Иън Ранкин
Врагът на моя враг (38)

35.

Разпределиха заловените в две полицейски управления: Фетс и Торфихен. В Сейнт Ленард отведоха само Телфорд и няколко от приближените му „лейтенанти“. В резултат се получи истински кошмар. Клейвърхаус се наливаше със силно кафе и не предприемаше нищо, за да сложи нещата в ред: искаше да ги организира както трябва, но съзнаваше личната си отговорност за клането във фабриката на Маклейн и това му връзваше ръцете. Равносметката беше наистина тъжна: двама мъртви — един полицай и един снайперист, шестима ранени полицаи (или засегнати в една или друга степен — единият от тях доста сериозно) и един ранен снайперист — според някои не много тежко.

Измъкналите се в полицейските коли бяха настигнати и арестувани след престрелка — слава Богу, без жертви. Всички арестувани мълчаха като риби.

Ребус седеше в празно помещение за разпити в Сейнт Ленард, проснал ръце върху масата и отпуснал глава върху тях. Седеше така от доста дълго време и мислеше за загубата на близък човек, мислеше за внезапните удари на съдбата. Един живот, едно приятелство — отнесено завинаги.

Завинаги.

Не бе проронил и сълза и сигурно нямаше да го стори и след отшумяването на шока, знаеше го. Но имаше усещането, че е изтръпнал от главата до петите, сякаш сърцето му бе инжектирано с новокаин. Светът около него като че ли бе забавил крачка, сякаш механизмът му се е износил и едва го притикваше. Запита се дали слънцето ще изгрее отново, дали ще събере достатъчно енергия.

„Аз го вкарах в това.“

И преди се бе валял в чувство за вина и провал, но нищо от преживяното не можеше да се сравни с ада, в който се гърчеше сега. Болката бе съкрушителна. Джак Мортън, ченге със спокоен живот във Фолкърк, убит в Единбург, защото приятел го бе помолил за услуга. Джак Мортън, върнал се към живота с волевия си отказ от цигари и алкохол, възстановил физическата си форма, хранещ се природосъобразно, полагащ сериозни грижи за себе си, без да ги превръща в самоцел. Сега лежи в моргата и телесната му температура постепенно се стопяваше — завинаги.

„Аз го поставих там.“

Ребус скочи внезапно, запрати необуздано стола в стената. В стаята влезе Джил Темплър.

— Как си, Джон?

Ребус избърса уста с гърба на ръката си.

— Отлично.

— Ако ти се иска да отдъхнеш, офисът ми е свободен.

— Не, ще се оправя. Само… — Огледа се безпомощно. — Имате ли нужда от тая стая?

Тя кимна.

— Хубаво. — Той вдигна стола. — Кого?

— Брайън Симърс. Хубавеца.

Ребус се изправи.

— Мога да го принудя да отвори уста. — Темплър го изгледа скептично. — Повярвай ми, Джил. — Ръцете му трепереха. — Той няма представа какво съм насъбрал срещу него.

Тя скръсти ръце на гърди.

— И какво е то?

— Трябва ми само… — Погледна часовника си — около един час, най-много два. Трябва да намеря Боби Хоган. Искам да присъства и Колхун — докарайте го веднага.

— Кой е пък тоя?

Ребус намери визитката му и й я подаде.

— Веднага — повтори той. Оправяше вратовръзката си с непослушни пръсти, придаваше си приличен външен вид. Мълчаливо приглади назад и косата си.

— Джон, не смятам, че си в състояние да…

Той залюля показалец срещу нея.

— Не си играй с предположения, Джил. Не говоря празни приказки, ще го пречупя.

— Досега нито един не си е отворил устата.

— Симърс ще пропее. — Втренчи се в нея. — Повярвай ми. Погледите им се преплетоха за миг и тя му повярва.

— Ще задържа нещата до появата на Хоган тук.

— Благодаря ти, Джил.

— И Джон…

— Да?

