Иън Ранкин
Врагът на моя враг (19)

16.

В едната съседна къща живееше семейство на художничка, а в другата — на пенсиониран адвокат. Чистачката на художничката, Ела Форгън, живееше на улица „Ийст Клеърмънт“. Взеха телефонния й номер.

Всички бяха стреснати и ужасени от новината за насилствената смърт на Линц, всички обрисуваха с много добри думи тихия, внимателен съсед. Всяка година си разменяли коледни картички, а през юли — покани за малък следобеден коктейл. Но никой не знаеше със сигурност кога Линц си е бил вкъщи и кога — не. През почивните дни обикновено пътувал и уведомявал само госпожа Форгън. Посетители имал рядко (или рядко са ги забелязвали, което съвсем не беше едно и също).

— Какви? Мъже? Жени? Всякакви? — попита Ребус.

— Най-различни — отговори художничката, внимателно премервайки думите си. — Всъщност за него знаехме твърде малко, въпреки че бяхме съседи повече от двайсет години.

Ето го отчуждението, характерно за хората от големия град — особено за заможните. Богатството не се излагаше на показ, блясъкът и спокойствието на осигурения луксозен живот се криеха зад тишината на дебели, неми стени.

На стълбището Ребус и Хоган проведоха кратко съвещание.

— Аз ще позвъня на госпожа Форгън и ще се опитам да уредя среща, по възможност тук — заяви Хоган, поглеждайки към входната врата на Линц.

— Питам се откъде ли е намерил парите за тази хубава къща — подхвърли замислено Ребус.

— Е, тук вече ще падне голямо ровене.

Ребус кимна.

— Смятам да започна с адвоката. А какво ще правим с адресника? Заслужава ли си да търсим тайнствените посетители?

— Как да разбере човек, докато не ги намери и говори с тях? — отвърна уморено Хоган, вторачен в околния пейзаж.

— Ще трябва да се проследят и телефонните сметки — добави Ребус. — Не се знае дали от тоя храст ще изскочи заек, но сме длъжни да опитаме.

Хоган кимна.

— И не забравяй да ми дадеш копие от записките си. Имаш ли и други задължения?

— Боби, ако времето беше пари, досега да съм задлъжнял на всички кредитори в града.

* * *

По мобифона се обади началничката на Сами, Мей Кръмли.

— Вече мислех, че сте ме забравила — започна Ребус.

— Само бях прецизна и методична, инспекторе. Очаквахте от мен точно това, нали? — Ребус спря на червен светофар. — Посетих Сами. Има ли някакви развития?

— Не може да се каже. Говорихте с клиентите й, така ли?

— Точно така. Всички до един са дълбоко огорчени и изненадани. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам.

— Защо смятате, че ще се разочаровам?

— Сами е в добри отношения с тях и никой не й желае злото.

— А какво ще кажете за някой, отказал да общува с нея?

Кръмли се поколеба:

— Имаше такъв… подхвърлят му, че баща й е полицейски инспектор и той отказва контакти с нея.

— Името му?

— Не е той.

— Защо?

— Самоуби се. Казваше се Гевин Тей. Продаваше сладолед с фургон.

Ребус й благодари за обаждането и затвори. Ако някой се бе опитал да убие Сами, възникваше въпросът: „Защо?“ Ребус разследваше случая Линц; Нед Фарлоу вървеше по следите му. Ребус на два пъти се бе изправял срещу Телфорд; Нед пишеше книга за организираната престъпност. А Кандис? Възможно ли е да е изпуснала нещо пред Сами… нещо, което би представлявало заплаха за Телфорд или дори за господин Розовия? Само предположения и нищо повече. Ясно беше едно: Томи Телфорд държеше палмата на първенството в този списък — при това той бе не само най-вероятният, но и най-жестокият главорез от всички изброени. Поне така го възприемаше Ребус сега. Спомни си първата им среща и същността на казаното тогава от младия гангстер: „Ето я сладостта на играта. Претърпиш ли крах, винаги можеш да започнеш отново. В действителния живот не е така лесно.“ По онова време това бе прозвучало като самохвалство — представление за обкръжението от мутри. Сега обаче от тези думи се надигаше страховитата сянка на реалната заплаха.

А ето ти го сега и господин Сладкият, свързващ Сами с Телфорд.

Сладкият беше работил пред клубовете на Телфорд; същият господин беше отблъснал Сами. Налагаше се разговор с вдовицата.

Имаше само един проблем. Розовият беше дал да се разбере, че Кандис ще пострада, ако не оставят Телфорд на мира. Ребус почти непрекъснато мислеше за Кандис — откъсната от дом и отечество, потребявана и обиждана, самонаказваща се с напразна надежда за спасение, притискаща се отчаяно в краката на един чужденец. В ушите му прозвучаха отново думите на Леви: „Може ли изминалото време да заличи отговорността?“ Справедливостта беше нещо висше и благородно, но отмъщението… отмъщението бе могъщо чувство, много по-силно от абстрактното понятие за справедливост. Запита се дали Сами ще пожелае да си отмъсти. Най-вероятно — не. Тя вероятно би поискала от него да помогне на Кандис, което означаваше отстъпление пред Телфорд. Ребус се съмняваше, че ще успее да се насили за такова нещо.

