Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
РАЗКАЗЪТ НА АДА МЕЙСЪН

— Не мога да ви повторя съвсем точно, господине, нашия ужас, нашето възмущение и дълбоко съчувствие, което изпитваме към вас.

Така прокурорът господин Кареж се обърна към Ван Олдин. Комисарят Кокс съчувствено зашумоля из гърлото си. Ван Олдин с отсечен жест прати по дяволите и ужас, и възмущение, и съчувствие. Намираха се в стаята на следователя в Ница. Освен господин Кареж, комисаря и Ван Олдин в стаята имаше още едно лице, което именно заговори:

— Господин Ван Олдин очаква действия, бързи действия.

— Ах! — възкликна комисарят, — аз още не съм ви представил. Мистър Ван Олдин, това е господин Еркюл Поаро. Без съмнение, вие сте слушали за него. Макар че се е оттеглил от работа от няколко години вече, все още се слави като един от най-прочутите детективи.

— Драго ми е да се запозная с вас, господин Поаро — каза Ван Олдин, възобновявайки една фраза, която бе изхвърлил от речника си от години насам. — Значи сте се оттеглили от работа?

— Така си е, господине. Сега се наслаждавам на света.

Дребният човечец направи един импозантен жест.

— Случи се господин Поаро да пътува в „Синия експрес“ — обясни комисарят, — и той на драго сърце се отзова да ни помогне с богатия си опит.

Милионерът загледа с интерес господин Поаро и неочаквано каза:

— Аз съм богат човек, господин Поаро. Често се казва, че богатите живеят с мисълта, че могат да купят всичко и всекиго, ала това не е вярно. В моите кръгове аз съм голям човек, а един голям човек може да иска услуга от друг такъв.

Поаро кимна в съгласие.

— Добре го казахте, мистър Ван Олдин. Поставям се изцяло на вашите услуги.

— Благодаря ви — отвърна Ван Олдин. — Мога да кажа само това: потърсете ме по което време искате и няма да ме намерите неблагодарен. И тъй, господа, на работа.

— Предлагам — започна господин Кареж, — да разпитаме камериерката Ада Мейсън. Довели сте я тук, както разбирам?

— Да — каза Ван Олдин, — Взехме я с нас при минаването си през Париж. Тя бе много разтревожена, узнавайки за смъртта на господарката си, но отговорите й бяха съвсем конкретни.

— Ще я изслушаме в такъв случай — прие господин Кареж.

Той натисна звънеца на бюрото си и няколко минути по-късно Ада Мейсън влезе в стаята.

Беше спретнато облечена в черно и върхът на носа й бе зачервен. Сменила бе сивите си пътнически ръкавици с чифт черни кожени. Тя отправи очаквателен поглед към бюрото на следователя и почувства облекчение при вида на бащата на господарката си. Следователят се гордееше с изисканите си маниери и стори всичко възможно да я предразположи. В това бе подпомогнат и от Поаро, който превеждаше и чиито сърдечни обноски действаха успокоително на англичанката.

— Вие се казвате Ада Мейсън, нали?

— Кръстена съм Ада Беатрис, сър — отвърна рязко Мейсън.

— Точно така. Струва ми се, че случилото се е потресаващо.

— О, наистина, сър. Аз съм служила при много дами и винаги съм ги оставяла доволни, надявам се. Никога не съм очаквала нещо такова да се случи край мен.

— Да, да — съгласи се господин Кареж.

— Естествено, чела съм за такива неща в неделните вестници. Винаги съм знаела, че тези чужди влакове… — тя изведнъж прекъсна потока на речта си, припомняйки си, че хората, които я разпитват, са от същата народност, от която бяха и влаковете.

— Нека сега преповторим случая — подхвана господин Кареж. — Доколкото разбирам, когато тръгнахте от Лондон, не е ставало въпрос за вашето оставане в Париж?

— О, не, сър! Канехме се да отидем направо в Ница.

— Друг път пътували ли сте с господарката си в чужбина?

— Не, сър. Виждате ли, аз бях само от два месеца при нея.

— С обикновеното си разположение ли беше тя, когато тръгнахте на път?

— Беше малко смутена и разтревожена и доста трудно можеше да се угоди на капризите й.

Господин Кареж кимна.

— И тъй, Мейсън, кое беше първото ви впечатление от пристигането в Париж?

