Иън Ранкин
Врагът на моя враг (12)

10.

На следващата сутрин Ребус отиде в управлението на Сейнт Ленард, телефонира на Националния център за разследване на криминални престъпления в Престуик и запита дали разполагат с материали, свързващи престъпниците тук с внос на европейски проститутки. Разсъждаваше така: някой трябва да е докарал Кандис (за него тя все още беше Кандис) от Амстердам до Англия и смяташе, че този някой не е Телфорд. Които и да стояха зад този трафик на жива стока, нямаше начин Ребус да не се добере до тях. Искаше да докаже на Кандис, че веригите й могат да бъдат счупени.

Убеди хората от центъра да му изпратят по факса информацията. По-голяма част от нея се отнасяше до платен паркинг, където шофьорите се отбиваха, за да прекарат някой и друг час с жена. Обслужваха ги главно чуждестранни проститутки, повечето без разрешение за работа, много от тях незаконно вкарани в страната от Източна Европа, преди всичко от Югославия. По този въпрос в Центъра се стелеше гъста мъгла: нямаха нито имената на крадците на жени и сводниците им, нито знаеха нещо за проститутки, прехвърлени организирано от Амстердам в Англия.

Ребус слезе до паркинга да изпуши втората си цигара за деня. Там висяха още двама пушачи: малко братство от обществени парии. Вътре Фермерът веднага го разпъна на кръст — искаше да разбере има ли някакъв напредък по случая Линц.

— Може би ще има, ако го довлека тук и го понапердаша — предложи Ребус.

— Не съм в настроение за шегичките ти — изръмжа Фермерът и закрачи гневно към офиса си.

Ребус седна на бюрото си и разтвори папката върху него.

— Вашият проблем, инспекторе — му беше казал Линц веднъж, — е, че се страхувате да не би да ви приемат сериозно. Държите да сервирате на хората очакваното от тях — според вас. Споменах за Портата на Ищар^[1] и вие веднага заприказвахте за някакъв холивудски филм. Отначало помислих, че идеята е да ме предизвикате да изтърва нещо и да попадна в клопка, но сега тези ваши реакции ми изглеждат повече като игра, която играете срещу самия себе си.

Ребус седеше на обичайния си фотьойл в гостната на Линц.

От прозорците се виждаха заключените градини на „Куин Стрийт“: трябва да платиш за ключ, ако искаш да ги ползваш.

— Образованите хора плашат ли ви?

Ребус погледна стареца.

— Съвсем не.

— Сигурен ли сте? Не ви ли се иска да сте като тях до определена степен? — Линц се усмихна, разкривайки две редици дребни обезцветени зъби. — Интелектуалците обичат да се разглеждат като жертви на историческия момент, на преобладаващите предразсъдъци на хората тогава, обикновено ги арестуват за необичайните им вярвания и идеи, дори ги измъчват и убиват. Но и Караджич се възприема като интелектуалец. Нацистката йерархия се е радвала на свои мислители и философи. И дори във Вавилон… — Линц стана и си наля втора чаша чай. Ребус отказа предложението му да допълни и неговата. — Дори във Вавилон, инспекторе — продължи Линц, настанявайки се отново удобно на фотьойла си — с неговото богатство и изкуство, с просветения му цар… знаете ли какво са направили? Навуходоносор е държал евреите в робство цели седемдесет години. Тази уникална, предизвикваща страхопочитание цивилизация… Започвате ли да схващате лудостта, инспекторе? Започвате ли да виждате ония сериозни дефекти, скрити някъде дълбоко у всички нас?

— Май имам нужда от очила.

Линц метна гневно чашата си срещу стената.

— Имате нужда да слушате и да се учите! Имате нужда да разбирате!

Чашата и чинийката лежаха невредими на килима. Чаят просмукваше бавно в цветните му заврънкулки и скоро нямаше да остане и следа от него…

* * *

Ребус паркира на „Бъклу Плейс“. Факултетът за славянски езици се намираше в една от сградите. Попита за доктор Колхун първо в офиса на секретарката.

