Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (35)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
ОБЯСНЕНИЯ

— Обяснения ли?

Поаро се усмихна. Той седеше срещу милионера в частното му сепаре в „Негреско“. Срещу него седеше човек, чието лице изразяващо облекчение, примесено с изгарящо любопитство. Детективът се облегна назад, запали цигара и замислено се загледа в тавана.

— Да, аз ще ви обясня всичко. Развръзката започна от онази точка, която първо ме озадачи. Вие знаете коя беше тази точка, нали? Обезобразеното лице. Често се случва при разследване на едно престъпление да възникне въпросът за самоличността на жертвата. Това естествено беше и първият въпрос, който си зададох. Действително ли мъртвата жена е мисис Кетринг? Този въпрос обаче ставаше излишен, защото показанията на мис Грей бяха положителни и на тях можеше да се разчита. Така че приех — мъртвата беше Рут Кетринг.

— Кога за пръв път започнахте да подозирате прислужничката?

— В началото изобщо не я подозирах, но един малък факт впоследствие насочи вниманието ми към нея: табакерата, намерена в купето, за която тя каза, че била подарена от господарката й на мистър Кетринг. Това ми се стори много неправдоподобно, като имах предвид отношенията между съпрузите и то възбуди в ума ми едно съмнение изобщо върху достоверността на показанията на Ада Мейсън. Не можех да не се съобразя и с твърде подозрителния факт, че тя е била на служба у дъщеря ви само два месеца. Естествено, тогава не можеше да се допусне, че Мейсън има някакво участие в престъплението, тъй като тя беше останала в Париж, а мисис Кетринг е била видяна жива от няколко души след това. Но все пак…

Поаро се облегна назад и с величествен жест размаха показалеца на дясната си ръка към Ван Олдин.

— … Все пак аз съм добър детектив. Аз подозирам. Подозирам всичко и всекиго. Не вярвам ни думица от това, което ми казват. Затова си рекох: „Откъде знаем, че Ада Мейсън е останала в Париж?“ На първо време отговорът на този въпрос изглеждаше напълно задоволителен. Вашият секретар майор Кентън, чиято дума се предполага, че тежи, и който е напълно външно лице в цялата афера, потвърди, че е видял Ада Мейсън в Париж. При това мъртвата бе споменала това и пред кондуктора на влака. Аз обаче оставих настрана последната точка, защото нова идея назряваше в ума ми — идея, може би невероятна и фантастична, но все пак интересна. Ако случайно тази идея се окажеше вярна, последното свидетелско показание изгубваше всякаква стойност.

Съсредоточих се върху главната пречка на теорията ми — твърдението на майор Кентън, че е видял Ада Мейсън в „Риц“ след като „Синия експрес“ е отпътувал от Париж. Това твърдение изглеждаше достатъчно приемливо, но все пак, изследвайки внимателно фактите, аз открих две неща. Първо, че по едно странно съвпадение майор Кентън е също точно от два месеца на служба при вас. Второ, началната буква на името му също е „К“. Да предположим… само да предположим, че на пода във вагона е намерена неговата табакера. Тогава, ако и Ада Мейсън работи заедно с него и познае табакерата, когато й я покажем, не би ли се държала точно така, както и в действителност тя се държа? В началото изненадана и смутена, тя бързо стъкми една приемлива версия, която би била в съгласие с виновността на мистър Кетринг. Ще рече, това не беше всъщност първоначалното й обяснение. Граф Де ла Рош е бил определен да бъде изкупителната жертва, макар че отначало Ада Мейсън си остави отворена вратичка, като каза, че не е могла със сигурност да го познае. От нейна страна това беше празен ход, в случай че графът бъде в състояние да докаже алибито си. Сега, ако си помислите, вие ще си спомните една многозначителна подробност. Аз внуших на Ада Мейсън, че мъжът, когото е видяла, не е бил граф Де ла Рош, а Дерик Кетринг. Тогава тя прояви несигурност и колебание, но после, когато се върнах в хотела си, вие ми телефонирахте и ми съобщихте, че тя е дошла при вас и ви е казала, че след като размислила, сега е вече уверена, че мъжът, когото е видяла, не е граф Де ла Рош, а Дерик Кетринг. Самият аз очаквах нещо подобно. Тази внезапна увереност у нея може да има само едно обяснение: след като съм си отишъл, тя е имала време да се посъветва с някого и е получила указания, по които е действала по-нататък. Кой й е дал тези указания? Майор Кентън. При това имаше още една съвсем малка подробност, която би могла да не означава нищо, но би могла да значи и много. В съвсем обикновен разговор Кентън спомена за открадването на скъпоценностите в една къща в Йоркшиър, където той е гостувал. Може би просто съвпадение… но може би и още една малка брънка от веригата.

