Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (32)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
КЕЙТРИН И ПОАРО СРАВНЯВАТ БЕЛЕЖКИ

— Променила сте се, госпожице — каза любезно Поаро.

Той и Кейтрин седяха един срещу друг край една малка масичка в „Савоя“.

— Да, намирам ви променена.

— В какъв смисъл?

— Трудно е да се изразят с думи тези нюанси, госпожице.

— Сега съм по-стара.

— Да, по-стара. Но с това не искам да кажа, че имате повече бръчки. Когато за пръв път ви видях, госпожице, вие просто бяхте една наблюдателка на живота. Имахте спокойния, доволен вид на зрител от публиката, които следи играта.

— А сега?

— Сега вие вече не наблюдавате. Това, което ще ви кажа, ще ви се стори може би абсурдно, но вие имате напрегнат поглед на борец, който играе трудна игра.

— Моята стара приятелка понякога не е лесна — усмихна се Кейтрин, — но мога да ви уверя, че не се боря с нея на живот и смърт. Трябва да дойдете да я видите някой ден, господин Поаро. Аз мисля, че вие сте един от хората, които биха оценили нейното мъжество и дух.

Настана мълчание, докато келнерът им сервира печени пилета. Когато той се отдалечи, Поаро каза:

— Вие сте ме чувала да говоря за моя приятел Хестингс. Онзи, който беше казал, че аз съм потаен като стрида. Е, добре, госпожице, във ваше лице аз си намерих майстора. Вие сте далеч по-прикрита от мен.

— Глупости — усмихна се Кейтрин.

— Еркюл Поаро никога не говори глупости. Така е, както го казвам.

Отново настана мълчание, което Поаро наруши с въпрос:

— Не сте ли виждала някои от приятелите ни в Ривиерата откакто сте се завърнали?

— Видях се за малко с майор Кентън.

— Аха, така ли?

Нещо в примигващите очи на Поаро накара Кейтрин да сведе погледа си.

— И така, мистър Ван Олдин остава в Лондон?

— Да.

— Трябва да опитам да се срещна с него утре или вдругиден.

— Имате новини ли за него?

— Какво ви кара да мислите така?

— Просто си помислих.

Поаро я погледна изпитателно.

— Сега, госпожице, вие имате много въпроси, които желаете да ми зададете, това се вижда. И защо пък не? Нали тази мистерия в „Синия експрес“ е нашият криминален роман?

— Да, наистина бих желала да знам някои неща.

— Моля?

Кейтрин вдигна очи към него и в погледа й се четеше решителност.

— Какво правихте в Париж, господин Поаро?

Детективът леко се усмихна.

— Посетих руското посолство.

— О!

— Виждам, че това нищо не ви говори, но аз не ще бъда повече стрида. Не, ще сваля картите си на масата — нещо, което стридите положително не правят. Вие разбирате, смятам, че арестуването на Дерик Кетринг не ме задоволява?

— Това е нещо, на което съм се чудила. В Ница си бях помислила, че вие сте приключил със случая.

— Вие не казвате всичко, госпожице, но аз признавам всичко. Аз… моите издирвания… поставих Дерик Кетринг там, където той се намира сега. Следователят все още напразно би се опитвал да доказва виновността на граф Де ла Рош пак заради мен. Е, госпожице, аз не съжалявам за това, което съм сторил. Имах само един дълг — да разкрия истината, пътят на дълга бодеше право към мистър Кетринг. Дали този път свърши там? Полицията казва да, обаче Еркюл Поаро не е удовлетворен.

Той изведнъж промени темата.

— Кажете ми, госпожице, писала ли ви е напоследък госпожица Ленокс?

— Едно много късо писмо. Мисля, че тя ми е сърдита за това, че се върнах в Англия.

Поаро кимна.

— Аз разговарях с нея същата вечер, в която бе арестуван господин Кетринг. Интересен разговор имахме.

Той пак замълча, но Кейтрин не прекъсна хода на мислите му.

— Госпожице — продължи най-сетне Поаро, — работата е доста деликатна и все пак искам да ви кажа нещо. Съществува, мисля си аз, една жена, която обича господин Кетринг… поправете ме ако греша… и заради нея… да, заради нея, аз храня надеждата, че аз съм прав, а полицията е на погрешна диря. Знаете ли коя е тази жена?

Кейтрин помълча малко преди да отговори:

— Да… мисля, че знам.

Поаро се наведе към нея.

