Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer in the Rain, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 1

История

  1. — Добавяне

1

Седяхме в една стая на хотел „Бърглънд“. В моята стая. Аз отстрани на леглото, а Дравец — във фотьойла.

Дъждът блъскаше по прозорците. Те бяха здраво затворени, в стаята беше горещо, върху масата работеше малък вентилатор. Въздушната струя обливаше челото на Дравец, повдигаше тежката му черна коса, раздвижваше по-дългите косми от рунтавите вежди, които разсичаха лицето с непрекъснатата си плътна линия. Приличаше на неочаквано забогатял професионален бияч.

Той се усмихна, показа ми част от златните си зъби и рече:

— Какво знаеш за мен?

Каза го важно, сякаш всеки, който знае нещо за него, заслужава да научи много повече.

— Нищо — отвърнах. — Чист си, доколкото знам.

Дравец повдигна тежката си космата ръка и близо минута я разглежда съсредоточено.

— Не ме разбираш. Изпраща ме Макгий. Макгий Виолетката.

— Чудесно. Как е Виолетката?

Макгий Виолетката беше инспектор в отдел „Убийства“.

Дравец погледна огромната си длан и се намръщи.

— Не, пак не ме разбираш. Имам една работа за теб.

— Не излизам особено напоследък — рекох. — Позакъсал съм със здравето.

Дравец огледа стаята, правеше се на не чак толкова наблюдателен.

— Или може би с парите? — рече.

— Нищо чудно — отвърнах.

Беше облечен с леко велурено палто, препасано с колан. Разкопча го небрежно и измъкна портфейл колкото бала сено. Отвътре, под различни ъгли, безгрижно надничаха банкноти. Шляпна го върху коляното си и се чу плътен, галещ ухото звук. Той го изтръска, избра няколко банкноти от купчината, върна останалите обратно, изпусна портфейла на пода, но не го вдигна, нареди пет стотачки като стегната ръка на покер и ги пъхна под крачето на вентилатора върху масата.

След всичко това засумтя от доволство.

— Фрашкан съм с мангизи — обяви.

— Виждам. Какво трябва да направя, ако ги взема?

— Е, сега вече ме познаваш, нали?

— Малко по-добре.

Извадих плик от вътрешния си джоб и му зачетох на глас надрасканото на гърба.

— „Дравец, Антон или Тони. Бивш стоманолеяр от Питсбърг, нощен пазач, общ работник. Кривва от правия път и попада в затвора. Напуска града, прехвърля се в Западните щати. Работи в ранчо за авокадо в Ел Сегуро. Сдобива се със собствено ранчо. С началото на петролния бум в Ел Сегуро той е на върха. Забогатява. Губи цяло състояние в несполучливи сделки с петролни кладенци, но пак му остава доста. Сърбин по произход, метър и осемдесет висок, сто и петнайсет килограма тежък, има една дъщеря, не е известно да е бил женен. Полицейското му досие е относително чисто. След Питсбърг в него не е на насяно нищо.“

Запалих лула.

— Исусе! — възкликна той. — Откъде изрови всичко това?

— С връзки. Та какво те води насам?

Дравец вдигна портфейла от пода и зарови вътре с два квадратни пръста, изплезил език между дебелите си устни. Най-после измъкна кафява визитка и няколко смачкани хартийки. Побутна ги към мен.

Върху визитката със златисти, много елегантни букви бе написано: „Господин Харолд Хардуик Стайнър“, а отдолу, с доста дребен шрифт: „Редки книги и луксозни издания“. Нямаше нито адрес, нито телефонен номер.

Хартийките, три на брой, се оказаха най-обикновени разписи, удостоверяващи загуба на комар за по хиляда долара всяка. Бяха подписани „Кармен Дравец“ с разкрачен инфантилен почерк.

Върнах му ги и попитах:

— Шантаж?

Той бавно поклати глава и върху лицето му се появи нещо благо, което го нямаше преди.

— Това е дъщеричката ми — Кармен. Този Стайнър й досажда. Тя все се мъкне в неговото заведение, вдига квартала на главата си. Той й е любовник. Цялата работа не ми харесва.

Кимнах.

— А разписките?

— Мангизите не ме интересуват. Играла с него комар — майната им. Само че е шантава на тема мъже. Иди кажи на тоя Стайнър да остави Кармен на мира, защото ще му счупя врата със собствените си ръце. Ясно ли е?

