Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
ВАН ОЛДИН ПОЛУЧАВА ТЕЛЕГРАМА

Следобед на 15 февруари гъста жълта мъгла се бе спуснала над Лондон. Ръфъс ван Олдин беше в апартамента си в хотел „Савоя“ и напук на атмосферните условия работеше усилено. Кентън бе претоварен. Напоследък му беше извънредно трудно да кара господаря си да обръща внимание на спешните дела. Осмелеше ли се да спомене някое такова, Ван Олдин го пресичаше накъсо. Сега обаче Ван Олдин сякаш се отдаваше на работата с удвоена енергия и секретарят използваше и най-малката възможност. Винаги тактичен, той пришпорваше Ван Олдин в най-неочаквания за него момент.

И все пак, колкото и да беше служебно зает, Ван Олдин не преставаше да мисли върху един дребен факт. Случайна забележка на Кентън, направена от секретаря съвсем несъзнателно, го бе възбудила. Сега тя незабележимо растеше все повече и повече в съзнанието на Ван Олдин, докато най-после той се поддаде на внушението й.

Заслушал се беше в Кентън с обикновения си съсредоточен вид, докато всъщност не чуваше и дума. Кимваше автоматично, обаче секретарят прерови други книжа. Докато ги подреждаше, господарят заговори:

— Имате ли нещо против да повторите, Кентън?

Кентън се обърна за миг.

— Искате да кажете за това ли, сър? — Той държеше в ръката си една кратка бележка от компанията.

— Не, не — отвърна Ван Олдин, — относно това, което ми казахте: че сте видели прислужничката на Рут снощи в Париж. Не мога да разбера. Може би грешите?

— Не съм сгрешил, сър. Аз говорих с нея.

— Добре, разкажете ми всичко отначало.

Кентън се поклони.

— Уредих работата с Бретхаймер — обясни той, — и се върнах в „Риц“ да си приготвя багажа и да се навечерям, за да хвана влака в девет часа от Северната гара. На гишето видях една жена, в която разпознах прислужничката на мисис Кетринг. Отидох при нея и я запитах дали мисис Кетринг е там.

— Да, да — прекъсна го Ван Олдин, — разбира се. И тя ви каза, че Рут е отпътувала за Ривиерата, а нея е оставила в „Риц“ да чака по-нататъшни разпореждания?

— Точно така, сър.

— Странна работа — каза Ван Олдин. — Много странна, наистина. Да меси и прислужницата в разни каши.

— В такъв случай — възрази Кентън, — сигурно мисис Кетринг би й оставила известна сума и би й наредила да се върне В Англия. Едва ли би я изпратила в „Риц“.

— Да — промърмори милионерът, — така е.

Той се канеше да каже още нещо, но се въздържа. Ценеше Кентън, обичаше го и му се доверяваше, но едва ли би разисквал личния живот на дъщеря си със своя секретар. Без друго беше засегнат от липсата на откровеност у Рут и това случайно сведение, което бе стигнало до него, не можа с нищо да заличи съмненията му.

Защо Рут е зарязала камериерката си в Париж? Какъв възможен обект или причина бе имала, за да стори това?

Той обмисля миг или два странното стечение на обстоятелствата. Какво, освен най-странно съвпадение беше, че първият човек, който камериерката на Рут среща в Париж, е бащиният й секретар? Ах, така стават работите.

Той се намръщи при последната фраза; тя беше възникнала съвсем спонтанно в ума му. Щеше ли в такъв случай да стане нещо? Не обичаше да си задава този въпрос, тъй като не се съмняваше в отговора. А той беше — Ван Олдин бе положителен в това — Арман де ла Рош.

Тежко беше за Ван Олдин собствената му дъщеря да лудее след такъв човек и все пак той бе принуден да признае, че тя си имаше добра компания — много други знатни и интелигентни жени бяха попадали в мрежата на графа със същата леснина. Мъжете го преценяваха бързо, жените — не.

Потърси израз, с който да заличи евентуалните съмнения у неговия секретар.

— Рут винаги променя решенията си мигновено — забеляза той и допълни с възможно най-безгрижен тон. — Камериерката не би ли обясни… хм… причината за тази промяна?

Кентън се постара да отговори с естествен глас:

— Каза ми, сър, че мисис Кетринг неочаквано срещнала някакъв приятел.

— Така ли?

Тренираните уши на секретаря доловиха нотка на дебело натъртване на въпроса.

— Аха. Мъж или жена?

— Мисля, че тя каза мъж, сър.

Ван Олдин кимна. Най-лошите му опасения се сбъдваха. Той стана от стола и започна да крачи из стаята — навик, който имаше при възбуда. Неспособен да въздържа повече чувствата си, той избухна:

— Едно нещо никой мъж не е в състояние да стори — да накара една жена да бъде разумна. Тъй или иначе, жените изглежда нямат капка разум. Говорят за женски инстинкт — е, добре известно е по света, че жената е най-сигурната плячка за всеки пладнешки разбойник. И една от десет не може да различи мошеник щом, попадне на него. Всеки сладкодумец с приятна външност може да им завърти главата. Ако бях аз, щях…

Той беше прекъснат от влизането на един камериер с телеграма. Ван Олдин я отвори и лицето му изведнъж стана бяло като тебешир. Подпря се на стола да не падне и махна на камериера да излезе.

— Какво се е случило, сър? — надигна се заинтригуван Кентън.

— Рут! — изпъшка дрезгаво Ван Олдин.

— Мисис Кетринг?

— Убита!

— Катастрофа?

Ван Олдин поклати глава.

— Не. Изглежда че е била ограбена. Те не споменават тази дума, Кентън, но бедното ми дете е било убито.

— О, сър! Господи!

Ван Олдин чукна телеграмата с пръст.

— Праща я полицията от Ница. Трябва да замина с първия влак.

Изпълнителен както винаги, Кентън погледна часовника.

— В пет часа от гара Виктория, сър.

— Може. Ще дойдете с мене, Кентън. Предупредете Арчи и си стегнете багажа. Погрижете се за всичко тук. Аз ще сляза до „Кързън Стриит“.

Телефонът остро иззвъня и секретарят вдигна слушалката.

— Да. Кой е?

После се обърна към Ван Олдин:

— Мистър Гоби, сър.

— Гоби? Не мога да го видя сега. Не, чакайте, имаме достатъчно време. Кажете им да го пратят горе.

Ван Олдин беше силен човек и бе възстановил вече желязното си спокойствие. Малцина биха забелязали нещо особено в поздрава му, отправен към мистър Гоби.

— Времето ми е оскъдно, Гоби. Нещо важно ли ще ми кажете?

Мистър Гоби се изкашля.

— Движенията на мистър Кетринг, сър. Пожелахте да ви докладвам.

— Да?

— Мистър Кетринг, сър, замина от Лондон за Ривиерата вчера сутринта.

— Какво?!

Нещо в гласа му трябва да сепна мистър Гоби. Почтеният човечец се отклони от обичайната си практика никога да не гледа лицето, на което говори, и плъзна мимолетен поглед към милионера.

— С кой влак отпътува?

— „Синия експрес“, сър.

Мистър Гоби се изкашля пак и заговори на часовника върху камината:

— Госпожица Мирел, танцьорката от „Партенона“, замина със същия влак.