— Днес не съм го виждала.

Когато Ребус обясни по-подробно защо го търси, секретарката се раздвижи и пробва няколко телефонни номера, но явно никой не отговаряше. После й хрумна, че може да е един етаж по-горе в библиотеката, която винаги държаха заключена. Даде му ключ и го отпрати.

И там нямаше никой. Помещението беше около пет на четири метра, въздухът — застоял. Капаците на прозорците бяха затворени и в стаята не проникваше нито лъч естествена светлина. Върху едно от четирите бюра имаше табелка „Пушенето забранено“, а на съседното нагло се перчеше пепелник с три фаса. Една от стените бе скрита зад многобройни полици с книги, памфлети, списания. Имаше и кутии с изрезки от всекидневници, а картите по стените показваха променящите се граници на бивша Югославия.

Ребус вдигна кутията с най-новите вестникарски изрезки. Както много негови познати, той не бе добре информиран за войната в Югославия. Прехвърлил беше някои от новините, шокиран бе от снимките, а после продължи живота си, вторачен в личните си проблеми. Ако обаче човек можеше да вярва на изрезките тук, целият район, изглежда, се управляваше от военнопрестъпници. Умиротворителните сили там като че ли се пукаха по шевовете от усилие да стоят настрани от конфликта. Напоследък бяха направени няколко ареста, но нищо съществено: от нищожните седемдесет и четири обвинени във военни престъпления бяха арестувани само седем.

Не намери нищо за търговците на женска плът, така че благодари на секретарката, върна й ключа и запълзя през градското движение. Когато мобифонът му иззвъня, той едва не се сблъска с колата отпред.

Кандис беше изчезнала.

* * *

Госпожа Петрек беше в криза. И снощи, и сутринта Дуня изглеждала добре, била спокойна и дори весела.

— Спомена, че имало много неща, които не би могла да ни разкаже — вмъкна господин Петрек: той стоеше зад стола на жена си и галеше раменете й. — Повтаряше, че искала да забрави.

А после излязла да се поразходи до пристанището и не се върнала. Може да се е загубила, въпреки че селцето бе малко. Господин Петрек бил зает с работата си, жена му излязла да пита хората дали са я виждали.

— Синът на госпожа Мюр твърди, че била взета с кола.

— Къде? — запита Ребус.

— Само на две пресечки оттук.

— Искам да видя мястото.

Седемгодишният Еди Мюр седеше пред дома си на „Сийфорд Роуд“ и се съгласи да повтори разказа си пред Ребус. Някаква кола спряла пред една жена. Последвал разговор, от който той не чул нито дума, вратата се отворила и жената влязла в колата.

— Коя врата, Еди?

— Задната. Отпред имаше двама души.

— Мъже ли?

Еди кимна. Той беше възседнал колелото си и единият му крак непрекъснато пробваше педала — ясно беше колко много му се иска да се откъсне от досадните възрастни и да полети надолу по улицата.

— Можеш ли да опишеш колата?

— Голяма, от скъпите. Не е оттук.

— А мъжете?

— Не можах да ги видя добре. Шофьорът беше с фланелка на дънфитата.

Тоест, фланелка на „Дънфърмлайн Атлетик“. Което би могло да означава, че е от Файф. Ребус събра озадачено вежди. Забърсване на проститутка? Възможно ли е? Кандис да се върне към стария си живот толкова скоро — логично ли е? Звучи неправдоподобно, не и в селце като това, нито пък на улица като тази. Срещата не е била случайна. Госпожа Петрек е права: била е отвлечена. Което означаваше, че някой е знаел точно къде се намира. Дали вчера не го бяха проследили? Ако е било така, то сигурно са били невидими. Дали не са лепнали устройство за проследяване на колата му? Изглеждаше невероятно, но за всеки случай провери внимателно рамата на колата и калниците — нищо. Госпожа Петрек се беше поуспокоила малко: съпругът й я бе убедил да изпие чаша водка. Ребус изпитваше силно желание и той да се присъедини към нея, но геройски отклони предложението.

