Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА
В „СИНИЯ ЕКСПРЕС“

— Татко!

Мисис Кетринг се втурна напред. Тази сутрин нервите й не бяха напълно под контрол. Облечена елегантно в дълго кожено палто и малка шапчица от китайска белка, тя се разхождаше по широкия перон на гара „Виктория“ дълбоко замислена. Внезапната поява на баща й и сърдечният му поздрав я изненадаха приятно.

— О, Рут, как скачаш!

— Не очаквах да те видя, татко. Ти се сбогува с мен снощи и каза, че тази сутрин имаш конференция.

— Така е — отвърна Ван Олдин. — Но ти за мен си много повече от всякакви проклети конференции. Дойдох да те видя за последен път, тъй като известно време няма да сме заедно.

— Много мило от твоя страна, татко. Искаше ми се да дойдеш и ти.

— Какво би казала, ако тръгна с теб.

Тази забележка бе просто шега. Той с изненада видя как бузите на Рут бързо изгубиха своя цвят. За миг дори помисли, че вижда в очите й пламъчета на колебания. Тя се засмя несигурно и нервно.

— За миг си помислих, че наистина ще го сториш.

— Щеше ли да ти бъде приятно?

— Разбира се. — Тя говореше с прекомерна възбуда.

— Е — каза Ван Олдин. — Това е добре.

— Все пак не е за дълго татко — продължи Рут. — Ти идваш другия месец, нали?

— Ех — безстрастно отвърна Ван Олдин. — Понякога се каня да отида при някого от онези приятели на „Харли Стрийт“ и да им препоръчам веднага да ми предпишат слънце и смяна на въздуха.

— Не бъди толкова нехаен — настоя Рут. — Идущият месец е винаги по-приятен от този. Ще можеш да се отскубнеш и от всичко, което сега те задържа.

— Е, надявам се, че е така — въздъхна Ван Олдин. — Мисля, че е време да се качваш във влака. Къде ти е мястото?

Рут Кетринг погледна към влака. На вратата на един пулманов вагон стоеше висока, слаба девойка, облечена в черно — прислужницата на Рут. Тя се оттегли встрани, когато господарката й се качи.

— Сложих куфара с дрехите на мястото ви, мадам, в случай че ви потрябва. Да взема ли другите, или имате нужда от нещо?

— Не, не, не ми трябваш. Най-добре отивай и си заеми мястото, Мейзън.

— Да, мадам.

Прислужницата се оттегли.

Ван Олдин влезе в пулмановия вагон с Рут. Тя намери мястото си, а Ван Олдин отрупа табличката пред нея с различни вестници и списания. Насрещното място бе вече заето и американецът хвърли бегъл поглед към собственичката му. Остана с повърхностното впечатление за чифт привлекателни сиви очи и спретнат пътен костюм. После се унесе в малко откъслечен разговор с Рут, свойствен на изпращачите по влака.

Изведнъж, при звука на сирената, той погледна часовника си.

— Най-добре е да се измитам оттук. Сбогом скъпа. Не се безпокой, аз ще оправя работата.

— О, татко!

Той рязко се обърна. Имаше нещо в гласа на Рут, нещо толкова непривично за обикновеното й държание, че той бе изумен. Това бе почти отчаян зов. Тя направи едно импулсивно движение към него, но в следващия миг пак се овладя.

— До другия месец! — кимна и ободрително Ван Олдин.

След две минути влакът потегли.

Рут седеше замислена, хапейки долната си устна в усилие да задържи необичайните за нея сълзи. Изведнъж се почувства страшно самотна. Изпита диво желание да скочи от влака и да се върне, преди да е станало много късно. Тя, толкова спокойна, така самоуверена, за пръв път в живота си се чувстваше като отвеян от вятъра лист. Ако знаеше баща й… какво ли би казал?

Лудост! Да, точно това, лудост! За пръв път през живота си тя се бе издигнала над контрола на чувствата си, доведена до състояние да върши неща, които дори тя самата считаше за глупави и безсмислени. Беше в достатъчна степен Ван Олдинова дъщеря, за да прецени своята безразсъдност и напълно уравновесена, за да осъжда собствените си дела. Но тя беше негова дъщеря и в друг смисъл: притежаваше същата желязна решителност да преследва желаната цел и след като е взела веднъж решение, да не се разколебава. Още от люлка тя си беше самоволна; самите житейски обстоятелства бяха развили тази нейна черта от характера. Сега тя я подтискаше болезнено. Добре, зарът бе хвърлен. Сега трябва да свърши всичко.

Тя вдигна очи и срещна погледа на жената срещу нея. Изпита внезапното чувство, че по някакъв начин тази жена е прочела мислите й. В нейните сиви очи видя разбиране и… да, съчувствие.

