Иън Ранкин
Врагът на моя враг (30)

27.

Ленард Коен: „Има война!“

Очакваха удара на Телфорд. Главният бос даде идеята за „демонстративното присъствие като задръжка“. Тя не изненада Ребус, а още по-малко Телфорд: Чарлс Гроул бе в пълна бойна готовност и се заоплаква от неправомерно преследване още щом патрулните коли се появиха на „Флинт Стрийт“. Как според тях клиентът му ще управлява законния си важен бизнес и ще осъществява множество обществени проекти под натиска на своеволно и досадно полицейско наблюдение? „Обществени проекти“ — тоест пенсионерите и апартаментите, за които не плащаха наеми. Телфорд нямаше да се поколебае да експлоатира този факт докрай, уверен в реакцията на медиите.

Патрулните коли ще бъдат изтеглени — това бе само въпрос на време. И веднага пак ще лумнат нощни пожари, както всички очакваха.

Ребус отиде в болницата и поседя с Рона до леглото на Сами. Вече добре познатата болнична стая му изглеждаше като безметежен, подреден оазис, където всеки час от денонощието идваше с очаквани, успокоителни ритуали.

— Измили са косата й — забеляза той.

— Пак я сканираха — обясни Рона. — Нямаше как да не отмият после лепкавата каша. — Ребус кимна. — Вярно ли е, че си забелязал движение на очите й?

— Струва ми се, да.

Рона докосна ръката му.

— Обади се Джаки. Възможно е да дойде в края на седмицата. Честно предупреждение.

— Прието и разбрано.

— Изглеждаш съсипан.

Ребус се усмихна.

— Надявам се един хубав ден някой да ми каже колко чудесно изглеждам.

— Е, този хубав ден не е днешният — отвърна Рона.

— Причината трябва да е в пиенето, побоищата и жените.

Мислеше за казиното и Кандис… за белия смъртоносен прах по устните й.

Мислеше за Кафърти и Телфорд: дали и двамата не му играят номера?

Мислеше още и за Джак Мортън: „Надявам се, че е добре.“

Пустият апартамент на „Ардън Стрийт“ го посрещна с бодрия звън на телефона. Успя да вдигне слушалката малко преди намесата на телефонния секретар.

— Почакайте, докато изключа проклетото нещо. — Намери точното копче, щракна го.

— Страхотна технология, а, Сламенко?

Кафърти.

— Какво искаш?

— Чух за Пейсли.

— Искаш да кажеш, че си говорил със себе си, така ли?

— Нямам нищо общо с историята там.

Ребус се изсмя.

— Повтарям: нямам нищо общо с оная касапница в Пейсли.

Ребус почти падна във фотьойла си.

— Ако смяташ, че ще ти повярвам, дълбоко се лъжеш. — „Игрички“ — мислеше той.

— Няма значение дали ще ми повярваш или не. Искам просто да го знаеш.

— Благодаря. Тая нощ ще спя по-спокойно.

— Някой ме вкарва в капан, Сламенко.

— Телфорд няма причини да го прави. — Ребус въздъхна, завъртя глава, опъвайки врат. — Слушай, не се ли сети за друга възможност?

— Каква?

— Някои от твоите да са развели знамената зад гърба ти.

— Щях да зная.

— Ще знаеш онова, което офицерите ти благоволят да съобщят. А ако лъжат? Нямам предвид цялата банда: възможно е само двама-трима да са излезли извън контрол.

— Щях да зная. — Гласът на Кафърти звучеше равно, лишен от емоции: той явно обмисляше подхвърлената от Ребус възможност.

— Добре, съгласен съм, щеше да знаеш. Кой ще е първият, който ще се осмели да ти го каже? Кафърти, ти си в затвор далеко оттук. Как ти се струва, трудно ли ще им бъде да те заблуждават?

— Говоря за хора, на които съм имал пълно доверие цял живот. — Кафърти замълча. — Те щяха да ми кажат.

— Ако знаеха. Ако не са били предупредени да мълчат. Схващаш ли за какво говоря?

— Двама или трима извън контрол… — повтори замислено Кафърти.

— Вероятно имаш някои предвид, нали?

— Джефри щеше да знае.

— Джефри ли? Така ли се казва Невестулката?

— Гледай само да не чуе, че го наричаш така.

— Дай ми номера му, аз ще говоря с него.