— Тя говори ли с някого по телефона? — запита той. Петрек поклати глава. — Някакви съмнителни типове по улицата около къщата?

— Щях да ги забележа. След преживяното в Сараево е трудно да се почувстваш в безопасност, инспекторе. — Той разпери безпомощно ръце. — И ето го доказателството — никъде не си в безопасност.

— Говорихте ли на някого за Дуня?

— С кого?

Кой знаеше къде е? Това е въпросът. Единият беше Ребус. Клейвърхаус и Ормистън също знаеха за това място, защото Колхун го бе споменал пред тях.

Колхун знаеше. Притеснителният възрастен специалист по славянски езици знаеше…

По пътя към Единбург Ребус му позвъни няколко пъти в офиса и вкъщи, но никой не му отговори. Предупредил беше семейство Петрек да му съобщят веднага, ако Кандис се върне, но знаеше, че това няма да стане. Спомни си как го беше погледнала, когато я бе молил да му има доверие. „Няма да се изненадам, ако ме предадеш“, ето какво се четеше в очите й. Като че ли някакво шесто чувство й бе прошепнало, че той ще се провали. Дала му бе втори шанс, забавяйки се няколко секунди до колата му. И той наистина я бе предал. Грабна отново мобифона и набра номера на Джак Мортън.

— Джак — простена той, — за Бога, говори с мен, помогни ми да издържа, помогни ми да не прегърна пак бутилката!

* * *

Пробва домашния адрес на Колхун и офиса му във Факултета по славянски езици: и на двата адреса го посрещнаха заключени врати. После се отправи към „Флинт Стрийт“ и потърси Томи Телфорд в „Царството на магията“. Намери го в офиса зад кафенето, заобиколен, както обикновено, от горилите си.

— Искам да говоря с теб — обяви Ребус.

— Давай.

— Без публика. — Ребус посочи Хубавеца. — Този може да остане.

Телфорд си придава важност няколко секунди, но накрая кимна и стаята започна да се изпразва. Хубавецът стоеше прав, опрян на стената с ръце зад гърба. Телфорд бе вдигнал крака на бюрото, отпуснал тяло назад. Бяха спокойни, уверени в себе си. Ребус знаеше отлично как изглежда той самият: като разярена мечка в клетка.

— Искам да знам къде е.

— Кой?

— Кандис.

Телфорд се усмихна.

— Все още запален по нея, а, инспекторе? Защо смяташ, че зная къде е?

— Защото двама от момчетата ти са я отвлекли. — Но още докато говореше, Ребус разбра, че прави грешка. Бандата на Телфорд беше като семеен клан: всички бяха израсли заедно в Пейсли, а едва ли имаше много фенове на футболния отбор „Дънфърмлайн“ толкова далеко от Файф. Той се втренчи в Хубавеца, който отговаряше за проститутките на Телфорд. Кандис беше довлечена в Единбург от град с множество мостове, вероятно Нюкасъл. Телфорд имаше връзки там. А райетата на „Нюкасъл Юнайтед“ — вертикални черни и бели линии — наподобяваха много на райетата на „Дънфърмлайн“. Вероятно само дете от Файф би могло да ги сбърка.

Нюкасълски райета. Нюкасълска кола.

Телфорд се пенявеше нещо, но Ребус не го чуваше. Обърна му гръб и се върна в „Сааба“. Отиде до Фетс, където се намираха офисите на Националния отдел за разследване на криминални престъпления и затърси връзка с нюкасълската полиция. Намери телефонен номер на някоя си Мириам Кенуърти, детектив-сержант. Пробва го, но тя не се обади.

— Майната му! — изруга той, докато влизаше отново в колата.

Шосе „А1“ едва ли би могло да се нарече скоростно — в това отношение Абърнети беше прав. Ребус обаче успя да стигне до Нюкасъл сравнително бързо благодарение на вечерното разреждане на движението. Влезе в града, когато кръчмите постепенно запустяваха, а пред нощните клубове се заформяха опашки, разнообразени с няколко фланелки на „Нюкасъл Юнайтед“, напомнящи решетки на затвор. Не познаваше града и се движеше в кръгове, минаваше край едни и същи пътни знаци и градски символи, но не спираше, просто обикаляше.

