Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
УБИЙСТВО

На сутринта Кейтрин се събуди от яркото слънце. Рано отиде на закуска, ала не срещна никого от новите си познайници. Когато се върна в купето си, то тъкмо бе приведено в ред от кондуктора, мургав човек с увиснали мустаци и тъжно изражение.

— Мадам е щастлива — каза той. — Слънцето грее. Винаги е голямо разочарование за пътниците, когато пристигнат в мрачна утрин.

— Аз наистина бих се разочаровала — призна Кейтрин.

Човекът се запъти навън.

— Имаме закъснение, мадам, — каза той. Ще ви предупредя когато наближим Ница.

Кейтрин кимна. Тя се беше облегнала на прозореца, запленена от слънчевата панорама. Палмовите дръвчета, плътната синева на морето, ярките жълти мимози се открояваха с целия чар на новото за тази жена, която цели четиридесет години бе познавала само суровите английски зими.

Когато пристигнаха в Кан Кейтрин слезе и се разходи по перона. Сети се за жената с коженото палто и погледна към прозореца на нейното купе. Пердетата бяха все още спуснати, единствени от целия влак. Кейтрин се зачуди и когато се качи пак във влака, мина през коридора и забеляза, че двете купета бяха все още затворени и заключени. Жената с коженото палто явно не беше от ранобудните.

Кондукторът й съобщи, че след няколко минути влакът ще пристигне в Ница. Кейтрин му подаде една монета, старецът й благодари, но не отмина. Имаше нещо странно в държанието му. Кейтрин най-напред си помисли, че бакшишът може би е недостатъчен, но постепенно се убеди, че работата е далеч по-сериозна. Лицето на стареца бе болезнено помрачено, той целия трепереше и изглеждаше изплашен както никога. Гледаше я някак странно и изведнъж запита рязко:

— Мадам ще ми прости, но надявам се да я посрещнат приятели в Ница?

— Вероятно — отвърна Кейтрин. — Защо?

Но старецът просто поклати глава, измърмори нещо, което Кейтрин не можа да разбере и отмина, без да се покаже повече докато влакът не спря на гарата. Тогава дойде и започна да й подава вещите от прозореца.

Кейтрин стоя няколко минути на перона объркана, докато един изискан младеж с приятно лице я доближи и запита колебливо:

— Мис Грей, надявам се?

Кейтрин отговори утвърдително. Младежът се ухили насреща й и обяви:

— Аз съм Чъби, съпруг на лейди Темплин. Надявам се, че е споменала за мен, но може и да е забравила. Пазите ли си багажния билет? Аз си бях загубил моя, когато дойдохме тази година. Нямате си представа каква беля ми отвориха. Френска работа.

Кейтрин му подаде билета и смяташе да тръгне с него, когато един мек и приятен глас и прошепна на ухото:

— Един момент, мадам, моля:

Кейтрин се обърна и се озова лице в лице непознат мъж с едър ръст, облечен в униформа, обкичена с нашивки. Служителят обясни, че имало известни формалности и може би мадам няма да има нищо против да го придружи. Полицейски формалности… той вдигна ръце — несъмнено абсурдни, но какво да се прави.

Мистър Чъби Евънс слушаше нищо не разбиращ, тъй като френският му език бе съвсем ограничен.

— Това са то французите — измърмори той. Беше един от тези заклети патриоти британци, които, поживели доста из чужбина, остро критикуват чуждите порядки. — Винаги ще измислят нещо глупаво. Че аз преди не помня да са безпокоили хората. Това сега е нещо ново. Струва ми се, че трябва да отидете.

Кейтрин тръгна след полицая. За нейно учудване той я отведе до една странична линия, където бе оставен вагон от заминалия вече влак. Покани я да се качи в него и, следвайки я по коридора, разтвори широко вратата на едно от купетата. В него се намираше една личност с внушителен вид и едно безлично същество, което излезе някакъв чиновник. Внушителната личност учтиво се надигна, поклони се на Кейтрин и каза:

— Ще ме извините, мадам, но трябва да се извършат някои формалности. Надявам се, че мадам говори френски?