— Няма да стане. Ще го накарам той да те потърси.

— А ако той е един от действащите на своя глава?

— Още не знаем дали има такива.

— Но приемаш, че е възможно, нали?

— Приемам, че Томи Телфорд се опитва да ми тикне босилека в ръцете.

Ребус се вторачи в прозореца.

— Буквално ли да те разбирам?

— Чух за договор в този смисъл.

— Но ти си защитен, нали?

Кафърти се захили.

— Сламенко, още малко и ще ме разплачеш: май усетих нещо като загриженост в гласа ти.

— Въобразяваш си.

— Виж какво, има само два изхода. Единият — ти се справяш с Телфорд. Другият — аз се справям с него. И двамата сме съгласни тук, нали? Напомням ти, че не аз тръгнах да превземам чужда територия и да развявам главорези.

— Може би той просто е по-амбициозен. Може би ти напомня за теб самия на младини.

— Да не искаш да кажеш, че съм се размекнал?

— Правилото е едно и ти го знаеш: или се приспособи, или умри.

— А ти приспособи ли се, Сламенко?

— Малко… може би.

— Да бе… колкото почти невидима точица на хоризонта.

— Не става въпрос за мен сега.

— Ти си толкова вътре, колкото всеки друг, не го забравяй. Сладки сънища, Сламенко.

Ребус постави слушалката на място. Чувстваше се изтощен и потиснат. Децата от апартамента отсреща вероятно вече спяха, пердетата бяха дръпнати. Огледа стаята. Джак Мортън му беше помогнал да я боядиса в ония далечни времена, когато мислеше за продажба. Джак му бе помогнал и да ритне шишето.

Знаеше, че няма да може да заспи. Върна се в колата и се отправи към „Йънг Стрийт“ и бар „Оксфорд“. Там беше тихо и спокойно. В ъгъла седяха двама от обикновените кръчмарски философи, а в задната стая трима музиканти прибираха цигулките си. Изпи две чаши кафе без сметана, прибра се в колата и отиде до „Оксфорд Терас“. Паркира пред апартамента на Пейшънс, изключи двигателя и се отпусна назад, вслушан в джаза по радиото: Астрид Джилберто, Стан Гец, Арт Пепър, Дюк Елингтън. Каза си, че ще изчака в колата, докато пуснат лош изпълнител, и тогава ще почука на вратата на Пейшънс.

Но когато това стана, беше вече много късно. Не искаше да се появява на прага й без предупреждение. Би било… не беше редно. Не заради отчаянието, струящо от една такава постъпка, а защото не искаше тя да остане с впечатление, че се натиска. Включи двигателя и потегли към Ню Таун и надолу към Грантън. Спря на брега на Форт и стоя там, зад спуснатите прозорци на колата, вслушан в шепота на реката и бръмченето на нощното движение по магистралата.

Дори и със затворени очи не можеше да се изолира от света наоколо. Нещо повече: в миговете преди да потъне в безпаметството на съня въображението му бе най-живо, образите в главата му — най-ярки. Питаше се какво ли сънува Сами и дали изобщо сънува. Рона твърдеше, че Сами дошла тук, за да бъде с него. Не можеше да се сети какво бе направил, за да заслужи обичта й.

Върна се в града за еспресо в бара на Гордън, а после пое към болницата: не беше проблем да намери място за паркиране по това време на нощта. Точно пред входа бе спряло такси и двигателят му бръмчеше равномерно на празен ход. Влезе в стаята на Сами и с изненада установи присъствието на още някой там. Първата му мисъл беше: „Рона.“ Стаята се осветяваше само от нощното осветление, проникващо през дръпнатите пердета. Жена, коленичила до леглото, отпуснала глава върху одеялото. Той пристъпи напред, тя го чу и обърна лице, проблясващо от сълзи.

Кандис.

Очите й се разшириха и тя се изправи с усилие.

— Исках да я видя — прошепна Кандис. Ребус кимна. В полуздрача на стаята тя още повече напомняше Сами: същата фигура, същата прическа, същата форма на лицето. Ровеше в джоба на дългото червено палто за носна кърпичка.

— Харесвам я — добави тя и той пак кимна.

— Таравич знае ли къде си?

Кандис поклати глава.

— Онова такси отпред — с него ли дойде?

Тя кимна.

— Всички отишли в казино. Аз казала: глава боли. — Говореше със запъване, личеше си как прехвърля всяка дума в главата си, преди да я изговори.