Това бе само преходно впечатление. Лицата и на двете жени замръзнаха в сдържана учтивост. Мисис Кетринг взе едно списание, а Кейтрин Грей се загледа през прозореца, наблюдавайки безкрайната гледка на запустели улички и къщи от предградията.

За Рут ставаше все по-трудно да съсредоточи силите си върху страницата пред нея. Въпреки волята, хиляди мисли изпълваха главата й. Каква глупачка бе била тя! Каква глупачка! Като всички студени, самодоволни хора, загубеше ли самоконтрол, тя го губеше напълно. Много късно беше… Наистина ли бе късно? О, да говори с някого, да се посъветва с някого! Преди никога не бе изпитвала такова Желание; тя би се надсмяла на мисълта да се посъветва с някой друг, освен със себе си, но сега… какво ставаше с нея? Тревога. Да, това най-добре би изразило всичко — тревога. Рут Кетринг бе напълно и изцяло обзета от паника.

Тя хвърли скрит поглед към жената насреща. Ако беше познавала някоя като нея, някое мило, хладнокръвно, спокойно, симпатично създание. Беше такъв тип личност, с която човек може да разговаря. Но как можеше, разбира се, да се довери на един чужденец. Рут се усмихна на себе си при тази мисъл и пак взе списанието. Наистина ще трябва да се въздържа. В крайна сметка, тя е премислила всичко. Решила е нещата по собствена воля. Какво ли щастие е изпитала досега в живота си? Тя си каза безутешно: „Защо пък да не бъда щастлива? Човек никога не знае.“

Неусетно пристигнаха в Дувър. Рут бе добър моряк. Тя мразеше студа и с удоволствие се затвори в своята карта, която бе поръчала по телефона. Макар че не искаше да признава факта, Рут беше в известен смисъл суеверна. Тя бе от този род хора, на които съвпаденията въздействат. След като слезе в Кале и се настани с прислужницата в двойното си купе на „Синия експрес“, тя се упъти към вагон-ресторанта. Там с изненада установи, че насрещното място на масата бе заето от същата жена, с която бе пътувала от Лондон. Едва доловима усмивка се появи неусетно на устните и на двете.

— Това е наистина съвпадение — каза мисис Кетринг.

— Зная — отвърна Кейтрин, — странно е как се случват нещата.

При тях с удивителна бързина, винаги присъща на международната компания „Вагон Ли“, дотърча един летящ келнер и сервира две купички супа. Когато омлетът замести супата, двете си говореха вече като стари приятелки.

— Ще бъде чудесно да се припичаме на слънцето! — въздъхна Рут.

— Сигурна съм, че е приятно.

— Познавате ли Ривиерата?

— Не, посещавам я за първи път.

— Представям си тогава.

— Вие ходите всяка година, предполагам?

— Непременно. Януари и февруари в Лондон са отвратителни.

— Аз винаги съм живяла на село. И там не са особено приятни тези месеци. Главно кал.

— Кое ви накара изведнъж да пътувате?

— Парите — каза Кейтрин. — Десет години бях платена компаньонка с толкова собствени пари, колкото да си купя солидни селски обувки. Сега наследих нещо, което ми изглежда огромно състояние, въпреки че, смея да кажа, за вас сигурно не е кой знае какво.

— Чудя се защо казвате това — че за мен не е кой знае какво?

Кейтрин се засмя:

— Наистина, не зная. Предполагам, човек добива впечатление, без да мисли за това. Аз си помислих, че сте една от най-богатите дами на света. Просто така си въобразих. Може би греша?

— Не — каза Рут, — не грешите. — Внезапно тя стана сериозна. — Бихте ли ми казали какво друго впечатление си изградихте за мен?

— Аз…

Рут сподели смущението й.

— О, моля ви, зарежете условностите, аз искам да узная. Когато напуснахме гара Виктория, погледнах към вас и изпитах чувството, че вие… е, да, че вие четете мислите ми.

— Уверявам ви, че не съм четец на мисли — усмихна се Кейтрин.

— Да. Но моля ви, кажете какво си помислихте. — Рут бе толкова настойчива, че постигна целта си.

— Ще ви кажа щом желаете, но не ме вземайте за невъзпитана. Помислих си, че поради някаква причина, вие сте силно обезпокоена и ви съжалих.

— Права сте. Напълно сте права. Ужасно съм объркана. Бих… бих желала да ви доверя нещо, ако може.

„Боже мой, помисли си Кейтрин, колко напълно еднакъв изглежда светът навред! В Сейнт Мери Мийд хората винаги ми се доверяваха и ето, тук става същото, а пък мен наистина не са ми нужни техните затруднения!“

Тя отговори любезно:

— Разкажете ми.