— Мисля, че достатъчно, господине — отвърна Кейтрин на френски.

— Това е добре. Седнете, моля, мадам. Казвам се Кокс, полицейски комисар. — Той авторитетно изчисти гърлото си, а Кейтрин се постара да изглежда напълно спокойна.

— Искате да видите паспорта ми? — запита тя. — Ето го.

— Благодаря, мадам — отвърна той и пое паспорта, като пак си изчисти гърлото. — Но това, което ми трябва, е една малка информация.

— Информация?

Комисарят бавно кимна глава.

— Относно една дама, с която сте пътували заедно. Вчера сте обядвали с нея.

— Боя се, че не мога да ви кажа нищо за нея. Ние поговорихме след обеда, но тя ми е съвсем непозната. Никога, преди не съм я виждала.

— Все пак — рязко заяви комисарят. — Вие се върнахте в купето с нея след като обядвахте и говорихте известно време, нали?

— Да — отвърна Кейтрин. — Така е.

Комисарят сякаш я очакваше да каже още нещо и я изгледа окуражително:

— Да, мадам?

— Моля, господине?

— Бихте могли може би да ми дадете известна представа за вашия разговор?

— Бих могла — отвърна Кейтрин. — Но в момента не виждам причина да сторя това. По свойствен британски маниер тя се почувства засегната. Този чужд полицейски чиновник й се стори безочлив.

— Причина ли? — повиши глас комисарят. — Но да, мадам, уверявам Ви, че има причина.

— Тогава, надявам се, вие ще ми я обясните.

Комисарят потърка замислено брадичката си минута-две, без да проговори.

— Мадам — каза най-после той. — Причината е много проста. Въпросната дама бе намерена мъртва в купето си тази сутрин.

— Мъртва! — възкликна Кейтрин. — От какво, сърдечна слабост?

— Не — отвърна комисарят с отвлечен, унесен глас. — Не… била е убита.

— Убита! — извика Кейтрин.

— Прислужницата е изчезнала.

— О! — Кейтрин замълча, за да събере мислите си.

Щом кондукторът ви е видял да говорите с нея в купето й, той, съвсем естествено, съобщи този факт на полицията. Ето защо, мадам, ние ви задържахме с надеждата да се сдобием с нови сведения.

— Съжалявам много — каза Кейтрин. — Аз не зная дори името й.

— Името й е Кетринг. Това узнахме от нейния паспорт и от етикетите на багажа й. Ако ние…

На вратата на купето се почука. Господин Кокс се намръщи и я открехна.

— Какво има? — запита нервно той. — Не желая да ме безпокоят.

Яйцевидното теме на събеседника на Кейтрин от предишната вечер се появи на прага. На лицето му бе грейнала усмивка.

— Казвам се — започна той — Еркюл Поаро.

— Н-н-н-е — запелтечи комисарят. — Не Еркюл Поаро?

— Същият — отвърна господин Поаро. — Ние сме се виждали веднъж с вас, господин Кокс, в Сюрет в Париж, макар че без съмнение вие сте ме забравили.

— Съвсем не, господине, съвсем не — сърдечно възропта комисарят. — Но влезте, моля ви се. Вие знаете за тази…

— Да, зная — каза Еркюл Поаро. — Дойдох да видя дали не бих могъл да бъда полезен.

— Бихме се поласкали — незабавно отвърна комисарят.

— Позволете ми, господин Поаро, да ви представя… — той се справи с паспорта, който още държеше в ръката си — На мадам… хм… мис Грей.

Поаро се усмихна на Кейтрин.

— Странно е, нали — измънка той — че думите ми се сбъдват толкова скоро?

— Госпожицата, уви, може да ни бъде полезна много малко, — каза комисарят.

— Аз тъкмо обяснявах — обади се Кейтрин, — че бедната дама ми беше съвсем непозната.

Поаро кимна.