— Има обаче едно нещо, което не разбирам, господин Поаро. Може би съм глупав, но дотук аз не мога да схвана кой е бил мъжът във влака, който се е качил в Париж? Дерик Кетринг или граф Де ла Рош?

— В това се състои цялата простота на случая. Мъж изобщо не е имало. Ах, хиляди дяволи!… нима не виждате колко хитро е скроено всичко? От кого научаваме, че в купето при госпожата е имало мъж? Само от Ада Мейсън. И ние й вярваме, защото и Кентън свидетелства, че Ада Мейсън е останала в Париж.

— Но самата Рут е казала на кондуктора, че е оставила камериерката в Париж — възрази Ван Олдин.

— О, и до това ще стигнем. Да, мисис Кетринг е засвидетелствала това пред кондуктора, но, от друга страна, това всъщност не са нейни думи, защото, мистър Ван Олдин, една мъртва жена не може да говори. Това показание не е нейно, а на кондуктора на влака, което е нещо вече съвсем различно.

— И така, вие мислите, че кондукторът е лъгал?

— О, не. Ни най-малко. Той каза това, което вярваше, че е самата истина. Но жената, която му е казала, че е оставила прислужницата си в Париж, не е била мисис Кетринг.

Ван Олдин отвори широко очи.

— Господин Ван Олдин, Рут Кетринг е била мъртва преди експресът да е пристигнал на Лионската гара в Париж. Ада Мейсън, облечена в характерните и запомнящи се дрехи на господарката си, е била тази, която е взела приборите с вечерята и е направила това много необходимо съобщение пред кондуктора.

— Невъзможно!

— Не, не, господин Ван Олдин. Не е невъзможно. Жените сега толкова много си приличат, че човек по-скоро ги различава по облеклото, отколкото по лицата. Ада Мейсън има същия ръст като дъщеря ви. Облечена в онова разкошно кожено палто, прихлупила малката червена шапка над очите си така, че да се подава кичур кестенява коса, нищо чудно, че кондукторът е бил измамен. Преди това той не е говорил с мисис Кетринг, спомняте си това. Вярно е, че за момент кондукторът е видял прислужницата, когато тя му е връчила билетите, но това е било съвсем бегло впечатление за слаба, облечена в черно жена. Най-многото, което е могъл да забележи, и то ако е бил необикновено интелигентен човек, е, че господарката и прислужницата не се различават много, но все пак е крайно недопустимо той изобщо да помисли това. И не забравяйте, че Ада Мейсън, или Кити Кид, беше актриса, способна за миг да промени изражението на лицето и гласа си. Не, не, изобщо не е имало опасност кондукторът да я познае в дрехите на господарката й. Все пак обаче имало е опасност, когато той открие трупа, да помисли, че това не е жената, с която е говорил предната нощ. И ето ви причината лицето на жертвата да се обезобрази. Най-голямата опасност за Ада Мейсън е била да не би Кейтрин Грей да посети купето на господарката й след като влакът отпътува от Париж и тя се е осигурила срещу това, като си е поръчала вечеря в купето и се е заключила отвътре.

— Но кой е убил Рут… и кога?

— Първо, не изпускайте факта, че престъплението е било планирано и предприето от двамата — Кентън и Ада Мейсън, работещи заедно. През този ден Кентън е бил в Париж по ваша работа. Той се е качил във влака някъде по околовръстната линия. Мисис Кетринг би се изненадала, но не би подозряла нищо. Може би той е отвлякъл вниманието й, посочвайки й нещо през прозореца и докато тя се е взирала навън, той й е метнал примката на шията… и работата е била свършена за няколко секунди. Заключва вратата на купето и двамата с Ада Мейсън се залавят за работа. Събличат горните дрехи на мъртвата, огъват тялото в един килим и го поставят в съседното купе между куфарите и чантите. Кентън скача от влака, отнасяйки със себе си кутията, съдържаща скъпоценностите. Тъй като не може да се допусне, че престъплението е било извършено преди да са изминали следващите дванадесет часа, той е в пълна безопасност. Неговото показание и думите, казани на кондуктора от предполагаемата мисис Кетринг, доставят едно съвършено алиби и за съучастничката му.

На Лионската гара Ада Мейсън си взема вечеря в купето и като се затваря в тоалетната, бързо се преоблича с дрехите на господарката си, поставяйки перука с кестеняви къдрици и с помощта на малко грим успява да добие, колкото е възможно, прилика с мисис Кетринг. Когато кондукторът идва да приготви леглото, тя му разказва измислената история, че е оставила прислужничката в Париж. А докато той приготвя леглото й, застава на прозореца с гръб към коридора и хората, които евентуално биха минали по този коридор. Тази предпазливост е била много уместна, защото, както знаем, мис Грей е минала по коридора в същия момент и после бе готова да се закълне, че мисис Кетринг е била жива.