Търсеше Кандис. Или момичета, които биха могли да го насочат към нея.

Отказа се след два часа и се отправи към центъра. Смяташе да спи в колата, но промени решението си, когато попадна на хотел със свободни стаи — предлаганите удобства го изкушиха.

Първо се убеди, че в стаята няма мини бар.

Лежа дълго във ваната със затворени очи, но пак не успя да се отпусне напълно след продължителното шофиране и преживения психически шок през деня. Седна в стол до прозореца и се заслуша в нощта: таксита и викове, камиони, доставящи това или онова тук или там. Не можеше да заспи. Отпусна се на леглото, вторачил невиждащ поглед в нямото шоу на телевизионния екран: нарочно беше изключил звука. Мислеше за Кандис, спомни си я в хотелската стая, заспала като дете под куп разноцветни обвивки от шоколадчета и вафли. Дийкън Блу: „Шоколадовото момиче“.

Събуди го сутрешното предаване на телевизионния канал. Освободи стаята си в хотела, закуси в някакво кафене и пробва служебния телефон на Мириам Кенуърти. За негова радост се оказа, че тя е от категорията на ранните пилета и вече бе подела днешната си песен.

— Елате веднага — покани го тя развеселено. — Вие сте само на две минути път оттук.

* * *

Кенуърти се оказа по-млада, отколкото бе преценил по гласа й, имаше лице на селска мадона, закръглено и розово, което влизаше в противоречие с поведението й на сержант от полицията. Тя го оглеждаше на свой ред, люлеейки се леко на стола, докато той й разказваше историята.

— Таравич — заяви тя веднага, щом той замълча. — Джейк Таравич. Истинското му име вероятно е Йоахим. — Усмихна се. — Тук някои от нас го наричат Розовия или Албиноса — както си избереш. Има вземане-даване с вашия Телфорд, срещат се от време на време. — Отвори кафявата папка върху бюрото пред нея. — Розовият се слави с много европейски връзки. Чувал си за Чечня, нали?

— В Русия ли?

— Чечня е нещо като руската Сицилия, ако разбираш какво искам да кажа.

— Оттам ли е Таравич?

— Само предположение. Според друго е сърбин. Второто обяснява конвоя.

— Конвоя ли?

— Организира изпращане на камиони с помощи за бивша Югославия. Голям хуманист е нашият господин Розовият.

— Но също и удобен начин да измъква хора оттам, нали?

Кенуърти го погледна.

— Виждам, че си работил по въпроса.

— Наречи го интелигентно предположение.

— Дейността му насочи вниманието ни към него. Преди шест месеца стана католик и се ожени за англичанка — не по любов, разбира се. Тя беше просто едно от неговите момичета.

— Но женитбата му дава право да живее тук, нали?

Тя кимна.

— Вихри се в района от пет-шест години…

„Точно колкото се вихри и Телфорд в Единбург“ — помисли Ребус.

— Но успя да си изгради име в престъпния свят, намесваше се силово сред азиатци и турци… Говори се, че е започнал с добре отработена линия за продажба на откраднати икони. Тонове икони са били прехвърлени от бившия съветски блок. А когато източниците започнаха да пресъхват, се обръща към лесните печалби, осигурявани от проституцията. Евтини момичета, които могат да се държат в покорство с малко дрога. Наркотиците идват от Лондон — тази специфична област се контролира от големите босове там. Господин Розовият разпространява стоката им на североизток. Освен това той продава хероин на турците и момичета от бордеите на Триадата. — Погледна Ребус, забеляза, че владее изцяло вниманието му. — Расовите бариери падат на минутата, стане ли въпрос за бизнес.

— Ясно.

— Вероятно продава наркотици и на приятелчето ти Телфорд, който пък ги препродава в нощните си клубове.

— Само вероятно ли?