Тъкмо приключваха обяда си. Рут изсърба кафето си, стана от мястото и безразлична към факта, че Кейтрин още не бе отпила и глътка от своето, каза:

— Елате с мен в купето ми.

Това бяха две единични купета, с врата помежду им. Във второто от тях една слаба девойка, която Кейтрин бе забелязала на гара „Виктория“, седеше на канапето, сключила ръце около червена кожена касетка с инициали Р.В.К. Мисис Кетринг затвори вратата и се настани на канапето. Кейтрин седна до нея.

— Аз съм в затруднение и не зная какво да правя. Обичам един човек… наистина много. Двамата се обичахме от младини и бяхме разделени грубо и несправедливо. Сега отново се събрахме.

— Да?

— Аз, аз искам да се видя с него. О! Вие сигурно смятате това за лошо, но обстоятелствата не са ви известни. Съпругът ми е невъзможен. Отнася се неблагодарно с мен.

— Да — повтори Кейтрин.

— Тежи ми именно това, че излъгах баща си — този, който ме изпрати днес на гарата. Той иска да се разведа с моя съпруг и, разбира се, няма представа, че аз ще се срещна с другия човек. Би сметнал това за изключителна глупост.

— А не мислите ли и вие така?

— Аз, смятам, че е така, наистина.

Рут Кетринг се загледа в ръцете си. Те неудържимо трепереха.

— Не, сега не мога да се върна.

— Защо не?

— Аз… Всичко е уредено и това би разбило сърцето му.

— Не вярвайте — каза Кейтрин натъртено. — Сърцата са твърдо нещо.

— Той ще помисли, че нямам смелост, че ми липсва сила да се реша.

— Струва ми се ужасно глупава работа това, което мислите да сторите — каза Кейтрин. — Мисля, че и вие самата го разбирате.

Рут Кетринг скри лице в шепите си.

— Не зная, не зная. Откакто напуснахме гара „Виктория“ изпитвам ужасното чувство за нещо… нещо, което ще ми се случи много скоро… което не мога да избегна.

Тя сграбчи конвулсивно ръката на Кейтрин.

— Сигурно мислите, че съм луда, за да ви говоря така, но казвам ви, зная че ще се случи нещо.

— Не мислете така — успокои я Кейтрин. — Постарайте се да се съвземете. Можете да телефонирате на баща си от Париж ако искате и той веднага ще дойде при вас. Лицето на Рут засия.

— Да, ще направя така. Скъпият ми стар татко! Странно наистина, но до днес не знаех колко много го обичам.

— Тя седна и изтри сълзите си с кърпичка. — Бях много глупава. Много ви благодаря за това, че ме оставихте да ви говоря. Не зная как изпаднах в такова странно истерично състояние.

Тя се изправи.

— Вече съм добре. Струва ми се, че наистина ми беше необходимо да поговоря с някого. Сега не мога да си обясня, защо трябваше да изглупявам толкова.

Кейтрин също се изправи.

— Драго ми е, че се чувствате по-добре — каза тя с опит да придаде на гласа си възможно най-обикновен тон. Боеше се само от това, че след решителността идва смущението, затова тактично добави:

— Трябва да се прибера в купето си.

Тя излезе в коридора едновременно с появилата се от съседната врата прислужница. После едната погледна през рамото на Кейтрин и по лицето й се изписа неописуема изненада. Кейтрин също се обърна, но в това време тази, или този, който бе възбудил интереса на момичето, се бе прибрал в купето си и коридорът беше празен. Тя тръгна по него към своето купе, което бе в съседния вагон. Когато мина покрай последното купе, вратата му се отвори, едно женско лице се появи за миг и бързо затвори вратата. Беше лице, което не се забравя лесно, както щеше да разбере Кейтрин, когато го видя отново. Красиво лице, овално и тъмно, със силен безупречен грим. Кейтрин изпита чувството, че го е виждала някъде преди.

Тя се прибра в купето си без друго приключение и остана известно време замислена за доволството, което я беше обзело. Чудеше се коя ли е тази жена с коженото палто, чудеше са какъв ли изход ще има нейната история.

— Ако съм предпазила някого от щуротии, мисля че съм свършила добра работа — си каза тя. — Но кой знае? Този тип жени са твърдоглави и егоистични през целия си живот. Може би за нея ще бъде добре за разнообразие да постъпи другояче. О, не ми се вярва да я срещна пак. Тя положително не ще пожелае да ме види отново. Това е най-лошото когато оставяш хората да ти се доверяват.