— Продължавайте — подкани го Ван Олдин.

— Преди влакът да пристигне в Лион, Ада Мейсън е настанила трупа на господарката си на леглото, сгъвайки грижливо дрехите й, а самата тя е облякла мъжки дрехи и се е приготвила да напусне влака незабелязано. Когато Дерик Кетринг е влязъл в купето на жена си и видял, както той си помислил, жена си заспала, всичко е било вече подредено, а Ада Мейсън е била скрита в съседното купе, очаквайки подходящ момент, в който да напусне влака. След като кондукторът е слязъл на перона на гарата в Лион, тя го е последвала със спокойна походка на млад момък, слязъл да се поразтъпче. В даден момент, когато никой не я наблюдавал, тя бързо отива на другия перон и взема първия влак за Париж, като отсяда в „Риц“. Името й бива вписано в дневника на хотела като пренощувала. Сега нищо не й остава освен спокойно да очаква вашето пристигане. А рубините не са и никога не са били в ръцете й. Никой не подозира и Кентън, и той, като ваш секретар, донася рубините в Ница, без ни най-малко да се бои от разкриване. Предварително е уговорено предаването им на господин Папополус, като в последния момент Кентън ги поверява на Мейсън, която именно ги занася на гърка. Както виждате, това е умно скроен план, какъвто би трябвало да се очаква от такъв майстор на играта като Маркиза.

— И вие искате да кажете, че Ричард Кентън е известен престъпник, който години наред е заблуждавал полицията?

Поаро кимна.

— Едно от най-важните качества на господина, наричан Маркиза, беше неговият добродушен, непринуден начин да печели приятели. Вие станахте жертва на неговия личен чар, господин Ван Олдин, и го наехте за секретар почти без да го познавате.

— Бих могъл да се закълна, че той въобще не се стремеше към тази длъжност! — извика милионерът.

— Всичко беше много хитро изиграно… толкова хитро, че измами човек с големи познания за живота и за хората като вас.

— Но аз прегледах атестациите от предишните, му работодатели. Всички бяха превъзходни.

— Да, да. И това беше част от играта. Животът му като Ричард Кентън е бил безупречен. Той произхожда от добро семейство с връзки в обществото. Има немалки заслуги през военната си служба и изглеждаше вън от всяко подозрение. Когато обаче получих известни сведения за Маркиза, намерих много точки на съвпадение и прилика. Кентън говори френски като французин, бил е в Америка, франция и Англия по същото време, по което действаше и Маркиза. Напоследък името на Маркиза се свързваше с поредица кражби на диаманти в Швейцария, а вие тъкмо там срещнахте за пръв път майор Кентън. И тъкмо тогава се заговори, че се готвите да купите прочутите рубини.

— Но защо убийство? — изпъшка съкрушен Ван Олдин. — един ловък крадец положително би съумял да задигне рубините, без да си пъха главата в примката.

Поаро поклати глава.

— Това не е първото убийство, което тежи на съвестта на Маркиза. Той е убиец по инстинкт. Той също вярва в това, че не бива да оставя свидетели след себе си. Мъртвите не говорят. Маркиза имаше необикновено силна страст към прочути исторически скъпоценности. Той предварително е подготвил работата си, ставайки ваш секретар, а съучастничката му е успяла да се настани като прислужничка на дъщеря ви, за която Маркиза е предполагал, че са предназначени рубините. И макар че това беше неговият търпеливо обмислен и зрял план, той не се подвоуми да опита и друг, по-кратък начин, наемайки двама апаши, които да ви устроят засада същата нощ, в която вие купихте рубините. Вторият план не успя, но това едва ли го е изненадало. Оставаше другият, главният план, който той мислеше за съвършено сигурен. Никой не би заподозрял Ричард Кентън, но като всички велики мъже — а Маркиза беше велик човек — той си имаше своите слабости. Кентън съвсем искрено и чистосърдечно се влюби в мис Грей и понеже я ревнуваше от Дерик Кентън, не можа да устои на изкушението да стовари престъплението си нему, когато му се удаде удобен случай за това. А сега, господин Ван Олдин, нека ви разкажа нещо много любопитно. Мис Грей в никакъв случай не е суеверна и все пак тя твърдо вярва, че е почувствала присъствието на дъщеря ви до себе си един ден в градината пред Казиното в Монте Карло, след като току-що е разговаряла с Кентън. Тя е била убедена, че мъртвата е искала да й каже, че Кентън е нейният убиец! Тази идея тогава и се сторила толкова фантастична, че мис Грей не я споделила с никого, но била дотолкова убедена в истинността й, че действала съобразно нея. Тя не е обезсърчавала ухажванията на Кентън, като пред него давала вид, че е убедена във виновността на Дерик Кетринг.

