Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
ЕДНА НЕОЧАКВАНА ПОСЕТИТЕЛКА

Граф Де ла Рош току-що бе привършил десерта си, който се състоеше от плодове, антракот „Бернез“ и саварини с ром. С изискан маниер той избърса с кърпата тънките си черни мустачки и стана от трапезата. Минавайки през салона на вилата, хвърли одобрителен поглед към няколкото образци на изкуството, небрежно пръснати наоколо: табакерата на Людовик XV, сатенената обувка на Мария-Антоанета и други исторически дреболии, които съставяха част от мизансцена на графа. Те бяха наследствени вещи във фамилията му, както обясняваше на красивите си посетителки. Графът излезе на терасата и хвърли разсеян поглед към морето. Сега нямаше настроение да се любува на красотата на гледката. Един зряло замислен план бе грубо осуетен и сега той трябваше отново да подрежда фигурите. Графът се изтегна на плетения стол с цигара между белите си пръсти и потъна в размисъл.

Прислужникът Иполит донесе кафе и няколко вида ликьор. Графът избра и си наля чашка фино старо бренди.

Прислужникът се готвеше вече да се оттегли, когато графът го спря с лек жест. Иполит застана чинно в очакване. В лицето му имаше нещо отблъскващо, но предаността, която лъхаше от поведението му, изкупваше това. Сега Иполит бе олицетворение на най-почтително внимание.

— Възможно е — започна графът, — през следващите няколко дни в къщата да дойдат различни непознати. Те ще се помъчат да завържат приятелство с теб и с Мари. Вероятно ще ви разпитват за мен.

— Да, господин графе?

— Може би това вече се е случило, а?

— Не, господин графе.

— Насам не са се навъртали непознати, така ли?

— Нито един, господине.

— Добре — каза сухо графът, — но все пак пак ще дойдат… сигурен съм. И ще ти задават въпроси.

Иполит хвърли на господаря си поглед, пълен с разбиране.

Графът бавно продължи, без да поглежда към Иполит:

— Както знаеш, аз пристигнах тук миналия вторник сутринта. Не забравяй това, в случай, че в полицията или други някои те попитат. Пристигнах във вторник на четиринадесети, а не в сряда на петнадесети. Разбираш ли?

— Отлично, господин графе.

— В една работа, в която има замесена и дама, винаги е необходимо да бъдем дискретни. Аз вярвам, Иполит, че ти можеш да пазиш тайна.

— Мога, господине.

— А Мари?

— И Мари също. Отговарям за нея.

— Добре тогава — измърмори графът.

Иполит се отдалечи, а господарят му засърба замислен черното кафе. Той направи някаква гримаса, поклати глава, после сякаш на два пъти кимна утвърдително, когато Иполит още веднъж прекъсна хода на мислите му:

— Една дама, господине.

— Дама?

Графът бе изненадан. Не затова, че посещението на дами във вила „Марина“ бе нещо необичайно, но защото в момента графът не можеше да се досети коя би могла да бъде посетителката.

— Мисля, че дамата е непозната на господина — измънка прислужникът.

Графът се заинтригува още повече.

— Въведи я, Иполит — заповяда той.

Само миг по-късно едно прекрасно видение в оранжево и черно се появи на терасата и донесе със себе си силното ухание на екзотични цветя.

— Господин граф Де ла Рош?

— На вашите услуги, госпожице — поклони се графът.

— Името ми е Мирел. Може би сте чували за мен.

— Наистина, госпожице. Та кой ли не е бил запленяван от танците на госпожица Мирел? Бяхте очарователна.

Танцьорката благодари за комплимента с кратка механична усмивка.

— Моето нахълтване тук е малко безцеремонно — започна тя.

— Но моля ви, седнете, госпожице — прекъсна я графът, като й предложи стол.