— То беше на мястото, което наричат Лионската гара, сър. Господарката ми смяташе да слезе и да се поразходи из перона. Тя тъкмо излизаше в коридора, когато възкликна и се върна обратно в купето си с един господин. Затвори вратата между нейното и моето купе, така че аз не чух и не видях нищо, после изведнъж я отвори и ми каза, че била променила плановете си. Даде ми пари и ми нареди да сляза и отида в „Риц“. Там отлично я познавали, каза тя, и щели да ми дадат стая. Аз трябваше да чакам там, докато получа вест от нея; щяла да ми телефонира какво да правя. Разполагах с толкова време, колкото да си събера нещата и да скоча от влака тъкмо преди потеглянето му.

— Докато мисис Кетринг ви нареждаше това, къде беше господинът?

— Беше се изправил в другото купе, сър, загледан през прозореца.

— Бихте ли ни го описали?

— Ах… виждате ли, сър, аз едва го забелязах. През повечето време той беше с гръб към мен. Беше висок и мургав, това само мога да кажа. Облечен беше както повечето господа с тъмносиньо палто и сива шапка.

— Не беше ли някой от пътниците във влака?

— Не мисля, сър. Подразбрах, че е дошъл на гарата да се види с мисис Кетринг. Разбира се, той е можел да бъде и пътник от влака. Не съм мислила върху това.

Мейсън изглеждаше леко объркана при този намек.

— Ах! — господин Кареж неусетно премина на друга тема. — Господарката ви по-късно е помолила кондуктора да не я събужда рано сутринта. Как мислите, беше ли това нещо обикновено за нея?

— О, да, сър. Госпожата никога не закусваше, пък и не спеше добре нощем, затова обичаше да си поспива сутрин.

Господин Кареж пак промени темата.

— Сред багажа се намираше едно куфарче от червена кожа, нали? — запита той. — Това кутията с накити на вашата господарка ли беше?

— Да, сър.

— Не взехте ли това куфарче с вас в „Риц“?

— Аз да взема кутията с накитите на госпожата в „Риц“?! О, изключено, сър! — възкликна Мейсън с възмущение.

— Значи го оставихте във вагона?

— Да, сър.

— Знаете ли дали господарката ви държеше доста накити в него?

— Значително количество, сър. Просто ме караше да изпадам в паника понякога, честна дума, като слушам какви кражби стават из чужбина. Зная, че те бяха застраховани, но все едно, струваше ми се излишен риск. Ха, сама господарката ми е казвала, че само рубините струват неколкостотин хиляди фунта.

— Рубините ли? Какви рубини? — изрева внезапно Ван Олдин.

Мейсън се извърна към него:

— Мисля, че вие й ги подарихте неотдавна, сър.

— Господи! — възкликна Ван Олдин. — Вие не искате да кажете, че е носила рубините със себе си? Предупредих я да ги остави в банката.

Мейсън отново се покашля дискретно, което очевидно бе част от репертоара й на камериерка. Този път това означаваше много. То изразяваше далеч по-ясно от всякакви думи, че господарката на Мейсън бе своенравна жена.

— Рут трябва да е била полудяла — промълви Ван Олдин. — За какъв дявол са й били?

На свой ред господин Кареж се изкашля на воля също така многозначително и така привлече вниманието на Ван Олдин към себе си.

— За момента — обърна се към Мейсън господин Кареж, — мисля, че това е всичко. Ако влезете в съседната стая, госпожице, ще ви бъдат прочетени въпросите и отговорите, за да ги подпишете съответно.

Мейсън излезе, съпровождана от чиновника, и Ван Олдин внезапно се обърна към прокурора:

— Е?

Господин Кареж отвори някакво чекмедже от бюрото си, извади едно писмо и го подаде на Ван Олдин.

— Това беше намерено в ръчната чанта на госпожата.

„Шер ами, (гласеше писмото) ще те послушам: ще бъда предпазлив, дискретен и всички други неща, които влюбеният най-много мрази. Може би наистина е неразумно в Париж, ала «Златните острови» са отдалечени от света и ти можеш спокойно да бъдеш уверена, че там нищо не ще ни безпокои. Безкрайно ти благодаря за милия интерес, който проявяваш към литературната творба за прочутите скъпоценности, която сега пиша. За мен ще бъде наистина изключителна привилегия да видя и пипна тези исторически рубини. Аз отделям специална глава на «Огненото сърце». Любима моя, скоро ще мога да ти компенсирам всички тези горчиви години на пустош и самота.

Вечно твой

Арман“