Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
ЗАПЛАХА

Когато Дерик Кетринг мина покрай колата й, Мирел си подаде главата навън.

— Дерик, трябва да ти кажа нещо за момент…

Вдигайки шапката си за поздрав, Кетринг продължи пътя си без да се спре. Като влезе в преддверието на хотела, портиерът се обърна към него:

— Един човек ви очаква, господине.

— Кой е той? — попита Дерик.

— Не ми даде името си, господине, но каза, че работата по която ви търси е важна и ще ви почака.

— Къде е той?

— В малкия салон. Господинът предпочета да ви срещне там, защото било по-усамотено.

Дерик кимна и се запъти натам.

В малкия салон нямаше никого, освен посетителят, който се изправи и поклони с изискана лекота. Дерик случайно бе виждал Граф Де ла Рош веднъж, но не му беше трудно да познае този аристократ. Той успя да удържи една гневна гримаса. Какво нечувано нахалство, наистина!

— Граф Де ла Рош, нали? — каза той. — Боя се, че сте си загубили напразно времето, идвайки тук.

— Аз се надявам, че не — усмихна се приветливо графът и белите му зъби блеснаха.

Чарът, който се криеше в маниерите на графа, обикновено имаше ефект само при жените. Всички мъже, без изключение, го презираха от дън душа.

Дерик Кетринг вече усещаше желание да го изхвърли от стаята, но мисълта, че един скандал би бил твърде неподходящ тъкмо сега, го накара да се овладее. Той искрено се чудеше как е могла Рут да се увлече по този човек. Графът беше авантюрист, и по-лош от авантюрист. Дерик хвърли поглед към изискания му маникюр.

— Дойдох — започна графът — по една малка работа. Бих ви посъветвал да ме изслушате.

Дерик отново изпита изкушението да го изхвърли навън, но пак се овладя. В думите на графа имаше някаква заплашителна нотка, която не убягна от вниманието му, обаче той си я изтълкува по своему. Имаше различни причини, поради които би било по-добре да изслуша графа.

Дерик седна и нетърпеливо забарабани пръсти по масата.

— Добре — каза рязко той. — Какво има?

Не беше в стила на графа да разкрива така направо картите си:

— Позволете ми, господине, да ви поднеса моите съболезнования за тежката загуба.

— Ако продължавате да бъдете нагъл — каза спокойно Дерик — ще ви изхвърля през онзи прозорец.

Дерик посочи с глава към прозореца, до който бе седнал графът и последният неловко се размърда в креслото си.

— Аз ще ви изпратя приятелите си, господине, ако това е, което желаете — каза надменно той.

Дерик се изсмя.

— Дуел, така ли? Мой скъпи графе, с вас не мога дори и да говоря сериозно за дуел, но с голямо удоволствие бих ви натупал до Променад дез’Англе.

Графът нямаше намерение да се покаже обиден. Той просто повдигна вежди и измънка:

— Англичаните са варвари.

— Добре — рече Дерик. — Какво имате да ми кажете?

— Ще бъда откровен — започна графът. — И ще премина направо на въпроса. Това би било по-добре и за двама ни, нали?

Той пак се усмихна почти приятелски.

— Продължавайте — подкани го лаконично Дерик.

Графът вдигна поглед към тавана, допря върховете на пръстите си един към друг и тихо промърмори:

— Вие сте наследили много пари, господине.

— Какво общо, по дяволите, имате вие с това?

Графът се изпъчи в креслото си.

— Господине, моето име е опетнено. Подозират ме… обвиняват ме… в гнусно престъпление.

— Обвинението не излиза от мен — каза студено Дерик, — Аз дори не съм изразявал никакво мнение, тъй като съм заинтересувана страна.

— Аз съм невинен — изрече с патос графът. — Кълна се в небето! — Той вдигна ръка към тавана. — Кълна се, че съм невинен!

— Мисля, че господин Кареж е следователят, който се занимава със случая — намекна учтиво Дерик.

Графът не обърна внимание на забележката му.

— Аз съм не само несправедливо подозиран в престъпление, което не съм извършил, но на това отгоре съм и в сериозни парични затруднения. — Той се изкашля тихо и многозначително.

Дерик се изправи на крака.

— Очаквах това — каза той спокойно — от вас, долен изнудвачо! Не ще ви дам ни стотинка. Сега жена ми е мъртва и никакъв скандал не би могъл да я засегне. Тя ви пишеше глупави писма. Дори и да бих ви дал за тях някоя кръгличка сума, съвсем е сигурно, че вие ще съумеете да задържите у себе си едно-две писма. Ще ви кажа още нещо, господин Де ла Рош: изнудването е нещо долно както в Англия, така също и във Франция. Това е моят отговор. Довиждане.

— Един момент, моля — каза графът и протегна ръка към Дерик, който се канеше да напусне салона. — Вие грешите, господине. Вие сте напълно на погрешен път. Аз съм джентълмен.

Дерик се изсмя.

— Винаги съм пазил и ще пазя свято всяко писмо, което би могла да ми напише една дама — продължи графът, отмятайки назад глава с изражение на благородство. — Предложението което ви правех, бе от съвсем различно естество. Аз съм, както споменах, силно затруднен парично и съвестта ми би ме подтикнала да отида в полицията с известни сведения.

Дерик бавно се върна в салона.

— Какво искате да кажете?

Графът пак се усмихна любезно.

— Положително не е необходимо да навлизаме в подробности — каза той. — Хората се питат първо кой се облагодетелства от престъплението, кой има интерес от него. Нали? Вие сте наследил много пари, както споменах преди малко.

Дерик се изсмя презрително.