— Изключително! — възкликна Ван Олдин.

— Да, наистина странно. Човек не може да обясни тези неща. Ах, щях да пропусна между другото една малка подробност, която значително ме беше объркала. Вашият секретар забележимо понакуцва в резултат на нараняването, което е получил през време на войната. Маркиза обаче никога не е куцал. Това сериозно разклащаше теорията ми. Един ден мис Ленокс Темплин случайно спомена, че накуцването на Кентън след оздравяването на раната изненадало хирурга, който го е лекувал в болницата на майка й. Можеше да се мисли за симулация. Когато дойдох в Лондон, аз отидох при въпросния хирург и той ми разкри някои технически подробности по операцията, които ме убедиха, че Кентън симулира. В присъствието на Кентън завчера споменах името на този хирург. Съвсем естествено би било от негова страна да се обади, че и той е бил лекуван от същия лекар през време на войната, но вашият секретар не каза нищо и това за мен беше последното малко доказателство, че теорията ми за неговото престъпление е правилна. От своя страна мис Грей ми достави една изрезка от вестник, в която се казва, че е станала кражба в болницата на лейди Темплин по времето, през което и Кентън е бил там. Тя бе разбрала след писмото, което й писах от „Риц“ в Париж, че и двамата сме на една и съща следа. Там имах известни затруднения в разследванията си, но все пак се добрах до това, което ме интересуваше — данни, че Ада Мейсън е пристигнала на сутринта след извършване на престъплението, а не вечерта на предишния ден.

Настана дълго мълчание. После милионерът протегна ръка на Поаро.

— Предполагам, че знаете какво означава това за мен, господин Поаро — каза той развълнуван. — Утре ще ви изпратя един чек, но никакъв чек всъщност не може да изрази това, което изпитвам към вас след всичко, което направихте за мен. Вие сте бог, господин Поаро. Винаги ще бъдете бог.

Поаро стана, изпъчвайки важно гърди.

— Аз съм само Еркюл Поаро — скромно рече той. — Все пак, както вие се изразихте, в моята област аз съм велик човек — почти толкова велик, колкото и вие. Радостен и щастлив съм, че можах да ви услужа. Сега отивам да възстановя повредите, причинени от пътуването. Уви, моят превъзходен Джордж не е с мен.

В преддверието на хотела Поаро почти се сблъска с един свои приятел — достопочтения господин Папополус, който се придружаваше от дъщеря си Зия.

— Мислех, че сте напуснали Ница, господин Поаро — измърмори гъркът, стискайки подадената му ръка.

— Работата ме принуди да се завърна, мой скъпи господин Папополус.

— Работата ли?

— Да, работата. И понеже заговорихме за нея, надявам се, че сега сте по-добре със здравето, мой скъпи приятелю?

— О, много по-добре. Всъщност утре се завръщам в Париж.

— Очарован съм да чуя такава добра новина. Надявам се, че не сте разорили напълно бившия гръцки министър?

— Аз?

— Научавам, че сте му продали един много рядък рубин, който… строго между нас да си остане… се носи от госпожица Мирел, танцьорката, нали?

— Да — измънка Папополус. — Да, това е така.

— Един рубин, не съвсем различен от прочутото „Огнено сърце“.

— Да, приличат си донякъде, естествено — каза равнодушно гъркът.

— Вие сте майстор, истински майстор по скъпоценностите, господин Папополус. Поздравявам ви. Госпожице Зия, просто съм отчаян, че толкова бързате да се завърнете в Париж. Надявах се, че сега, когато работата ми е свършена, можем да се виждаме по-често.

— Ще бъда ли нетактичен, ако ви попитам каква ви беше работата? — попита господин Папополус.

— О, не, никак. Току-що успях да спипам Маркиза. Благородното лице на господин Папополус отразяваше вътрешното му усилие да си припомни нещо.

— Маркиза ли? А защо ли това име ми се струва познато? Не… нищо не мога да си спомня.

— Сигурен съм, че не бихте могъл — потвърди Поаро. — Аз имам предвид един изтъкнат престъпник и крадец на скъпоценности. Той току-що бе арестуван за убийството на англичанката мисис Кетринг.

— Така ли? Колко интересни са тези неща.

Последва учтиво сбогуване и когато Поаро се оттегли достатъчно, господин Папополус се обърна към дъщеря си.

— Зия — каза той с чувство, — този човек е самият дявол!

— Аз го харесвам.

— И на мен ми харесва — призна господин Папополус. — Но все пак той е дявол, самият дявол.