Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
ЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

— И така — каза Поаро. — Ние с вас сме добри приятели. Нямаме никакви тайни един от друг.

Кейтрин изви главата си към него и го погледна. В гласът му имаше нещо особено сериозно, нещо едва прикрито под мекия тон, който му бе така присъщ.

Бяха седнали в парка на Монте Карло, където Кейтрин бе дошла с приятелите си и там бяха срещнали Кентън и Поаро. Лейди Темплин веднага буквално бе сграбчила Кентън и бе започнала да го отрупва със спомени и възпоминания, повечето от които Кейтрин подозираше, че са плод на фантазията й. Лейди Темплин бе хванала под ръка младия мъж и го бе отвела настрана. Кентън хвърляше отвреме-навреме жалостиви погледи през рамо към мястото, където бяха седнали Кейтрин и Поаро, а очичките на детектива просветваха лукаво щом срещнеше погледа на младия мъж.

— Разбира се, че сме приятели — каза Кейтрин.

— Ние от самото начало си симпатизираме един на друг — продължи замислен Поаро.

— Да, от когато ми казахте, че понякога криминалните романи стават действителност.

— И бях прав, нали? — подхвърли предизвикателно той. — Ето ни, че станахме действащи лица в такъв роман. За мен това е естествено, то е моя професия, но за вас е различно. Да — повтори той замислено.

Тя го стрелна с поглед, чувствайки че той сякаш я предупреждаваше, сякаш й сочеше някаква опасност, която тя не бе съзряла.

— Защо казвате, че и аз съм действащо лице? Вярно е, че аз имах разговор с мисис Кетринг малко преди смъртта й, но сега… сега всичко вече е свършено. Не се чувствам повече свързана с тази история.

— Ах, госпожице, госпожице, можем ли изобщо някога да кажем „Аз свърших с това, или онова“?

Кейтрин го изгледа почти предизвикателно.

— Какво има? — попита тя. — Вие се опитвате да ми кажете нещо… по-скоро да ми го внушите. Аз обаче трудно схващам и тълкувам намеците. Бих предпочела да ми кажете направо каквото имате да ми казвате.

Поаро я погледна нажален.

— Ах, да, това са англичаните — промърмори той. — Всичко трябва да бъде казано черно на бяло, всичко да бъде ясно и добре определено. Животът обаче не е такъв, госпожице. В него има неща, които остават в сянка.

Той обърса челото си с огромна копринена кърпа и продължи:

— Ето че започвам да ставам поет. Нека тогава да говорим само за фактите, както казвате вие. И като ще говорим за факти кажете ми, какво мислите за майор Кентън?

— Харесвам го много — призна Кейтрин с известна топлота в гласа. — Той е очарователен.

Поаро Въздъхна шумно.

— Какво има? — попита Кейтрин.

— Вие отговаряте толкова сърдечно — каза детективът. — Бих бил по-доволен ако бяхте избърборила с безразличен тон „О, нищо лошо“.

Кейтрин не отговори. Та се почувства някак неловко. Поаро продължи замислено:

— И все пак, кой знае? Жените имат толкова начини да прикриват това, което чувстват и може би тъкмо тази сърдечност е един от тези начини.

Той въздъхна.

— Аз не виждам… — започна Кейтрин.

Детективът я прекъсна:

— Вие не виждате защо съм толкова нетактичен, нали госпожице? Ех, аз съм стар човек и сегиз-тогиз, не много често… срещам някого, чието добро ми е присърце. Ние сме приятели, госпожице. Вие сама го казахте. И аз искам да ви видя щастлива.

Кейтрин се загледа напред и замислена зачерта фигурки по пясъка с върха на чадърчето си.

— Попитах ви за майор Кентън, сега ще ви задам друг въпрос. Харесвате ли Дерик Кетринг?

— Аз едва го познавам.

— Това не е отговор.

— Мисля, че е.

Нещо в тона на думите й го накара да я изгледа. Той тъжно поклати глава.

— Може би вие сте права, госпожице. Вижте какво: аз, който съм видял много от света, знам че има две истини: един добър мъж може да пропадне ако се влюби в лоша жена, но и обратното е вярно — лош мъж може също така да бъде погубен от любовта си към добра жена.

Кейтрин изви глава и го стрелна с поглед.

— Когато казвате погубен…

— Искам да кажа, от негова гледна точка. Човек трябва да участва с цялото си сърце във всичко, което върши, дори в престъплението.

— Вие се опитвате да ме предупредите — изрече тихо Кейтрин. — От кого да се пазя?

— Аз не мога да надзърна в сърцето ви, госпожице. Пък и не мисля, че вие бихте ми позволила това. Ще кажа само, че има мъже, които излъчват странно обаяние за жените.