— Но тя разговаря с вас, нали? — любезно запита той.

— Вие имате известни впечатления, нали?

— Да — съгласи се Кейтрин. — Мисля, че да.

— И това впечатление е?

— Да, госпожице — пристъпи напред комисарят. — Дайте ни възможност да узнаем вашите впечатления.

Кейтрин се опита да си припомни всичко. В известен смисъл тя се чувстваше сякаш издава признание, но ужасната дума „убийство“ така звучеше в ушите й, че не посмя да скрие нищо. Може би много зависеше от това. Така, доколкото можеше подробно, тя повтори дума по дума разговора, който бе водила с мъртвата жена.

— Това е интересно — заяви комисарят, поглеждайки навън. — Е, господин Поаро, интересно е, нали? Ако е извършено престъпление… — той остави мисълта си недовършена.

— Предполагам, че не се касае за самоубийство? — колебливо запита Кейтрин.

— Не — отвърна комисарят. Не може да бъде самоубийство. Тя е удушена с парче черна панделка.

— О! — потръпна Кейтрин. Господин Кокс разпери оправдателно ръце. — Това не е красиво. Струва ми се, че нашите разбойници по влаковете са брутални и отвратителни.

— Но това е ужасно!

— Да, да — успокояваше и се оправдаваше той. — Но вие сте много смела, госпожице. Веднага щом ви погледнах, си казах: „Госпожицата е много смела“. Ето защо искам, да ви помоля да направите още нещо, нещо неприятно, но уверявам ви, крайно необходимо.

Кейтрин го погледна с любопитство. Той пак простря извинително ръце.

— Ще ви моля, госпожице да бъдете така добра и ме придружите до съседното купе.

— Нужно ли е? — запита Кейтрин с отпаднал глас.

— Някой трябва да я идентифицира — каза Кокс. — И тъй като прислужницата е изчезнала — той се изкашля многозначително — вие се явявате лицето, което я е виждало най-много откакто се е качила във влака.

— Добре, — каза тихо Кейтрин. — Щом това е необходимо…

Тя стана. Поаро й кимна ободрително.

— Госпожицата е чувствителна, — каза той. — Мога ли да дойда с вас, господин Кокс?

— Чудесно, драги мой господин Поаро.

Те излязоха в коридора и господин Кокс отключи вратата на купето на покойната. Пердетата на прозореца бяха полувдигнати, колкото да пропуснат светлината. Мъртвата лежеше в леглото на лявата си страна в такава естествена поза, че човек би я помислил за заспала. Нощницата й бе метната върху нея, а главата бе извита към стената така, че се виждаха само червените й къдрици. Господин Кокс постави внимателно ръка върху рамото и обърна тялото по гръб така, че да се види лицето. Кейтрин изтръпна и заби нокти в дланите си. Силен удар бе направил лицето почти неузнаваемо. Поаро възкликна силно. — Кога е направено това? — запита той. — Преди или след смъртта?

— Лекарят ще каже после, — отвърна господин Кокс.

— Странно, — продължи Поаро, сбирайки вежди. Той се обърна към Кейтрин:

— Смелост, госпожице! Огледайте добре. Сигурна ли сте, че това е жената, с която говорихте вчера във влака?

Кейтрин имаше здрави нерви. Тя си наложи да разгледа дълго и основно обезобразения труп. После се наведе и улови ръката на мъртвата.

— Напълно съм сигурна, — отвърна най-после тя. — Лицето е съвсем обезобразено, за да мога да го разпозная, но чертите, осанката и косата са същите. Освен това, бях забелязала ей това — тя посочи една дребна бенка на китката на мъртвата — докато говорехме.

— Отлично. — одобри Поаро. — Вие сте съвършен свидетел, госпожице. В такъв случай вече не става въпрос за идентифициране, но все пак, странна работа. — Той се намръщи загледан в жертвата.

Господин Кокс сви рамене.

— Убиецът несъмнено е бил обладан от гняв. — предположи той.