Всичко това на един дъх, с тежко дишане. Очите му станаха малки, кръгли и зли. Зъбите му заскърцаха ядно.

— Защо аз да му го казвам? Защо не му го кажеш сам?

— Може да ме хванат бесните и да го претрепя тоя…! — изрева Дравец

Бръкнах в джоба, извадих кибритена клечка и разчовърках с нея пепелта в лулата. Наблюдавах го внимателно известно време, докато в главата ми се оформяше идеята.

— Дрън-дрън, страх те е — рекох.

Огромните му юмруци се вдигнаха. Държеше ги на височината на раменете и ги размахваше. Страхотни топузи от мускули и кости. После бавно ги свали, изпусна дълбока, откровена въздишка и каза:

— Да. Страх ме е. Не знам как да се справям с нея. Все нови мъже и до един негодници. Съвсем наскоро дадох на някакъв Джо Марти пет бона да я остави на мира. Тя още ми се сърди по тоя случай.

Обърнах се към прозореца, гледах как дъждът се удря в стъклото, размазва се и се спуска надолу в тлъста бразда, като разтопен желатин. Все още беше доста ранна есен за такъв дъжд.

— Да им буташ мангизи, не е решение — казах. — Можеш да го правиш цял живот. Значи искаш да съм по-груб с този Стайнър.

— Кажи му, че ще му счупя врата!

— Не виждам смисъл. Познавам Стайнър. И сам бих му счупил врата вместо теб, ако знаех, че ще има полза.

Той се наведе напред и сграбчи ръката ми. Очите му станаха като на дете. Във всяко изплува по една сива сълза.

— Слушай, Макгий разправя, че си свестен човек. Ще ти призная нещо, дето не съм го казвал на никого — на никого! Кармен… тя въобще не е мое дете. Просто я намерих в Смоуки — бебе още, на улицата. С нея нямаше никой. Може и да съм я откраднал, а?

— На такова прилича — отвърнах и с мъка освободих ръката си. Разтрих я с другата, за да възстанови кръвообращението. Ако този тип стиснеше телефонен стълб, като нищо щеше да го прекърши.

— След това влязох в пътя — продължи той мрачно, но и разнежено. — Дойдох тук и се устроих добре. Тя порасна. Аз я обичам.

— Ъхъ. Това е естествено.

— Не ме разбра. Искам да се оженя за нея.

Зяпнах го изненадан.

— Ще порасне, ще й дойде акълът в главата. Може би ще се съгласи да се омъжи за мен, а?

Гласът му ме умоляваше, сякаш това зависи от мен.

— Казвал ли си й го някога?

— Страх ме е — смутено призна той.

— Тя пада ли си по Стайнър, как мислиш?

Той кимна.

— Но това няма значение.

Не се съмнявах, че е така. Станах от леглото, отворих единия прозорец и за минута положих лицето си на дъжда.

— Дай да се изясним тогава — казах, като затворих отново прозореца и се върнах на леглото. — Аз мога да те отърва от Стайнър. Лесно е. Просто не виждам какво ще спечелиш.

Той отново посегна към ръката ми, но този път бях по-бърз от него.

— Дойде тук и беше доста наперен, размахваше пари — казах. — Сега си отиваш омекнал. Не от нещо, което съм казал. Ти си го знаеше отпреди. Не водя рубриката „Самотни сърца“, а и не съм голям оптимист във връзка със случая ти, но ще те отърва от Стайнър, ако наистина го желаеш.

Дравец тромаво се изправи, размаха шапката си и се втренчи в краката ми.

— Отърви ме от него. Той бездруго не е човек за нея.

— Да знаеш, че може да ти поотънее кесията.

— Няма значение. Нали е за това.

Закопча се, нахлупи шапката върху голямата си чорлава глава и се изниза навън. Внимателно затвори вратата, сякаш излизаше от стаята на болник.

Реших, че е смахнат колкото си иска, но ми беше симпатичен.

Прибрах банкнотите на скришно място, забърках си уиски с много сода и седнах в стола, който още пазеше топлината му. Отпивах от чашата и си мислех дали Дравец не се досеща за истинския занаят на Стайнър.

Стайнър притежаваше колекция от редки и недотам редки порнографски книги, които раздаваше — за по десет долара на ден — на подходящи хора.