Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
ЕДНА НОВА ТЕОРИЯ

Часът беше точно единадесет когато Поаро се представи в хотела на Ван Олдин. Той намери милионера сам.

— Вие сте точен, господин Поаро. — каза Ван Олдин с усмивка и стана, за да поздрави детектива.

— Аз винаги съм точен — каза Поаро. — Точността е нещо, което аз винаги спазвам. Без ред и метод… — той не се доизказа и махна с ръка. — Ах, възможно е вече да съм ви казал тези неща. Нека направо пристъпим към предмета на посещението ми.

— Вашата малка идея?

— Да, моята малка идея — усмихна се Поаро. — Преди всичко господине, аз бих желал да разпитам още веднъж камериерката Ада Мейсън. Тя тук ли е?

— Да, тук е.

— Аха!

Ван Олдин го изгледа любопитно, позвъни и нареди да повикат Мейсън. Поаро я поздрави с обичайната си вежливост, която никога не оставаше без ефект при момичета от нейната класа.

— Добър ден, госпожице — каза весело той. — Моля ви, седнете ако господинът разреши.

— Да, да, седнете момичето ми — насърчи я Ван Олдин.

— Благодаря, сър, — каза Мейсън и седна на самия ръб на стола. Тя изглеждаше по-кокалеста и по-кисела от всякога.

— Дойдох, за да ви задам още няколко въпроса — каза Поаро. — Трябва да проникнем до дъното на тази афера. Винаги се връщам на въпроса кой ли ще да е бил мъжът във влака. Вие сте виждала граф Де ла Рош и казвате, че е възможно да е бил той, но не сте сигурна.

— Както ви казах сър, аз изобщо не видях лицето на господина. Това е, което ме затруднява.

Поаро кимна усмихнат.

— Точно така. Аз добре разбирам затруднението ви. Сега нещо друго. Вие казахте, госпожице, че сте била на служба у мадам Кетринг два месеца. Колко време сте виждали господаря си през това време?

Мейсън помисли малко и каза:

— Само два пъти, сър.

— Отблизо или от по-далеч?

— Той дойде веднъж на „Кързън Стрийт“, сър. Аз бях на втория етаж и го видях от стълбището долу в салона. Бях доста любопитна поради… нали разбирате… както стояха нещата — Мейсън завърши изречението, покашляйки се дискретно.

— А втория път?

— Бях в парка с Ани, сър — една от камериерките, сър, и тя ми посочи господаря, който се разхождаше с някаква непозната дама.

Поаро пак кимна с глава.

Слушайте сега, Мейсън, откъде знаете, че този мъж, когото видяхте да разговаря с господарката ви на Лионската гара, откъде знаете, че той не е бил господарят ви?

— Господарят ми ли, сър? О, не мисля, че може да е бил той.

— Но все пак, не сте сигурна? — настоя Поаро.

— Поне не ми е минавало през ума, сър.

Мейсън беше явно развълнувана от тази мисъл.

— Вие чухте, че господарят ви е бил във влака. Какво по-естествено от това той да е дошъл по коридора?

— Но господинът, който разговаря с госпожата, трябва да беше дошъл отвън, сър. Той беше облечен с пардесю и мека шапка.

— Точно така, госпожице, но помислете малко. Влакът току-що е пристигнал на гарата. Много от пътниците слизат на перона да се поразтъпчат. Господарката ви се е готвела да направи същото и несъмнено заради това е облякла коженото си палто, нали?

— Да, сър — съгласи се Мейсън.

— Тогава и вашият господар прави същото. Влакът е отоплен, но навън е студено. Той облича пардесюто си, слага си шапката и разхождайки се покрай осветените прозорци на влака, изведнъж вижда мадам Кетринг. Дотогава си няма представа, че тя е във влака. Естествено, той се качва във вагона и влиза в купето й. Тя издава вик на изненада като го вижда и бързо затваря вратата между двете купета, тъй като е възможно разговорът им да е от частен характер.

Поаро се облегна назад в стола си и зачака ефекта от думите си. Никой не знаеше по-добре от него, че момичетата от типа на Мейсън не би трябвало да бъдат насилвани. Необходимо беше да й даде време да се освободи от самовнушеното си мнение. Накрая на третата минута тя заговори:

— Е, добре, сър. Може и така да е било. Никога не съм го помисляла по този начин. Господарят е висок и мургав и с почти същото телосложение. Шапката и палтото ме накараха да кажа, че господинът е дошъл отвън. Може да е бил и господарят, но все пак, не съм сигурна.

— Благодаря ви много, госпожице. Повече няма какво да ви питам. Ах, да, само още нещо.

Той извади от джоба си табакерата, която вече бе показал на Кейтрин.

— Тази табакера на господарката ви ли беше?

— Не, сър. Не е нейната… или може би…

Тя изведнъж се бе изплашила. Ясно беше, че новата мисъл изплуваше към повърхността на съзнанието й.

— Да, кажете? — насърчи я Поаро.

— Мисля, сър, не мога да бъда сигурна, но аз мисля… че това е табакерата, която госпожата бе купила, за да подари на господаря.

— Аха! — възкликна някак неуверено Поаро.

— Но дали табакерата му е била вече дадена или не, аз, разбира се, не мога да кажа.

— Точно така, — съгласи се Поаро. — Точно така. Мисля, че това е всичко, госпожице. Довиждане.

Ада Мейсън напусна стаята, като затвори тихо вратата след себе си.

Поаро се обърна с лека усмивка към Ван Олдин. Милионерът бе като ударен от гръм.

— Вие мислите… мислите, че убиецът е бил Дерик? — попита той. — Но всичко сочи обратното. Та нали графът е все едно заловен с окървавени ръце с тези рубини?

— Не.

— Но вие ми казахте…

— Какво съм ви казал?

— Онази история с рубините. Дори ми ги показахте.

— Не.

Ван Олдин го изгледа смаян.

— Искате да кажете, че не сте ми ги показали?

— Не.

— А вчера на тенискорта?

— Не.

— Вие луд ли сте, господин Поаро или аз?

— Никой от нас не е луд — каза детективът. — Вие просто ми задавате въпрос и аз ви отговарям. Вие ме питате не съм ли ви показвал вчера рубините. Аз отговарям — не. Това което ви показах вчера, господин Ван Олдин, беше една първокласна имитация, която едва ли би могла да бъде различена от истинските камъни, освен от експерт.