Той зорко я наблюдаваше зад привидната си галантност. Съвсем малко бяха нещата, отнасящи се до жените, които графът не знаеше. Вярно е, нямаше такъв богат опит с жените от собствената си класа, към която принадлежеше и Мирел — тя самата беше хищница. И двамата бяха, така да се каже, птици с еднаква перушина. Графът знаеше, че играта му не би успяла при Мирел. Тя беше парижанка, и то хитра. Все пак имаше нещо, което графът можеше безпогрешно да разбере, щом го видеше. Изведнъж схвана, че пред него седи една страшно разгневена жена. А разгневената жена, както графът знаеше добре, винаги говори повече, отколкото е нужно и понякога може да донесе облаги на който и да е господин с хладен разум.

— Много любезно е от ваша страна, госпожице, да удостоите с посещението си моя скромен дом.

— В Париж ние имахме общи приятели — отвърна Мирел.

— Слушала съм за вас, но днес дойдох да ви видя по друг повод. След пристигането си в Ница аз чух да се споменава името ви… по друг начин, разбирате, нали?

— О-о! — възкликна тихо графът.

— Може би ще бъда брутална — продължи танцьорката, — но все пак, повярвайте ми, желая ви само доброто. В Ница се говори, господин графе, че вие сте убиецът на англичанката лейди Кетринг.

— Аз… убиец на мадам Кетринг? Пфу! Та това е абсурдно дори да се помисли.

В гласа му имаше повече апатия, отколкото възмущение, защото той знаеше, че така ще я предизвика да говори още.

— Да — настоя тя, — казвам ви самата истина.

— Хората се забавляват с празни брътвежи — измърмори графът с безразличие. — Това не са клюки по улицата. Полицията ги казва.

— О, полицията?

Графът се изправи изведнъж, сякаш пробуден от апатията.

Мирел поклати утвърдително глава няколко пъти.

— Да, да. Вие ме разбирате… Аз имам приятели навсякъде. Самият префект…

Тя остави изречението недовършено с красноречиво повдигане на раменете си.

— Който е дискретен, когато се касае до една красива жена? — додаде учтиво графът.

— Полицията мисли, че вие сте убили мадам Кетринг. Те са на погрешен път.

— Разбира се, че са на погрешен път — съгласи се охотно графът.

— Вие казвате това, но все пак не знаете истината. Аз я знам.

Графът й хвърли любопитен поглед.

— Знаете кои уби мадам Кетринг? Това ли искате да кажете, госпожице?

Мирел отривисто кимна.

— Да.

— Кой? — рязко попита графът.

— Нейният съпруг — тя се наведе към графа с тих глас, треперещ от гняв и възбуда — съпругът й я уби.

Графът се облегна назад на стола си. Лицето му бе непроницаемо.

— Позволете да ви попитам, госпожице… как узнахте това?

— Как го узнах ли? — Мирел се изправи на крака и се изсмя. — Та той се хвалете предварително с това. Беше разорен, нечестен, потънал в дългове. Само смъртта на жена му можеше да го спаси. Той сам ми го каза. Мистър Кетринг пътуваше със същия влак, но се криеше от нея. Защо, питам ви аз? За да може да се вмъкне при нея през нощта… Ах! — тя затвори очи. — Сякаш виждам цялата сцена на убийството.

Графът се изкашля.

— Може би, може би — промърмори той. — Но сигурно, госпожице, в такъв случай той не би откраднал скъпоценностите.

— Скъпоценностите! — въздъхна Мирел. — Ах, тези рубини…

Очите й се замъглиха и тя се замисли. Графът я изгледа любопитно, удивен за стотен път от магичната сила на скъпоценните камъни върху женския пол. Той я възвърна към действителността с въпроса си:

— Какво искате да направя, госпожице?

Мирел отново стана делова.

— Нещо съвсем просто. Ще отидете в полицията и ще им кажете, че мистър Кетринг е извършил престъплението.

— Ами ако не ми повярват? Ако поискат доказателства? — той я наблюдаваше изпитателно.

Мирел се изсмя тихо и поправи оранжево-черния си шал.

— Изпратете ги при мен, господин графе. Аз ще им дам доказателството, което искат.

С тези думи тя се завъртя на токовете си и си тръгна, доволна от изпълнената мисия.