— Нямаме доказателство, единствено предположения. Дори по едно време се въртеше една прелюбопитна историйка: говореше се, че Розовият не продава на Телфорд, а купува от него.

Ребус премига невярващо.

— Телфорд не е чак толкова силен.

Тя сви рамене.

— Откъде би могъл да взема наркотика?

— Зарежи го, това са само празни приказки.

Но „празните приказки“ го бяха накарали да се замисли, защото предлагаха логично обяснение на отношенията между Телфорд и Таравич…

— Какво остава за Таравич? — облече той мислите си в думи.

— Искаш да кажеш извън парите, нали? Телфорд има добри биячи, а добрите трепачи тук печелят всеобщо уважение. Освен това Телфорд има дялове в две казина.

— Добра възможност за Таравич да препере парите си. — Ребус се замисли върху новооткритите хоризонти. — Добре, в какво не участва Таравич?

— В много неща. Той харесва гъвкавия и променящ се тип бизнес. Освен това би могло да се каже, че той все още е новодошъл…

„Ийгълс“ — „Ново момче в града“.

— Смятаме, че търгува и с оръжие: трафикът на оръжие към Западна Европа е голям. Чеченците, изглежда, разполагат с купища излишно оръжие. — Тя пое дълбоко въздух, подреди мислите си.

— Звучи така, като че ли той е поне с една крачка пред Томи Телфорд. — Което обясняваше защо Телфорд се натиска да работи с него. В момента той май се учеше, учеше се как да се вписва в картина с по-големи размери. Азиатци, турци, чеченци — и всички други. Ребус ги виждаше като спици на огромно колело, търкалящо се безмилостно по света, премазвайки кости по пътя си.

— Защо го наричате „господин Розовия“? — запита той. Кенуърти явно бе очаквала въпроса — веднага плъзна цветна снимка пред него.

Тя представляваше снимка отблизо на лице с розова кожа на мехури и бели следи от увреждания под тях. Лицето беше подпухнало, на петна, а в средата се намираха очите, скрити зад очила със синкави стъкла. Веждите липсваха. Рядка, жълта коса се спускаше над изпъкнало чело. Мъжът изглеждаше като някакво чудовищно обръснато прасе.

— Какво му се е случило? — запита Ребус.

— Кой да ти каже? Така изглеждаше, когато пристигна тук. Ребус си спомни описанието на Кандис: „…слънчеви очила, изглежда като жертва на автомобилна катастрофа“. Пълно съвпадение.

— Искам да говоря с него.

* * *

Кенуърти го разведе първо из града. Взеха нейната кола и тя му показа къде работят уличните момичета. Вече беше към десет часа сутринта и там всичко бе замряло. Ребус описа Кандис и тя обеща да направи каквото е по силите й. Говориха с няколко жени, които срещнаха случайно. Всички те като че ли познаваха Кенуърти и нещо повече — очевидно не я възприемаха като враг.

— Те са като теб и мен — каза тя, докато се отдалечаваха от тях. — Работят, за да нахранят децата си.

— Или навика си.

— И това също, то се знае.

— В Амстердам създадоха профсъюз.

— Това едва ли топли нещастничките, които докарват тук. — Кенуърти даде мигач. — Сигурен ли си, че е при него?

— Не мисля, че Телфорд го е направил. Някой знаеше адреси в Сараево, адреси, важни за нея. Някой я е докарал оттам.

— Определено навлизаме в сферата на господин Розовия.

— А и само той може да я върне обратно.

Тя го погледна.

— Защо да го прави? Има и по-лесни разрешения, в случай че стане излишна или опасна за него.

* * *

Точно когато Ребус вече бе убеден, че едва ли кварталът, който пресичаха, може да стане още по-зловещ — индустриални развалини, сгради без прозорци и врати, навсякъде ями — Кенуърти зави към портала на нещо като автомобилно гробище.

— Това шега ли е? — запита той озадачено.

Три полицейски кучета вълча порода залаяха и заскачаха срещу колата, опънали докрай еднометровите вериги, с които бяха вързани. Кенуърти не им обърна внимание и продължи да върти волана. Човек имаше усещането, че се намира в дълбоко дефиле: от двете им страни се издигаха високо нагоре опасни стени от автомобилни трупове.

