Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mystery of the Blue Train, 1928 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Кантарджиев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ira999 (2008)
Издание:
М. — L Publishing House, София, 1992
Превод от английски Веселин Кантарджиев
Оформление Петър Панков, Илко Жеков
Предпечатна подготовка „ПолиТех“, София
Печат „Полипринт“, Враца
История
- — Добавяне
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
МИСТЪР ААРОНС ОБЯДВА
— О! — Възкликна мистър Джозеф Ааронс с чувството на познавач.
Той отпи продължително от чашата си, остави я на масата с въздишка, обърса пяната от устните си и се усмихна на своя домакин господин Еркюл Поаро, който седеше насреща му:
— Дайте ми, — каза мистър Ааронс, — една хубава пържола „Портърхаус“ и чаша нещо достойно за пиене и тогава човек не би се отказал от вашите френски измишльотини, вашите ордьоври, омлети и пъдпъдъци, които се ядат на една хапка. Дайте ми — повтори той, — една пържола „Портърхаус“.
Поаро, който току-що бе направил същата поръчка, се усмихна съчувствено.
— Не че една пържола с бъбречен пудинг е нещо съвсем лошо — продължи мистър Ааронс. — Ябълкова торта ли? Да, ще взема ябълкова торта, благодари ви, госпожице, заедно с купичка каймак.
Обядът продължи. Най-сетне с дълга въздишка мистър Ааронс остави лъжицата и вилицата си, готов все пак да се позабавлява временно с малко сирене, преди да помисли за друго.
— Мисля че, споменахте за някаква дребна услуга, господин Поаро, — забеляза той. — Ще бъда много щастлив ако бих могъл да ви услужа с всичко, което е по възможностите ми.
— Много мило от ваша страна — кимна Поаро. — Работата е наистина съвсем дребна. Зная, че ако някой иска да научи нещо относно когото и да било от театралното поприще, на този свят има само един човек, който знае всичко, което може да се узнае за актьорите и това е моят стар приятел мистър Джозеф Ааронс.
— И вие не сте на съвсем погрешен път, — забеляза самодоволно мистър Ааронс. Независимо дали се отнася за миналото, настоящето или бъдещето, Джо Ааронс е човекът, към когото трябва да се обърнете.
— Съвършено точно. Сега искам да ви попитам, господин Ааронс, какво знаете за една млада жена, наречена Кид?
— Кид? Кити Кид?
— Кити Кид.
— Тя беше доста талантлива. Играеше мъжки роли, пееше, танцуваше… Тя ли ви интересува?
— Да.
— Повтарям ви, много даровита. И получаваше добри пари. Никога не оставаше без ангажимент. Най-често й даваха и над-добре й допадаха мъжките роли, но фактически тя не можеше да се нарече характерна актриса.
— Така съм чувал и аз — допълни Поаро. — И все пак тя не се е появявала на сцената напоследък, нали?
— Не. Изчезна съвсем ненадейно от сцената. Отишла във Франция и там се заловила с някакъв богат благородник.
— Предполагам, че оттогава е зарязала завинаги сцената.
— Преди колко време беше това?
— Нека помисля. Да, преди около три години. И това все пак беше загуба за театъра.
— Беше ли умна?
— Колкото цяла маймуна умна и хитра.
— А знаете ли името на благородника, с когото тя се сближи в Париж?
— Зная, че бил богат. Беше граф или маркиз, нещо такова. Сега, като си помислих повече, струва ми се, че беше маркиз.
— И оттогава не знаете нищо нея?
— Абсолютно нищо. Нито дори съм я срещал случайно.
Обзалагам се, че скита с онзи по чуждите курорти. Това е то да си маркиз до живот. Но и Кити не пада по-долу.
— Виждам — замислено каза Поаро.
— Съжалявам, че не мога да ви кажа повече неща, господин Поаро — продължи Ааронс. — А много бих желал да мога да ви бъда полезен. Някога вие ми направихте голяма услуга.
— О, за онова сме квит. Вие също се реванширахте.
— Услуга за услуга. Ха, ха! — изсмя се мистър Ааронс.
— Изглежда, че професията ви е много интересна — забеляза Поаро.
— Тъй, тъй, — съгласи се малко неуверено мистър Ааронс. — Като се махне лошото, остава хубавото. Трябва да се държи сметка за вкусовете на публиката, да се предвиждат много неща и най-важното, да си отваряш очите на четири.
— През последните години балетът спечели много публика — промърмори замислен Поаро.
— Аз никога не съм намирал нещо в този руски балет, но хората го харесват. За мен той е неразбираем.
— В Ривиерата се запознах с една танцьорка… госпожица Мирел.
— Мирел? Гореща е тя. И винаги някой я подкрепя материално… но момичето и без това умее да танцува. Виждал съм я и зная какво говоря. Не съм си имал никога работа с нея, но чувам, че имала ужасен темперамент. Всеки ден караници и сцени.
— Да — потвърди Поаро, — така си представях и аз.
— Темперамент! — продължи мистър Ааронс. — Темперамент! Така го наричат винаги. Моята мадама беше танцьорка преди да се омъжи за мен, но аз съм много благодарен, че тя никога не е имала темперамент. Вкъщи това не е нужно, господин Поаро.
— Съгласен съм с вас, приятелю. Там темпераментът не е нужен.
— Жената трябва да бъде тиха, симпатична и да умее да готви добре — допълни мистър Ааронс.
— Мирел от скоро време е на сцената, нали? — попита детективът.
— От две години и половина — отвърна мистър Ааронс. — Някой си френски граф я лансира най-напред. Сега чувам, че се свързала с бившия министър-председател на Гърция. Тези приятелчета успяват да сложат настрана известна сума докато са на власт.
— Това е ново за мен — каза Поаро.
— О, тя не оставя тревата да поникне под краката й. Казват, че младият Кетринг убил жена си заради нея. Не зная това. Все пак той е задържан и тя трябва да се погрижи за себе си добре и добре се е погрижила. Казват, че носела рубин колкото гълъбово яйце, но този израз употребяват обикновено в романите.
— Рубин колкото гълъбово яйце? — рече Поаро удивен, а очите му придобиха зеленикав блясък. — Колко интересно!
— Каза ми го един мой приятел — продължи мистър Ааронс — Но все пак това може да бъде оцветено стъкло. Те всички си приличат, тези жени. Никога не се уморяват да бръщолевят най-различни измислици за скъпоценностите си. Мирел се хвалела, че този рубин бил прокълнат. Наричали го, мисля, „Огненото сърце“.
— Но доколкото си спомням — каза Поаро, — рубинът, наречен „Огненото сърце“, е централният камък в една огърлица.
— Ето, виждате ли? Нали ви ли казах, че нямат край лъжите, които жените измислят за бижутата си. Това е един-единствен камък, закачен на шията й с платинена верижка и аз се обзалагам десет срещу едно, че е цветно стъкло.
— Не — каза тихо Поаро. — Някак ми се струва, че не ще да е цветно стъкло.