— Много съжалявам за Джак Мортън. Не го познавах лично, но чувам какво говорят за него. — Ребус кимна. — Твърдят, че той никога не би те обвинил.

Ребус се усмихна.

— Така смята и последният на опашката.

— На опашката има само един човек и той е Джон Ребус.

Ребус набра телефонния номер на дежурния в хотел „Каледония“ и запита за Шода. Оказа се, че японецът е напуснал внезапно хотела преди два часа: почти веднага след като получава зелената папка, оставена от Ребус на рецепцията. Купил беше три такива папки по трийсет и пет пенса от книжарницата за канцеларски материали на „Ребърн Плейс“, изръсил се беше лира и шейсет и пет пенса. Останалите две папки бяха в колата му, само едната от тях бе празна.

Боби Хоган живееше на Портобело Роуд и вече пътуваше към управлението: обади се да го изчакат половин час. Бил Прайд изрази съболезнования за Джак Мортън, знаел за близката им дружба.

— Само не се приближавай прекалено много до мен, Бил — отвърна Ребус. — Колкото човек е по-близо до мен, толкова по-зле се отразява това на здравето му.

От рецепция се обадиха за посетител. Слезе и застана лице в лице с Пейшънс Ейткън.

— Пейшънс?

Беше напълно облечена, но някак безразборно — човек оставаше с впечатлението, че се е обличала, тичайки към вратата.

— Чух по радиото… Не можах да заспя, пуснах го и чух съобщението за тази полицейска акция, за загинали полицаи. Не беше в апартамента си и дойдох тук.

Обгърна я с ръце и я притегли към себе си.

— Добре съм — зашепна той. — Прости ми, трябваше да ти звънна.

— Аз съм виновна… — Погледна го. — Там си бил, изписано е на лицето ти. — Той кимна. — Какво стана?

— Загубих приятел.

— Господи, Джон. — Прегърна го, притисна го към себе си. Беше все още топла от леглото, усети миризмата на шампоана, лъхаща от косата й, вдъхна аромата на парфюма й от бузите й. „Колкото по-близко са хората до мен.“ Оттегли се внимателно, целувайки я по бузата.

— Върни се да си доспиш — подкани я тихо той.

— Ела на закуска.

— Искам само да се прибера вкъщи… да дойда на себе си.

— Направи го у дома. Неделя е, няма закъде да бързаме. Можем да полежим малко повече.

— Не знам кога ще свърша тук.

Тя успя да улови погледа му.

— Не се самоизяждай, Джон. Не задържай всичко в себе си.

— Добре, докторе. — Целуна я пак леко по бузата. — А сега изчезвай.

Намери сили да й се усмихне и дори да намигне: и едното, и другото го накараха да се почувства като предател. Остана на вратата и я проследи с поглед. Когато беше с Рона, много пъти му се бе налагало да се преборва с изкушението просто да си вземе шапката и да обърне гръб веднъж завинаги на всичко и да запраши в нечия посока, независимо каква. Непосилните отговорности и ужасът на работата му, напрежението и силната нужда от свободна глътка въздух много често го бяха принуждавали да мечтае за бягство.

И сега се изкушаваше да блъсне вратата и просто да се отправи някъде — нямаше значение къде, само да не е тук, само да върши нещо друго. Но и това би било предателство. Имаше сметки за разчистване и причини да го направи. Знаеше, че Телфорд е някъде в тая сграда: в момента вероятно се консултираше с онова влечуго Чарлс Гроул и не обелваше нито дума пред когото и да било друг. Чудеше се как ли планират разпита му. Кога ще му кажат за записа? В кой момент ще го информират, че човекът, нает от него за охрана, е бил полицай? Кога ще му съобщят, че същият този човек е вече мъртвец?

Надяваше се, че ще го направят интелигентно. Надяваше се, че ще съумеят да го разклатят както трябва.