Графът я изпрати с поглед с изискано повдигнати вежди.

— Много е разгневена — промърмори той. — Какво ли е могло да я доведе до това състояние, така леко да разкрива картите си? Тя искаше да ме убеди в това. Дори би искала и полицията да повярва.

Той се усмихна. Все пак нямаше никакво намерение да ходи в полицията, тъй като виждаше различни други възможности и ако се съдеше по усмивката му, далеч по-приемливи.

След миг лицето му се помрачи. Според Мирел полицията го подозираше. Това може би беше вярно, може би не. Една разгневена жена от типа на танцьорката не би се замислила много за истинността на твърденията си. От друга страна, тя лесно би могла да се добере до информация от доверени лица на полицията.

— В такъв случай — устните му се присвиха, — в такъв случай трябваше да се вземат някои предпазни мерки.

Той влезе в къщата и още веднъж разпита настойчиво Иполит дали са идвали чужди хора. Прислужникът отново го увери в противното. Графът отиде в спалнята си, спря се пред едно старо бюро и спусна капака му. После натисна с тънките си пръсти една скрита пружина в една от преградките. Тайното чекмедже се отвори и от него графът извади малък пакет, загънат в кафява хартия. Той го претегли в ръката си, после с, лека гримаса отскубна един косъм от косата си, залепи косъма на ръба на чекмеджето и внимателно го затвори. С пакетчето в ръка той излезе от спалнята, спусна се по стълбището и се запъти към гаража, където стоеше червената му двуместна кола. След десет минути бе на път за Монте Карло.

Графът прекара няколко часа в казиното, после поскита безцелно из улиците. След това се качи отново в колата си и подкара в посока на Ментън. В ранния следобед той бе забелязал след себе си една съвсем невзрачна сива кола. Сега същата кола пак се появи отнякъде и тръгна след него. Графът се усмихна. Пътят се изкачваше по стръмен склон. Кракът му натисна здраво педала на газта. Малката червена кола бе направена по специална поръчка на графа и имаше далеч по-мощен двигател, отколкото можеше да се предположи по външния й вид. Колата рязко ускори скоростта.

Графът погледна назад и се усмихна. Сивата кола все още го следваше. Малкият червен автомобил, обвит в облак прах, изкачи нанагорнището и се заспуска с опасна скорост надолу по неравния път. Графът обаче беше първокласен шофьор и вземаше завоите с лекота. Колата намали скоростта и най-сетне спря пред един пощенски клон. Графът изскочи от нея, повдигна капака на багажника, измъкна малкия кафяв пакет и тичешком влезе в пощата. След две минути той отново подкара по посока на Ментън. Когато сивата кола пристигна там, графът вече пиеше следобедния си чай на терасата на един от хотелите.

По-късно той се върна в Монте Карло, вечеря там и се прибра у дома си към единадесет часа. Иполит излезе да го посрещне с разтревожено лице.

— О, господин графът пристигна. Не сте ли ми телефонирали случайно?

Графът поклати глава.

— Но аз получих в три часа покана от господин графа да се явя при него в „Негреско“, в Ница.

— Така ли? — каза графът. — И ти отиде?

— Разбира се, господине, но в „Негреско“ ми казаха, че не са ви виждали там.

— Аха, несъмнено по това време Мари е била навън да направи следобедните си покупки?

— Да, господин графе.

— Е, добре — успокои го господарят му, — това не е от значение. Станала е грешка.

Той се изкачи по стълбите, усмихвайки се влезе в стаята и се заключи. Всичко изглеждаше както обикновено. Започна да отваря различните чекмеджета и кутии. После кимна с глава. Нещата бяха оставени на местата си, но все пак не съвсем точно. Очевидно беше, че стаята му е била много щателно претърсвана.

Графът се приближи до бюрото и натисна секретната пружина. Чекмеджето се отвори, но косъмът не беше на мястото си. Той поклати глава няколко пъти.

— Чудесна е нашата френска полиция — измърмори той на себе си, — чудесна. Нищо не им убягва.