— Аз не съм доволен, госпожице. Не, не съм доволен, фактите, главните факти, водят право към господин Кетринг. Но има нещо, на което не се е отдало почти никакво значение.

— И какво е то?

— Обезобразеното лице на жертвата. Стотици пъти съм се питал, госпожице, би ли могъл Дерик Кетринг да нанесе този размачкващ тъканите удар, след като вече е извършил убийството? За какво му е било нужно това? Какво е целял? Изобщо, на това деяние способен ли е човек от типа на Кетринг? И трябва да ви кажа, госпожице, че отговорът на тези въпроси е напълно незадоволителен. Отново и отново пак се връщам на тази единствена точка: защо? А едничките неща, които могат да ми помогнат за разрешаването на този проблем, са тези.

Той измъкна бележника от джоба си и извади от него нещо, което бе хванал с два пръста.

— Спомняте ли си, госпожице? Вие ме видяхте когато събрах тези косми от килима на купето.

Кейтрин се наведе напред и впери поглед в космите. Поаро кимна няколко пъти с глава.

— Те не ви говорят нищо, виждам това, госпожице. И все пак… аз мисля, че вие забелязвате доста неща.

— Имах някои идеи — каза бавно Кейтрин. — Чудновати идеи. Затова ви попитах какво сте правили в Париж, господин Поаро.

— Когато ви писах…

— От „Риц“!

Поаро се усмихна някак особено.

— Да, както казахте, от „Риц“. Обичам понякога лукса… когато един милионер плаща.

— Руското посолство — рече като на себе си Кейтрин. — Не, аз не виждам никаква връзка.

— Тази връзка не е пряка, госпожице. Аз отидох там, за да получа известна информация. Срещнах се с една личност и я заплаших… да, госпожице, аз Еркюл Поаро, го заплаших.

— С полицията?

— Не — каза сухо Поаро, — с пресата — едно далеч по-смъртоносно оръжие.

Той я погледна и Кейтрин му се усмихна, поклащайки глава.

— Не се ли превръщате отново в стрида, господин Поаро?

— Не, не. Аз не искам да правя мистерии. Вижте, аз ще ви кажа всичко. Подозирам този човек, че е взел активно участие в продажбата на рубините на господин Ван Олдин. Притиснах го до стената и той ми разказа цялата история. Научих къде е станало предаването на скъпоценностите, научих и за почтения старец с бели коси, който се разхождал напред-назад по улицата с пъргавата походка на млад мъж… и условно измислих едно име на този млад старец. Нарекох го Господин Маркиза.

— А сега сте в Лондон, за да се срещнете с мистър Ван Олдин?

— Не само за това. Имам и друга работа. Откакто съм в Лондон, се срещнах и с други двама. Единият е театрален агент, а другият е лекар от „Харли Стриит“. От всекиго от двамата научих по нещо. Сглобете тези неща, госпожице, и се опитайте да извадите заключението, до което аз вече стигнах.

— Аз?

— Да, вие. Ще ви кажа още нещо, госпожице. През цялото време у мен се таеше съмнението, че грабежът и убийството са извършени от едно и също лице. Дълго време аз не бях сигурен…

— А сега?

— Сега аз зная.

Настана мълчание. После Кейтрин го погледна. Очите й блестяха.

— Аз не съм умна колкото вас, господин Поаро. Половината от нещата, които ми разказахте, не ме подсещат за нищо. Идеята, която аз имам, ми дойде от съвсем различен ъгъл…

— О, да, винаги е така — каза спокойно Поаро. — Огледалото отразява истината, но човек надниква в него от различни ъгли.

— Моите идеи може би са абсурдни… те може да се различават коренно от вашата теория, но…

— Да?

— Кажете ми, това може ли да ви помогне изобщо?

Той взе от протегнатата й ръка една пожълтяла от времето изрезка от вестник и внимателно я прочете. После тежко кимна с глава.

— Както ви казах, госпожице, човек гледа от различни ъгли в огледалото, но в нашия случай огледалото е едно и също и отразява едни и същи неща.

Кейтрин се изправи.

— Трябва да бързам — каза тя. — Малко време ми остава до тръгването на влака. Господин Поаро…

— Да, госпожице?

— Това… това не бива да трае дълго, вие разбирате. Аз… аз не мога да продължавам така… Гласът й секна.

Дребният човек я потупа насърчително по ръката. — Смелост, госпожице. Сега краят е съвсем близък.