Иън Ранкин
Врагът на моя враг (42)

Послеслов

Измисленото от мен френско село Вилфранш д’Албаред дължи появата си на бял свят на истинското село Орадур сюр Глен, нападнато от трета рота на есесовския полк „Фюрерът“.

В съботния следобед на десети юни 1944 година трета рота, известна като „Райха“, влиза в селото и изкарва от къщите всички хора, намиращи се този ден там. Жените и децата откарват като добитък в църквата, а мъжете разделят на групи и ги разпределят по хамбари и други стопански сгради из селото. И клането започва.

Официално се счита, че жертвите са 642, но вероятно този ден в действителност са загинали повече от хиляда души. Идентифицирани са само петдесет и три трупа. Момче от Лорен, запознато поради лично преживяване със зверствата на есесовските войски, успява да избяга още при влизането на ротата в селото. Петима мъже остават живи след клането в хамбара на Лоди. Ранени, те намират сили да изпълзят от хамбара и да се крият до следващия ден. От църквата се измъква само една жена, която скача през прозорец, след като се прави на мъртва до трупчето на детето си.

Войниците обикалят от къща на къща, застрелват намерените живи възрастни или много болни хора и подпалват домовете им. Някои от телата са били скрити в набързо изкопани масови гробове или са били хвърляни в кладенци или пещи за печене на хляб.

Генерал Ламердинг командва операцията. На девети юни той нарежда разстрела на деветдесет и девет заложници в Туле. Той издава и заповедта за клането в Орадур. По-късно англичаните пленяват Ламердинг, но отказват да го екстрадират във Франция. Вместо това той се озовава в Дюселдорф, където управлява успешна компания до смъртта си през 1971 година.

В разгара на общата еуфория от десанта в Нормандия трагедията в Орадур остава незабелязана. Едва през януари 1953 година в Бордо започва дело срещу шейсет и пет души, разпознати като участници в клането. От тях в съдебната зала присъстват само двайсет и един: седем германци и четиринайсет елзасци от френски Елзас. Нито един от тях не е имал офицерско звание.

Всички, признати за виновни, напускат съда като свободни хора. Приет е Специален закон за амнистия в интерес на националното единство. (Населението на Елзас негодувало срещу ареста и изправянето пред съд на техни съотечественици.) Междувременно се обявява, че немците били излежали присъдата си в затвора.

В резултат Орадур прекъсва цялостно отношенията си с правителството в продължение на седемнайсет години.

През май 1983 година пред съда в Източен Берлин бе изправен човек с обвинението, че е бил лейтенант в ротата „Райха“ по време на Орадурското клане. Той признава всичко и е осъден на доживотен затвор.

През юни 1996 година беше съобщено, че около дванайсет хиляди чуждестранни доброволци в есесовските войски все още получават пенсии от Федералното немско правителство. Един от тези пенсионери, бивш оберщурмбанфюрер, е бил участник в избиването на хората в Орадур.

Орадур все още съществува като светилище в памет на жертвите там. Селото е запазено такова, каквото е било през оня страшен юнски ден на 1944 година.