А сега на преден план изскочи и убийството на Линц — вярно, на пръв поглед несвързано с трагичния случай на Сами, но отекващо многозначително в далечината.

— Никога не съм се чувствал наясно с миналото — беше казал веднъж Линц. Странно, Ребус възприемаше по същия начин настоящето.

Джоан Тей живееше в Колинтън. Нова къща-близнак с три спални и нова кола шевролет „Меркюри“, паркирана на входната алея.

— Прекалено голяма е за мен — обясни тя. — Ще се наложи да я продам.

Не стана ясно какво точно имаше предвид — къщата или колата. Ребус отклони поканата за чай и се настани на един от столовете във претъпканата всекидневна: всяка плоска повърхност бе заета с разни джунджурийки. Джоан беше все още в траур: черна пола и блуза, тъмни сенки под очите. Разпитвал я беше в началото на следствието.

— Още не мога да разбера защо го направи — въздъхна тя. Не искаше да признае — да допусне дори! — че смъртта на съпруга й може и да не е самоубийство.

Но и патологът, и съдебно-медицинската експертиза бяха поставили версията за самоубийство под силно съмнение.

— Чували ли сте за човек на име Томи Телфорд?

— Не беше ли собственик на нощен клуб? Гевин ме е водил веднъж там.

— Гевин го е познавал, така ли?

— Така излиза.

Нямаше място за съмнение: господин Сладкият нямаше да посмее да разположи количката си с хот-дог или фургона със сладолед пред владенията на Телфорд без разрешение. А последното положително бе свързано с някакъв род заплащане. Процент от печалбата… или услуга.

— Разбирам, че последната седмица от живота си Гевин е бил много зает — продължи Ребус.

— Работеше денонощно.

— И денем, и нощем ли? — Тя кимна. — Времето беше отвратително оная последна седмица.

— Знам. Дърво и камък се пукат от студ навън или пороен дъжд вали, а той продава сладолед! Питала съм го: „Къде ще намериш достатъчно луди да купуват сладолед в такова време?“ Но кой да ме чуе? Висеше с часове навън.

Ребус се размърда в стола си.

— Споменавал ли е за организацията за подпомагане на бивши затворници, госпожо Тей?

— Някаква жена го посети… рижа такава.

— Мей Кръмли?

Тя сви рамене, вторачена в мигащата светлина на изкуствения огън в камината. После отново му предложи чай. Ребус поклати отрицателно глава и си тръгна. На излизане почука с пръст по две от фигурките.

* * *

По коридорите на болницата цареше спокойствие. В стаята на Сами бяха вкарали второ легло: жена на средна възраст с бинтована глава. Ръцете й лежаха върху завивката, на едната й китка беше прикрепен бял номер. Свързана бе с някаква сложна апаратура.

До леглото на Сами седяха две жени: Рона и Пейшънс Ейткън. Не бе виждал Пейшънс от векове. Двете жени разговаряха шепнешком, доближили глави, но замълчаха веднага щом влезе. Придърпа свободен стол до Пейшънс и седна. Тя протегна ръка и стисна топло неговата.

— Здравей, Джон.

Усмихна й се и запита Рона:

— Как е тя?

— Специалистът твърди, че последните резултати са много обнадеждаващи.

— Какво означава това?

— Има мозъчна активност. Не е в дълбока кома.

— Това само негово мнение ли е?

— Сами ще се оправи, Джон.

Очите й бяха зачервени, стискаше в ръка носна кърпичка.

— Чудесно. За кой доктор говорим?

— Доктор Стафорд. Току-що се е завърнал от отпуска.

— Не мога да запомня всички тук — потърка чело той.

— Вижте — обади се Пейшънс, поглеждайки часовника си, — наистина трябва да тръгвам. Вие двамата имате достатъчно…

— Постой — възпря я Ребус.

— Закъснявам за среща. — Стана. — Радвам се, че се запознахме, Рона.

— Благодаря, Пейшънс. — Стиснаха ръце с известна неловкост, но в следващия миг и Рона се изправи, двете жени се прегърнаха и неловкостта изчезна. — Благодаря ти, че дойде.

Пейшънс се обърна към Ребус. Кожата й като че ли излъчваше мека светлина. Ухаеше на любимия си парфюм, но бе сменила прическата си. „Изглежда чудесно“ — помисли той.

— И аз ти благодаря — обади се Ребус.

— Тя е на път да се оправи, Джон. — Пейшънс взе ръката му в своята, наклони се към него и го целуна леко по бузата. Рона ги гледаше.

— Джон — предложи тя, — изпрати Пейшънс до изхода.

— Не, няма нужда.

— Ще те изпратя — прекъсна я Ребус.

Двамата излязоха от стаята заедно и мълчаливо заслизаха по стълбата. Първа заговори Пейшънс:

— Чудесна е, нали?

— Рона ли?

— Да.

Ребус се замисли за малко.

— Страхотна е. Виждала ли си любовника й?