— Ако тя е била повалена, тогава би било понятно — каза замислен Поаро. — Но човекът, който я е удушил, е хвърлил примката отзад изненадващо. Малко задавяне, малко конвулсии, това е всичко, което може да се чуе. А след това — обезобразяващ удар по лицето. Защо? Надявал ли се е убиецът, че ако лицето стане неузнаваемо, тя не ще бъде разпозната? Или я е мразил толкова много, че не е могъл да се въздържи да нанесе този удар даже след като е била вече мъртва?

Кейтрин потрепера и той изведнъж се обърна любезно към нея:

Не ме оставяйте да ви разтревожа, госпожице. Всичко това за вас е ново и ужасно. За мен, уви, то е стара история. Един момент, моля и двама ви.

Те стояха до вратата, загледани в него, докато Поаро бързо нахълта в купето. Прегледа дрехите на мъртвата, старателно сгънати на края на леглото, огромното кожено палто, което висеше на закачалката и малката шапчица, поставена върху мрежата. После премина в съседното купе, същото, в което Кейтрин бе видяла да седи прислужницата. Тук леглото не бе раздигнато. Три-четири пакета бяха разхвърляни по канапето, между тях една кутия за шапки и два куфара. Внезапно той се обърна към Кейтрин:

— Вие бяхте вчера тук. Забелязвате ли нещо променено, нещо да липсва?

Кейтрин внимателно огледа и двете купета.

— Да — каза тя. — Липсва едно нещо: една червена кожена кутия, на която бяха гравирани инициалите Р.В.К. Трябва да беше или малко куфарче, или голяма кутия за скъпоценности. Когато я видях, държеше я прислужницата.

— Аха! — възкликна Поаро.

— Но, разбира се, — настоя Кейтрин. — Аз… естествено, аз не разбирам нищо от такива работи, но сигурно всичко е напълно ясно, щом прислужницата и скъпоценностите ги няма.

— Искате да кажете, че момичето ги е откраднало?

Не, госпожице, има достатъчно солидни аргументи против това.

— Какви?

— Прислужницата е била оставена в Париж.

Кокс се обърна към Поаро:

— Бих желал да чуете със собствените си уши разказа на кондуктора — измърмори съчувствено той. — Много е поучителен.

— Госпожицата несъмнено също би искала да го чуе — каза Поаро. — Нямате нищо против, нали господин комисар?

— Не — заяви комисарят, въпреки очевидното му несъгласие. — Съвсем не, господин Поаро, щом вие настоявате така. Свършихте ли тук?

— Струва ми се. Само минутка още.

Той обръщаше пакетите, отнесе един до прозореца, разгледа го и измъкна нещо с пръстите си.

— Какво е това? — рязко запита господин Кокс.

— Четири светли косъма. — Той се наведе над масата. — Да, те са от главата на мъртвата.

— А какво от това? Придавате ли им някакво значение?

Поаро остави пакета и измънка.

— Кое е важно? И кое не? Човек никога не може да каже. Трябва внимателно да отбелязвате всяка незначителна подробност.

Върнаха се обратно в първото купе и след малко кондукторът на вагона влезе, за да бъде разпитан.

— Вашето име е Пиер Мишел?

— Да, господин комисар.

— Бих желал да повторите пред този господин — той посочи Поаро — това, което ми разказахте, че се е случило в Париж.

— Много добре, господин комисар. След като напуснахме лионската гара, аз дойдох да приготвя леглата, мислейки, че мадам е отишла да вечеря, но тя си бе поръчала вечерята в купето. Каза ми, че се наложило да остави прислужницата си в Париж, така че да приготвя само едното легло. После пренесе вечерята си в съседното купе и остана там докато аз оправях леглото. След това ми каза, че не желае да бъде събуждана рано сутринта, понеже искала да се наспи. Казах й, че съм разбрал и тя ми пожела „лека нощ“.

— Вие самият не влизахте ли в съседното купе?

— Не, господине.

— Тогава едва ли сте забелязали някакво червено кожено куфарче върху багажа там.