Не спираше да се пита — и не за пръв път — дали постигнатото си заслужаваше жертвите, усилията, времето. Някои ченгета гледаха на работата си като на игра, други я възприемаха като кръстоносен поход срещу Злото, а за голяма част от останалите тя беше само начин за изкарване на хляба. Запита се защо се бе обърнал към Джак Мортън. Отговори: защото искаше да включи в плана приятел, който да го държи в течение, защото смяташе, че Джак скучае и ще се зарадва на предложението; защото тактиката изискваше участие на човек извън Единбург. Причините бяха многобройни. Клейвърхаус бе запитал дали Мортън има семейство, близък, който да бъде уведомен за кончината му. И отговорът на Ребус беше: „разведен с четири деца.“

Обвиняваше ли Клейвърхаус? Какво по-лесно от това, когато колата вече се е преобърнала? От друга страна, репутацията на Клейвърхаус като интелигентно ченге беше създадена преди снощното кръвопролитие. А той се провали… сгромоляса се напълно.

Заледени пътища, трябваше да осигурят затварянето на портала. Избутването на блокиращите коли с конските сили само на един камион не беше проблем.

Снайперисти в сградата — превъзходно в затвореното пространство на двора, но не успяха да задържат там камиона и те се оказаха изцяло излишни.

Въоръжени полицаи зад камиона — риск от кръстосан огън.

Клейвърхаус трябваше да ги накара да изгасят двигателя или — още по-добра идея — да изчака, докато те сами го изгасят, и тогава да обяви присъствието си.

Джак Мортън трябваше да застане зад прикритие и да държи главата си ниско долу.

А Ребус трябваше да го предупреди.

Но викът му щеше да насочи вниманието на въоръжените бандити към него самия. Страх — това ли беше основното му чувство в този критичен момент? Простичък човешки страх. Като преди кървавата баня в оня бар в Белфаст, когато не посмя да се обади, за да не си навлече гнева на Робота-подлец, страх от приклада на автомат, вдигнат срещу него. Може би тази беше причината — никакво „може би“, точно тази е била причината — която обясняваше властта на Линц над него. Защото ако Ребус беше тогава във Вилфранш, пиян от неуспех, обзет от мечта за победа… ако беше войник от ротата на Линц там, обикновен раболепен лакей с автомат, наелектризиран от расизъм и загуба на приятели… кой би могъл да каже какво би направил?

— Господи, Джон, откога висиш тук?

Боби Хоган докосваше лицето му, опитваше се да измъкне папката от вкочанените му пръсти.

— Превърнал си се в къс лед! Хайде да се прибираме.

— Не ми е студено — прошепна Ребус. И сигурно бе така, как иначе да се обясни потта, която се стичаше по гърба и челото му? Как иначе да се обясни защо започна да трепери едва когато Боб Хоган го въведе в отопления коридор?

* * *

Хоган изля две големи чаши силно подсладен чай в гърлото си, без да му мигне окото. Управлението все още бръмчеше възбудено след нощния екшън по американски: шокът се преплиташе с всевъзможни слухове и теории. Ребус обясни действителното положение на Хоган.

— Ако никой не проговори, ще се наложи да пуснат Телфорд.

— А записа?

— Ще го задържат за друго време… ако са хитри.

— Кои го разпитват?

Ребус сви рамене.

— Самият Фермер Уотсън, поне според последната информация. Изглежда е започнал в двойка с Бил Прайд, но после зърнах Прайд в коридора, така че или почиват, или са се разменили.

Хоган поклати глава.

— Дяволска работа!

Ребус се втренчи в чашата чай пред него.

— Мразя захарта.

— Изпи първата чаша, без да ти мигне окото.

— Така ли? — Той отпи глътка и се сгърчи от отвращение.

— Между другото, какви ги вършеше навън, по дяволите?

— Връщах се към живота.

— Май обратното изглежда по-вероятно. — Хоган приглади непослушен кичур. — Посети ме човек на име Харис.

— Какво ще правиш?

Хоган сви рамене.

— Вероятно ще се направя на разсеян.

Ребус го изгледа втренчено.

— Възможно е да не се наложи.