Кейтрин се надяваше, че за вечеря няма да имат същите места. Разсъди, не без хумор, че това ще бъде неловко и за двете. Като облегна главата си на една възглавница, тя се почувства уморена и страшно подтисната. Бяха пристигнали в Париж и бавният ход из предградията, с безкрайните си спирания и престои, бе много отегчителен. Когато достигнаха Лионската гара, тя с удоволствие излезе да се разходи по перона. Острият хладен въздух я освежи. Тя забеляза с усмивка, че приятелката й с коженото палто бе разрешила очакваната неловкост с проблема за вечерята по свой начин. Един поднос с вечеря бе подаден през прозореца и се пое от прислужницата. Когато влакът отново потегли и едно шумно звънене оповести вечерята, Кейтрин се запъти спокойна към вагон-ресторанта. Този път събеседник й беше един съвсем различен човек — дребен, типичен чужденец на вид, с рошави мустаци и оголена глава, килната встрани. Кейтрин си беше взела една книга за четене докато сервират и забеляза, че очите на дребния човечец са спрени върху нея, искрящи от удоволствие.

— Виждам, мадам, че държите криминален роман. Обичате ли ги?

— Те ме развличат — призна Кейтрин. Дребният човечец кимна с израз на пълно разбиране.

— Казвали са ми, че се харчат много. Защо ли е така, мадмоазел? Питам ви като изследовател на човешката природа, защо става така?

Кейтрин се чувстваше все по-заинтригувана.

— Може би дават на човек представа за възбуждащи изживявания — намекна тя.

Той кимна.

— Да, има нещо такова.

— Естествено, човек знае, че в действителност такива неща не се случват — продължи Кейтрин, но той рязко я прекъсна:

— Понякога госпожице, понякога. На мене са се случвали. Тя отправи към него прям, изпълнен с любопитство поглед.

— Кой знае, някой ден може и около вас да се заплете нещо. — продължи той. — Всичко става.

— Едва ли — засмя се Кейтрин. — На мен никога не се случва нещо такова.

Той се приведе напред.

— А не ви ли се иска да се случи?

Въпросът му я смути и тя притаи дъх.

— Може би си внушавам — продължи дребният човечец, докато старателно търкаше вилицата си. — Но мисля, че у вас има някакво влечение към интересните събития. Е, добре госпожице, през целия си живот аз съм установил едно нещо: каквото човек търси, намира. Кой знае? — Лицето му се присви в насмешлива гримаса. — Може би ще намерите повече отколкото търсите.

— Пророкуване ли е това? — запита Кейтрин усмихната.

Дребният човек поклати глава.

— Аз никога не пророкувам — заяви тържествено той. — Вярно е, че имам навика да бъда винаги прям, обаче не правя капитал от това. Лека нощ, госпожице, Желая ви приятен сън.

Кейтрин тръгна към купето си, доволна и развлечена от дребния си съсед. Премина покрай отворената врата от купето на своята приятелка и видя кондуктора да оправя леглата. Жената в коженото палто стоеше на прозореца, загледана навън. Второто купе, както забеляза Кейтрин през свързващата ги врата, бе празно, с разхвърляни по седалките куфари и чанти. Прислужницата я нямаше.

Кейтрин намери леглото си приготвено и понеже бе уморена, веднага се приготви за лягане. Около десет и половина загаси лампата.

Събуди се внезапно; колко време бе изминало, не знаеше. Погледна часовника си и видя, че е спрял. Чувство на безкрайно смущение я облада и с всеки изминал момент то нарастваше. Най-после тя стана, наметна си пеньоара на раменете и излезе в коридора. Целият влак сякаш дремеше. Кейтрин смъкна стъклото на прозореца и поседя там известно време. Подложи главата си на хладния нощен въздух в напразни опити да притъпи страха и смущението си. Внезапно реши да отиде до другия край и да попита кондуктора за часа, за да си свери часовника. Намери обаче мястото му празно. Поколеба се за миг и после се вмъкна в съседния вагон. Впери очи в дългата, неясна пътека на коридора и видя за своя изненада, че един мъж стоеше с ръка върху вратата на купето, заемано от жената с коженото палто. Тя помисли, че купето е същото, но е възможно да бъркаше. Мъжът остана там миг-два гърбом към нея, несигурен и разколебан в намеренията си. После бавно се изви със странното чувство на фаталност, Кейтрин позна в него същия човек, когото бе срещнала на два пъти преди — веднъж в коридора на хотел „Савоя“ и веднъж в кантората на Кук. Той отвори вратата на купето и влезе вътре, затръшвайки я след себе си.

Една мисъл връхлетя ума на Кейтрин. Дали не беше това мъжът, за когото бе говорила дамата — мъжът, с когото тя възнамеряваше да се срещне?

Тогава Кейтрин си каза, че фантазира. По всяка вероятност е сгрешила купето. Върна се обратно в нейния вагон. Пет минути по-късно влакът намали ход. Чу се дългия жаловит писък на сирената и след няколко минути влакът спря в Лион.