— Граф Де ла Рош, нали? — усмихна се Кейтрин.

— Има и други… по-опасни от граф Де ла Рош. Те притежават качества, които привличат слабия пол — безстрашие, дързост, нахалство. Вие сте увлечена, госпожице, виждам това. Надявам се все пак, че не се касае за нещо по-силно. Човекът, за когото ви говоря, има към вас неподправени чувства, но все пак…

— Какво все пак?

Поаро се изправи и втренчи погледа си в нея. После изрече тихо, но ясно:

— Вие бихте могла може би да обичате един крадец, госпожице, но не и един убиец.

Той рязко се обърна и се отдалечи, оставяйки я сама. Зад гърба си детективът чу въздишката й, но не се обърна. Беше казал каквото бе искал да й каже и сега я оставяше да асимилира последните му думи.

На излизане от казиното Дерик Кетринг я видя да седи сама на скамейката и отиде при нея.

— Досега съм играл — каза той усмихнат. — Играх без успех и загубих всичко… по-точно всичко, което имах у себе си.

Кейтрин го погледна с угрижено лице. Тя изведнъж бе доловила нещо ново в държанието му, някаква скрита възбуда, която се изявяваше в най-различни незабележими малки признаци.

— Струва ми се, че вие винаги сте бил комарджия. Рискът ви допада.

— Как комарджия? Впрочем, може би сте права донякъде. Не намирате ли нещо ободряващо в това? Да рискуваш всичко на едно залагане — нищо не може да се сравни с това.

Необяснимо защо Кейтрин почувства как по гърба й полазиха тръпки.

— Искам да ви кажа нещо — продължи Дерик. — И кой знае кога пак ще имам този случай? Мълви се, че съм убил жена си… не, моля ви, не ме прекъсвайте. Това е абсурдно, разбира се.

Той замълча за малко, после продължи внимателно подбирайки думите си:

— Пред полицията и местните власти аз трябваше да се преструвам… е, добре… трябваше да спазвам известно благоприличие. Пред вас не желая да се преструвам. Аз се ожених за пари. Търсех пари, трябваха ми пари и тогава срещнах Рут Ван Олдин. Тя имаше вид на свенлива мадона и аз… е, добре… аз започнах да чертая най-светли планове, но по-късно горчиво се разочаровах. Жена ми обичаше друг мъж, когато се омъжи за мен. Тя винаги бе безразлична към мен. О, аз не се оплаквам. Нашият брак беше една напълно почтена сделка. Тя искаше да стане лейди Леконбъри, а на мен ми трябваха пари. Неприятностите започнаха само поради американската кръв, която течеше в жилите на Рут. Без да представлявам нещо за нея, тя искаше просто да й бъда един постоянен партньор за танц, съпруг… пред обществото. Дори понякога чистосърдечно ми казваше, че ме е купила и че аз съм бил нейна собственост. В резултат на това аз наистина започнах да се отнасям отвратително с нея. Моят тъст ще ви каже това и той е прав. Когато Рут бе убита, аз изпаднах в беда, в буквалния смисъл на думата — Дерик се изсмя неочаквано. — Човек наистина изпада в беда когато срещу него се изправи мъж като Ръфъс ван Олдин.

— После? — тихо попита Кейтрин.

— После — Дерик повдигна рамене. — Рут бе убита… сякаш провидението ме бе съжалило.

Той пак се изсмя и този път смехът му прозвуча някак обидно за Кейтрин. Тя се намръщи.

— Да — продължи Дерик. — Това не бе проява на добър вкус и благоприличие, но всичко, което ви казах, е вярно. Сега ще ви кажа нещо повече. От първия момент в който ви видях, аз разбрах, че вие сте единствената жена на този свят за мен. Боях се от вас. Мислех, че ще ми донесете нещастие.

— Нещастие? — попита с рязък тон Кейтрин.

Той впи поглед в очите й.

— Защо така го повтаряте? Какво си помислихте?

— Мислех си за някои неща, които ми казаха.

Дерик се усмихна тъжно.

— Много неща ще ви наговорят за мен, скъпа моя, и повечето от тях ще бъдат верни. Да, ще чуете и лоши неща — неща, които никога не бих ви разкрил. Винаги съм бил комарджия и… понякога залагането е продължавало дълго време. Аз не ви се изповядвам сега, нито бих се изповядал някога пред някого. С миналото е свършено. Има обаче нещо, което искам да повярвате. Аз тържествено се заклевам пред вас, че не съм убил жена си.

Той произнесе думите достатъчно разпалено и все пак с известна театралност. Очите му срещнаха загрижения й поглед и той продължи:

— Зная. Излъгах онзи ден. Купето, в което влязох, беше купето на жена ми.