— Върнал се е в Лондон. Аз… предложих й да се премести при мен. Тези хотели са…

— Добра идея — прекъсна я той с уморена усмивка. — Ако поканиш и брат ми, комплектът става пълен.

Пейшънс се усмихна смутено.

— Изглежда, като че ли нарочно ви събирам…

— Покровителка на нещастни фамилии.

Тя се обърна към него и докосна рамото му. Стояха пред главния вход на болницата.

— Джон, искрено съжалявам за случилото се със Сами… Ако има нужда от нещо, само кажи.

— Да, разбира се… Благодаря, Пейшънс.

Тя поклати глава.

— Ти предпочиташ да се гърчиш в самота, Джон. И да умираш, няма да потропаш за помощ, където и да било. Чакаш другите сами да се сетят. — Тя въздъхна. — Не мога да повярвам, че го казвам, но ти наистина ми липсваш. Вероятно заради това поканих Сами у дома. След като не можех да съм с теб, исках поне да съм с някой твой близък. Боже мой, какви ги говоря. Тук му е мястото да заявиш надуто, че не ме заслужаваш. Ще го кажеш ли?

— Познаваш сценария, браво. — Отдръпна се малко от нея, за да може да я погледне в лицето. — И ти ми липсваш, Пейшънс — призна простичко той.

Всички ония нощи пред плота в бара или на стария фотьойл вкъщи, дългите безцелни нощни пътувания, за да заглуши чувството на безпокойство. Пускаше едновременно телевизора и уредбата, но апартаментът му пак оставаше мъчително празен. Опитваше се да чете книги, но на десетата страница се беше улавял, че не помни нищо от прочетеното. Стоеше до прозореца в тъмното си жилище, взрян в прозорците оттатък улицата, опитвайки се безуспешно да си представи спокойния живот зад тях.

Защото не беше с нея.

Прегърнаха се мълчаливо и останаха така няколко мига.

— Ще закъснееш — промълви той.

— Господи, Джон, какво ще правим?

— Да опитаме ли пак?

— Звучи като начало на нещо.

— Довечера в девет при Марио? — Пейшънс кимна и те отново сляха устни. На сбогуване стисна силно ръката й. Тя не откъсна поглед от него, докато излизаше.

Емерсън, Лейк и Палмър: „Ти все още разпалваш жаравата у мен“.

Ребус се върна леко замаян в стаята на Сами. Но това не бе вече „стаята на Сами“. Сега там имаше и друга пациентка. Уведомиха го, че поради недостиг на стаи и съкращения това се случвало от време на време. Жената дишаше тежко: или още в упойка, или в безсъзнание. Ребус седна на стола на Пейшънс.

— Имам съобщение за теб от доктор Морисън — обади се Рона.

— Как изглежда в домашна обстановка?

— Нямам понятие. Иска си фланелката.

Оня таласъм с косата… Ребус взе плюшеното мече Па Брун и несъзнателно го запрехвърля в ръце. Мълчаха, докато Рона не се раздвижи на стола си.

— Пейшънс е наистина чудесна.

— Добре си побъбрихте, нали? — Изчака я да кимне и добави: — Обясни ли й какъв прекрасен съпруг бях?

— Луд си, ако я зарежеш.

— Здравият разум никога не се е числил към достойнствата ми.

— Навремето разпознаваше стойностното нещо, щом го видеше.

— Бедата е, че никога не го виждам, когато се погледна в огледалото.

— Какво виждаш там?

Задържа за миг погледа й.

— Най-често едно голямо нищо.

* * *

По-късно си позволиха малка почивка и се отправиха към колата.

— Знаеш ли? Мисля, че я загубих. — Рона въздъхна някак примирено.

— За какво говориш?

— За Сами. Загубих я. Тя се върна тук — върна се при теб.

— Виждаме се много рядко, Рона.

— Но тя е тук, в Единбург. Нима не разбираш? Тя има нужда от теб, не от мен. — Ръцете й затърсиха кърпичка. Стоеше до нея и напразно търсеше думи на утеха. Всяка дума на съчувствие му изглеждаше пуста и лишена от съдържание, още едно изтъркано клише. Докосна шията й отзад, разтри я. Тя отпусна глава и не се отдръпна. Масаж за отпускане: често го правеха в началото… Към края вече не бе намирал време дори за просто ръкостискане.

— Не зная защо Сами се върна тук, Рона — промълви той. — Но не мисля, че става въпрос за бягство, и не смятам, че решението й да дойде тук има нещо общо с мен.

Край тях притичаха няколко сестри с професионално угрижен израз.

— Трябва да се връщам. — Рона прокара ръка по лицето си, нахлузваше пак маската на фалшиво спокойствие.

Ребус я придружи до стаята. Целуна нежно Сами и усети топлия й дъх на бузата си.

— Събуди се, Сами — примоли й се той. — Не можеш да стоиш вечно в леглото. Хайде, време е за ставане!

Никаква реакция, никакво потрепване. Погълната от чужд, неведом свят, Сами не го чуваше.

Обърна се и излезе от стаята, навел отчаяно глава.