— Ще разбере ли, че не си в стаята си?

Тя помисли, после поклати глава.

— В една стая ли спите? — продължаваше Ребус. Тя пак поклати глава, този път с усмивка.

— Джейк не обича жени.

Това беше ново за Ребус. Мириам Кенуърти беше подхвърлила нещо за женитба с англичанка, но бе обяснила този брак с желание да се заобиколят имиграционните закони. Спомни си как Таравич опипваше Кандис и сега си даде сметка, че го беше правил заради Телфорд. А последният бе допуснал да я арестуват, а после да бъде прибрана от Отдела за криминални разследвания. Дребен знак за съперничество между двамата партньори.

— Сами… дали…

Ребус сви рамене.

— Надяваме се да се оправи, Кандис.

Тя се взря в пода.

— Казвам се Дуня.

— Дуня — повтори той.

— Сараево беше като… — Погледна го. — Бягах оттам… щастливка. Всички казваха: „Ти щастливка, щастливка!.“ — Бодна с показалец гърдите си. — Щастливка. Оцеляла… жива. — Разплака се и той я прегърна.

Стоунс: „Оцелели души“. Но понякога само тялото оцеляваше, а душата умираше, проядена, сдъвкана от грозни преживявания…

— Дуня, Дуня — заповтаря той името й, усилвайки усета за истинската й самоличност, опитвайки се да стигне до оная част от нея, заключена с девет ключалки след Сараево. — Дуня, ш-ш-ш. Всичко ще се оправи. Тихо. — И галеше косата, лицето й, с другата ръка на гърба й, поемаща гърчовете на тялото й. Гонеше с премигване собствените си сълзи, без да сваля замъглен поглед от тялото на Сами. Нажежената атмосфера в стаята пръскаше почти видими искри като пренатоварен електрически проводник и той се питаше дали част от тях не достигаха до мозъка й.

— Дуня, Дуня, Дуня…

Тя се отдръпна от него, обърна му гръб. Не можеше да я остави да си отиде така. Пристъпи до нея, постави ръце върху раменете й.

— Дуня, как те намери Таравич? — Тя като че ли го разбра. — В Лоуър Ларго. Хората му са те измъкнали оттам, нали?

— Брайън — прошепна тя едва чуто. Ребус се намръщи.

— Брайън Симърс? Хубавеца…

— Той казва Джак.

— Казал му е къде си? — Но защо просто не я е замъкнал направо в Единбург? Сещаше се за причината: тя вече беше твърде опасна, приближила се бе прекалено до полицията. Най-доброто решение бе да я разчисти от района. Не убийство: това би ги инкриминирало до един. Таравич беше добро разрешение на проблема: той я контролираше успешно. Хубавецът спасяваше приятеля си за пореден път.

— Довлече те тук, за да злорадства над Телфорд. — Ребус се замисли за миг, после я погледна. Какво би могъл да стори за нея? Къде Кандис би била в безопасност? Тя като че ли разчете мислите му и стисна ръката му.

— Знаеш, аз има… — Оформи с ръце люлка, разлюля я.

— Момче — каза Ребус и тя кимна. — А Таравич знае къде е то, така ли?

Тя поклати глава.

— Камионите… те взели него.

— Камионите на Таравич с бежанци ли? — Тя пак кимна. — И ти не знаеш къде е синът ти, така ли?

— Джейк знае. Той казва негов човек… — сполучливо представи с пръстите на ръцете си бързо движение на множество крачета — …убие мое момче, ако…

Човек на Таравич… бързодвижещи се крачета… Кърлежа! Сети се нещо…

— Защо Кърлежът не е тук с Таравич? — Тя го гледаше неразбиращо. — Таравич тук — загърчи се той, — Кърлежа — в Нюкасъл. Защо?

Тя сви рамене, замисли се.

— Той не идва. — Измъкваше от паметта си случайно заседнали откъслеци от разговор. — Опасност.

— Опасен ли? — Ребус се смръщи. — За кого?

Тя пак сви рамене. Ребус обгърна ръцете й с длани.

— Не можеш да му имаш доверие, Дуня. Трябва да се махнеш от него.

Тя му се усмихна с искряща влага в очите.

— Опитала.

Вгледаха се един в друг еднакво безпомощни, после тя изтегли ръце и той я придружи до таксито.