— Ако това е всичко…

Но графът поклати глава.

— Не, не е всичко, мой драги господине. Аз не бих и дошъл при вас ако нямах далеч по-точна и подробна информация по това, което чухте. Нежелателно е, господине, да ви арестуват и съдят за убийство.

Дерик се приближи към него. Лицето му изразяваше такъв необуздан гняв, че графът неволно отстъпи крачка назад.

— Заплашвате ли ме? — процеди през зъби младият мъж.

— Не ще чуете нищо повече от мен по този въпрос — предупреди го графът.

— От всички дръзки блъфове, които са ми погаждали…

Графът Вдигна бялата си ръка.

— Грешите. Това не е блъф. За да ви убедя, ще ви кажа само още нещо: сведенията имам от известна дама. Тя е, която държи неопровержимото доказателство, че вие сте извършили убийството.

— Тя? Коя е тя?

— Госпожица Мирел.

Дерик отстъпи назад като ударен.

— Мирел! — промълви той.

Графът побърза да използва това, което му се стори, че е негова възможност.

— Една дреболия от някакви си сто хиляди франка — каза той. — Повече не искам.

— Моля? — попита Дерик разсеяно.

— Казах, господине, че някакви си сто хиляди франка биха задоволили моята… съвест.

Дерик бавно дойде на себе си. Той изгледа някак любопитно графа.

— Вие бихте желали да знаете отговора ми сега?

— Ако обичате, господине.

— Ето какво, тогава. Можете да вървите по дяволите. Разбрахте ли?

Дерик се обърна на петите си и напусна салона, оставяйки графа твърде изненадан, за да може да проговори.

Пред хотела той повика такси и поиска да го откарат в хотела на Мирел. Портиерът го осведоми, че танцьорката току-що се е прибрала. Дерик му подаде картичката си.

— Занесете това на госпожицата и я попитайте дали би желала да ме приеме.

Не след дълго един прислужник го заведе до нейния апартамент.

Вълна от познатия екзотичен парфюм нахлу в ноздрите му, щом той прекрачи прага на апартамента й. Стаята бе пълна с карамфили, орхидеи и мимози. Мирел бе застанала до прозореца, облечена в скъп дантелен пеньоар.

Тя пристъпи към него с отворени обятия.

— Дерик!… ето те при мен. Знаех, че ще се върнеш.

Той отстрани ръцете й и я изгледа студено.

— Защо изпрати граф Де ла Рош при мен?

Тя го погледна с учудване, което му се стори искрено.

— Аз? Да съм изпратила граф Де ла Рош при теб? Но защо?

— Очевидно… за изнудване — мрачно каза Дерик.

Мирел пак се изненада. После изведнъж усмивка проясни лицето й и тя кимна с глава.

— Разбира се. Това можеше да се очаква. Точно така би постъпил този тип. Трябваше да се сетя. Не, Дерик, аз всъщност не съм го пратила.

Погледът му я прониза, сякаш искаше да разчете мислите й.

— Ще ти кажа всичко — започна Мирел. — Срамувам се, но ще ти кажа. Вчера, разбираш ли, аз бях като луда, луда от ревност. — Тя направи един красноречив жест. — Моят темперамент не е от спокойните. Исках да ти отмъстя и затова отидох при граф Де ла Рош, като му казах да иде в полицията и да каже това и това… Но не бой се, Дерик. Аз не съм загубила напълно ум. Най-важното премълчах и то си остава у мен. Полицията не може да направи нищо без моите показания, нали разбираш? А сега… сега…

Тя се приближи още към него, отправяйки му поглед, който можеше да разтопи и метал.

Той грубо я отблъсна от себе си. Тя остана задъхана, с бурно повдигащи се гърди, а очите й се присвиха като на котка.

— Бъди внимателен, Дерик, много внимателен! Ти се завърна при мен, нали?

— Аз никога не ще се завърна при теб — произнесе отчетливо той.

— Аха!

Сега танцьорката повече от всякога заприлича на котка. Клепките й потръпваха.

— И така, има и друга жена, нали? Онази, с която обядва онзи ден? Права съм, нали?

— Аз възнамерявам да поискам ръката на тази дама. Не е зле да имаш това предвид.

— Онази надута англичанка! Мислиш ли, че дори за миг ще се примиря с това? О, не! — Красивото й гъвкаво тяло потръпна. — Слушай Дерик, спомняш ли си разговора, който имахме в Лондон? Ти каза, че едничкото, което би могло да те спаси, е смъртта на жена ти. Дори изказа съжаление, че тя е така здрава. После ти хрумна идеята за някой нещастен случай. Пък и за нещо повече от нещастен случай.

— Предполагам — каза Дерик с презрение — че тъкмо този разговор си повторила с граф Де ла Рош?

Мирел се засмя.

— Нима съм глупачка? Какво може да направи полицията от такава клюка като тази? Виж какво. Ще ти дам последна възможност. Ти ще зарежеш тази англичанка и ще се завърнеш при мен. И тогава, скъпи мой, аз никога, никога не бих споменала ни думица…

— Какво да споменеш?

Тя тихо се изсмя.

— Ти си мислиш, че никой не те е видял…

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу. Ти си мислиш, че никой не те е видял, но аз те видях, Дерик, мон ами, аз те видях да излизаш от купето на госпожа съпругата ти през онази нощ, точно преди влакът да влезе в Лион. Аз знам, че когато ти излезе от купето й, тя беше мъртва.

Дерик я изгледа втренчено. После като сомнамбул той се обърна много бавно и бавно излезе от стаята, олюлявайки се леко на всяка крачка.