олдин.

Поаро разгъна кафявата хартия и извади от нея квадратна картонена кутийка. После се огледа наоколо си.

— Моментът е подходящ — каза той спокойно. — Всички очи са приковани в тениса. Вижте господине.

Той повдигна капачето на кутийката само за част от секундата. Милионерът не можа да удържи едно възклицание, изразяващо неописуема изненада. Лицето му стана тебеширено бяло.

— Господи! — възкликна той — Рубините!

И остана стъписан, онемял. Поаро прибра кутийката в джоба си и пак се загледа в тениса простодушно усмихнат. Тогава милионерът изведнъж излезе от транса, в който сякаш бе изпаднал. Той се наведе към Поаро, сграбчи ръката му и я стисна така сърдечно, че дребния човечец се намръщи от болка.

— Това е велико дело! — каза Ван Олдин — Велико! Вие сте Бог, господин Поаро! Сега и завинаги Бог!

— Това е нищо — възрази скромно Поаро. — Необходими са само ред, метод, предвиждане на възможностите и готовност за реагиране.

— А сега, предполагам, граф де Ла Рош е арестуван? — продължи нетърпеливо Ван Олдин.

— Не — каза Поаро.

Този път учудването на милионера бе още по-голямо.

— Но защо не? Какво повече искате?

— Алибито на графа е все още непоклатимо.

— Но такова алиби е безсмислица!

— Да — каза Поаро. — И аз мисля, че е безсмислица, но за нещастие ние трябва да докажем, че е така.

— През това време той ще се изплъзне от ръцете ви.

Поаро енергично поклати глава.

— Не — каза той. — Графът няма да постъпи така. Единственото нещо, което той не би могъл да пожертва, е общественото си положение.

Този отговор видимо не задоволи Ван Олдин.

— Но аз не виждам…

Поаро вдигна ръка.

— Дайте ми малко време, господине. Имам една идея. Много хора са се надсмивали над малките идеи на Еркюл Поаро… но винаги са грешили.

— Добре — каза Ван Олдин. — Продължавайте. Каква е тази ваша малка идея?

Поаро замълча за момент и каза:

— Ще ви посетя утре в хотела в единадесет часа сутринта. Дотогава моля ви не казвайте никому нищо.