— Не, господине, не съм.

Било ли е възможно някой мъж да е бил скрит в съседното купе?

Кондукторът се замисли.

— Вратата бе полуотворена — каза той. — Ако зад нея е стоял някой човек, аз нямах възможност да го видя, но разбира се, той щеше да бъде забелязан от мадам, когато тя влезе вътре.

— Точно така — кимна Поаро. — Нещо друго да кажете?

— Мисля, че това е всичко, господине. Не си спомням нищо друго.

— А тази сутрин? — настоя Поаро.

— Както мадам бе заръчала, аз не я безпокоих. Едва преди Кан се осмелих да почукам на вратата. Понеже не получих отговор, отворих. Мадам изглеждаше като че спи в леглото си. Докоснах я за рамото, за да я събудя и тогава…

— И тогава видяхте какво е станало — допълни Поаро. — Чудесно. Мисля, че зная всичко, каквото желаех да узная.

— Надявам се господин комисар, че не съм се провинил в нещо? — тъжно запита човекът. — Такова нещо да се случи в „Синия експрес“! Това е ужасно!

— Успокойте се — отговори комисарят. — Ще бъде направено всичко, за да се запази около случая колкото може повече дискретност, стига това да е в интерес на правосъдието. Не мисля, че вие сте се провинили в нещо.

— И господин комисарят ще съобщи това на компанията?

— Но разбира се, разбира се — каза нетърпеливо господин Кокс. — Веднага ще го сторя.

Кондукторът се оттегли.

— Съгласно медицинската експертиза — обясни комисарят — дамата, е била мъртва, вероятно преди влакът да пристигне в Лион. Кой тогава е убиецът? От разказът на госпожицата става ясно, че някъде по пътя си тя е трябвало да се срещне с мъжа, за когото е говорила. Освобождаването на прислужницата е знаменател. Дали мъжът се е качил във влака от Париж и дали тя го е укрила в съседното купе? Ако е така, те може да са се спречкали и той да я е убил в изблик на ярост. Това е едната възможност. Другата, и по-близка до ума е, че нейният убиец е някой разбойник по влаковете, пътуващ с експреса. Той се е прокраднал в коридора незабелязан от кондуктора, убил я и е избягал с червеното кожено куфарче, което без съмнение е съдържало скъпи накити. По всяка вероятност той е слязъл от влака в Лион и ние вече телеграфирахме на гарата за пълни подробности, относно всички онези, видяни да слизат от влака.

— Или може да е дошъл в Ница — подхвърли Поаро.

— Може — съгласи се комисарят. — Но това би било много смел акт.

Поаро почака минута-две преди да заговори:

— Във втория случай вие мислите, че убиецът е обикновен влаков джебчия?

Комисарят вдигна рамене.

— Зависи. Трябва да намерим прислужницата. Възможно е червеното кожено куфарче да е у нея. Ако е така, тогава мъжът, за когото убитата е говорила с госпожицата, може да е замесен в случая и аферата да е любовно престъпление. Самият аз приемам вероятността за крадеца по влаковете, като за най-приемлива. Тези бандити напоследък стават много дръзки.

Изведнъж Поаро погледна към Кейтрин.

— А вие, госпожице — рече той — нищо ли не чухте и не видяхте през нощта?

— Нищо — отвърна Кейтрин.

Поаро се обърна към комисаря.

— Мисля, че не е нужно да задържаме госпожицата повече — подхвърли той.

Комисарят кимна.

— Тя ще ни остави адреса си.

Кейтрин му даде името на вилата на лейди Темплин. Поаро й направи лек поклон.

— Ще ми позволите ли да ви видя пак, госпожице? — запита той. — Или имате толкова много приятели, че те ще запълнят изцяло времето ви?

— Напротив — каза Кейтрин. — Ще имам много свободно време и ще ми бъде много приятно пак да се видим.

— Чудесно! — добави Поаро и й кимна приятелски. — Това ще бъде нашият криминален роман. Двамата заедно ще разследваме аферата.