— Чу ли това?

Нямаше как да не го чуе: режещ писък от пресоване на ламарина. Колата навлезе в широка просека и Ребус видя жълт кран с огромни клещи, люлеещи се на стрелата му. Той сграбчи колата, която бе изпуснал, вдигна я отново високо и я стовари върху сплесканите останки на друга. На безопасно разстояние стояха няколко мъже и пушеха цигари със скучаещ вид. Кранът отпусна челюсти върху покрива на горната кола, смачквайки ламарината. Късчета стъкла заблещукаха върху просмуканата с петрол земя — диаманти върху гладко черно кадифе.

В кабината на крана квичеше и виеше гръмогласно Джейк Таравич — господин Розовият. Той пак награби колата и се заигра с нея като котка с отдавна умряла мишка. По нищо не личеше, че е забелязал новото попълнение на публиката си. Кенуърти не излезе от колата веднага: първо фиксира на лице подходяща маска от репертоара си и едва тогава кимна на Ребус. Отвориха вратите едновременно.

Когато Ребус се изправи, видя, че кранът бе захвърлил колата и сега огромните клещи се люлееха заплашително над тях. Кенуърти скръсти ръце на гърди и не се помръдна. Ребус се сети за игрите с награди. Виждаше Таравич в кабината на крана да си играе с лостчетата му като дете с електронна играчка. Спомни си Телфорд на мотоциклета в „Царството на магията“ и схвана веднага общото между двамата мъже: нито един от тях не бе пораснал.

Ръмженето на крана внезапно спря и Таравич скочи на земята. Облечен беше в кремав костюм и изумрудена риза, отворена на врата. Снабдил се бе с чифт зелени работни панталони, за да предпази своите. Когато тръгна към двамата детективи, хората му се подредиха зад него в плътна редица.

— Мириам — провикна се той, — винаги е удоволствие да те види човек! — Замълча за миг. — Поне така се говори. — Отрепките му се захилиха глуповато. Ребус разпозна един от тях: Кърлежа, така го наричаха в Централна Шотландия. Хватката му можеше да потроши кости. Ребус не го бе виждал отдавна и никога така чист и скъпо облечен.

— Как си, Кърлеж? — подхвърли Ребус.

Това като че ли обърка Таравич: той се обърна и се вторачи въпросително в раболепния си слуга. Кърлежа запази спокойствие, но вратът му бавно почервеня.

Трудно бе да се въздържи човек от вторачване в лицето на Розовия. Ребус се насилваше да срещне очите на събеседника си, но беше като хипнотизиран от жестоко белязаната плът около тях.

Розовият се бе втренчил в Ребус.

— Срещали ли сме се някъде?

— Не.

— Детектив-инспектор Ребус — представи го Кенуърти. — Дошъл е чак от Шотландия да говори с теб.

— Поласкан съм — захили се Таравич, откривайки дребни раздалечени остри зъби. Лицето му лъщеше: пот или лечебен крем.

— Смятам, че знаеш защо съм тук — започна Ребус. Таравич се направи на много изненадан.

— Така ли?

— Телфорд се нуждаеше от помощта ти. Имаше нужда от адрес за Кандис, бележка за нея на сърбо-хърватски…

— Това някаква гатанка ли е?

— Прибрал си я отново тук.

— Така ли?

Ребус направи крачка напред. Горилите на Таравич веднага заобиколиха господаря си.

— Тя искаше да започне нормален живот — продължаваше Ребус. — Обещах да й помогна. А аз винаги изпълнявам обещанията си.

— Искала да започне нормален живот, а? Тя ли ти го изръси? — Таравич го предизвикваше.

Един от мъжете отзад се изкашля. Още от самото начало Ребус се питаше кой е той: беше много по-дребен и по-сдържан от другите, с по-добър вкус в облеклото си. Кожата му имаше болнав, жълтеникав цвят и стоеше с наведени очи. Сега Ребус вече знаеше кой е той: адвокат. Предупреждаваше Таравич да си държи езика зад зъбите.