— О! — възкликна Кейтрин.

— Трудно ми е да ви обясня за какво всъщност се озовах там, но ще се опитам. Сторих го импулсивно. Виждате ли, аз малко или много следях жена си. Криех се от нея във влака. Мирел ми бе казала, че жена ми ще се срещне с граф Де ла Рош в Париж. Това обаче не стана. Почувствах се засрамен и изведнъж ми хрумна идеята, че ще бъде добре направо да отида при нея и да се разберем веднъж завинаги. Отворих вратата на купето и влязох.

Дерик замълча.

— Да? — подкани го тихо Кейтрин.

— Рут лежеше заспала на леглото… лицето и беше обърнато към стената… можех да видя само тила й. Бих могъл да я събудя, разбира се. Но изведнъж всичко ми се стори нелепо. Какво в края на краищата, бихме могли да си кажем? Какво което да не сме повтаряли стотици пъти? После, тя така спокойно си спеше. Напуснах купето колкото можах по-тихо.

— Но защо излъгахте в полицията? — попита Кейтрин.

— Защото не съм си загубил ума. От самото начало аз проумях, че от гледна точка на мотивите, аз съм идеалният убиец. Достатъчно би било да призная, че съм бил в купето на жена си, макар преди убийството, за да свърша със себе си окончателно.

— Разбирам.

Дали наистина разбираше? Тя не би могла да каже. Чувстваше магнетичното привличане на Дериковата личност, но у нея имаше нещо, което се съпротивляваше, което я дърпаше назад…

— Кейтрин…

— Аз…

— Вие знаете, че не сте ми безразлична. А аз безразличен ли съм за вас?

— Аз… аз не зная.

Пак тази слабост. Тя или знаеше, или не знаеше. Ако… само ако…

Кейтрин хвърли отчаян поглед наоколо си, сякаш търсеше нечия помощ. Бузите й леко поруменяха когато съзря високия, хубав мъж, който се приближаваше към тях по пътечката — майор Кентън.

Тя го поздрави, а в гласа й неочаквано прозвучаха облекчение и топлота.

Дерик се изправи намръщен и лицето ум потъмня като буреносен облак.

— Лейди Темплин отиде в казиното, нали? — можа да каже той с небрежен тон. — Трябва да я последвам, за да изпитаме заедно моята система на залагане.

Дерик се обърна и ги остави заедно. Кейтрин пак се отпусна на мястото си. Сърцето й затупа ускорено и докато тя седеше на скамейката и разговаряше за обикновени неща с тихия и свенлив мъж, самообладанието й постепенно се възвърна. Тогава тя изведнъж разбра с изненада, че и Кентън подобно на Дерик й разкриваше сърцето си, но по един много различен начин.

Той бе срамежлив и заекваше. Думите му едва-едва излизаха от устата, без красноречието и лекотата на Дерик.

— От първия момент, в който ви видях… аз… аз може би не трябваше да заговоря за това толкова скоро… но мистър Ван Олдин може да си тръгне всеки момент и аз може би не бих имал друг случай. Аз зная, че вие не можете да имате към мен чувства. Толкова скоро това е невъзможно. Смея да кажа, че това е само предположение от моя страна. Аз имам известни средства, не много… не, моля ви, не ми отговаряйте сега. Но аз исках, в случай че ми се наложи набързо да отпътувам… исках само да знаете, че… че не сте ми безразлична.

Тя бе развълнувана, трогната. В държанието му имаше нещо много чисто и благородно, по детински умолително.

— Искам само да ви кажа: Ако… ако някога изпаднете в затруднение, каквото мога да сторя…

Той взе ръката й в своята и я държа притисната няколко мига, после я пусна и бързо тръгна към казиното, без да се обърне.

Кейтрин остана неподвижна, загледана след него. Дерик Кетринг… Ричард Кентън… двама мъже така различни… така много различни. У Кентън имаше нещо мило, на което можеше да се довериш. А Дерик…

Тогава изведнъж Кейтрин изпита нещо много странно. Тя почувства, че вече не беше сама на скамейката в парка пред казиното, че някой се беше изправил до нея и че този някой бе мъртвата жена Рут Кетринг. Стори й се, че Рут… искаше, страшно много искаше да й каже нещо. Впечатлението бе така живо и така абсурдно, че Кейтрин не можеше да се освободи от него. Тя чувстваше с абсолютна сигурност, че духът на Рут Кетринг се мъчеше да й внуши нещо жизнено важно за нея. Кейтрин се изправи разтреперана. Какво ли беше онова, което мъртвата така настойчиво бе искала да й каже?