— Ще спипам Телфорд — заяви спокойно Ребус. — Това е моето обещание към тебе. Човек не знае какво ще каже, когато се намери зад решетките.

— Сигурен съм, че господин Телфорд може да се грижи добре за себе си, инспекторе. Което едва ли би могло да се каже за Кандис. — Адвокатът му се изкашля отново.

— Искам да я прибера от улицата — обяви Ребус. Таравич се вторачи в него, малки черни зеници, извор на бездънна тъмнина.

— Томи Телфорд ще си гледа ли бизнеса свободно? — запита той накрая и адвокатът му едва не се задави.

— Знаеш, че не мога да го обещая — отговори Ребус. — Освен това не съм аз тоя, от когото трябва да се безпокои.

— Предай съобщение на приятеля си и скъсай с него.

В този момент Ребус разбра, че Таравич имаше предвид Кафърти. Телфорд го беше уведомил, че е човек на Кафърти.

— Смятам, че мога да го направя — отговори той.

— Тогава направи го — нареди Таравич.

— А Кандис?

— Ще видя какво мога да направя. — Таравич плъзна ръце в джобовете на сакото си. — Хей, Мириам, изглеждаше по-добре в онова червеното от две части.

Изсмя се нагло, обърна им гръб и се отдалечи.

— Влизай в колата — изсъска Кенуърти. Ребус я послуша. Тя нервничеше, изпусна ключовете, наведе се да ги търси.

— Какво има?

— Нищо!

— Червеният костюм от две части ли?

Погледна го гневно.

— Нямам такъв. — Тя обърна колата, натискайки спирачки и скорости с повече сила от нужната.

— Не разбирам.

— Миналата седмица си купих червено бельо… сутиен и бикини. — Тя натисна яростно педала за газта. — Част от игричката му.

— Не само ние ги държим под око — въздъхна той, давайки си сметка едва сега кой бе предавал уроци на Телфорд. Запита за гробището за коли малко по-късно.

— Притежава го. Има машина за пресоване на колите, но обича да играе с тях, преди да ги предаде за обработка. Ако му се изпречиш на пътя, заварява предпазния ти колан. — Погледна го, замълча многозначително. — И ти ставаш част от играта му.

* * *

Никога не се ангажирай емоционално: това беше златното правило. А Ребус го нарушаваше практически при всеки случай, върху който работеше. Вероятно приемаше така навътре хорските трагедии просто защото нямаше личен живот. Той живееше само чрез другите хора.

Защо се ангажира така силно с Кандис? Заради физическата прилика със Сами ли? Или защото тя като че ли се нуждаеше точно от него? Как само се притисна към крака му оня първи ден… Беше ли се поддал, беше ли пожелал — поне за малко — да бъде нечий рицар в искрящи доспехи — истински герой, не посмешище?

Джон Ребус: пълно фалшименто, форма без съдържание.

Телефонира на Клейвърхаус от колата и го осведоми за развитията с Кандис. Клейвърхаус го зауспокоява.

— Благодаря — почти го прекъсна Ребус. — Сега вече се чувствам много по-добре. Слушай, кой е доставчикът на Телфорд?

— Доставчик на какво? На дрога ли?

— Да.

— Това е въпросът. Върти търговия с Нюкасъл, но не сме сигурни кой купува и кой продава.

— А ако Телфорд е продавачът?

— В такъв случай има добре разработен канал от континента.

— Какво е мнението на Отдела за наркотици?

— Отрицателно. Морският транспорт предполага и транспорт по суша. Много по-вероятно е да купува от Нюкасъл. Таравич е лицето с контакти в Европа.

— Чудя се и се мая за какъв дявол му е тогава Томи Телфорд…

— Джон, направи си едно добро, изключи за пет минути поне.

— Колхун като че ли се крие.

— Чуваш ли какво ти казвам?

— Пак ще ти се обадя.

— Връщаш ли се?

— Може да се каже.