Иън Ранкин
Врагът на моя враг (2)

1.

Ребус целуна дъщеря си.

— Наистина ли не искаш да те закарам?

Саманта поклати глава.

— Трябва да се поразтъпча и да разкарам тая пица.

Ребус пъхна ръце в джобовете си, напипа сгънати банкноти под носната кърпа. Дали да не й предложи малко пари — бащите май го правеха редовно. Но тя само ще се изсмее, знаеше го. Беше независима млада жена на двайсет и четири години — нямаше нужда от жеста и със сигурност не би приела парите. Тя дори се беше опитала да плати пицата, понеже била изяла половината, а той — само парче. Останалото беше в кутията под мишницата й.

— Довиждане, татенце. — Целуна го по бузата.

— А другата седмица?

— Ще ти звънна. Какво ще кажеш, да се съберем ли тримата? — Имаше предвид Нед Фарлоу, приятеля си. Сами говореше, вървейки назад. Последно махване с ръка и му обърна гръб. Закрачи уверено напред, завъртя глава надясно, после наляво, търсейки кратка пролука във вечерното движение, после пресече със същата целеустременост, без да се обръща назад. Но на отсрещния тротоар все пак се обърна и му махна жизнерадостно още един път. В нея едва не се сблъска младеж, вторачен в тротоара: от ушите му се точеха черните тънки проводници, свързани с касетофончето в джоба му. „Глупак! Обърни се и я погледни! — заповяда му мислено Ребус. — Не е ли невероятна?“ Но младежът влачеше крака по тротоара, без да отчете сияйното присъствие на младата жена.

А после Сами зави и изчезна от погледа му. Сега вече Ребус можеше само да си я представя: и той я виждаше да намества кутията с остатъка от пицата под мишница, да крачи с поглед, отправен твърдо напред; да докосва механично с палец дясното си ухо, което напоследък бе пробила за трети път. Знаеше, че носът й ще потрепва, ако мисли за нещо смешно. Знаеше, че ако поиска да се концентрира, може би ще захапе ъгълчето на ревера си. Знаеше още, че носи гривна от заплетени кожени ивички, три сребърни пръстена, евтин часовник с пластмасова каишка и тъмен циферблат. Знаеше, че кестенявата й коса не е боядисана. Знаеше, че отива на тържество в чест на Гай Фокс^[1], но не възнамерява да стои дълго.

Но истината беше, че не я познаваше, както му се искаше, и затова настояваше за тези съвместни вечери. Организирането им беше трудна работа: променяха се дати, отлагаха се в последната минута — понякога причината беше у нея, понякога — у него. Дори и тази вечер трябваше да бъде на друго място. Прекара механично пръсти по предницата на сакото си, опипа бомбичката във вътрешния джоб. После погледна часовника си и установи, че е почти девет. Можеше да ползва колата или да върви — не беше много далеко.

Гласува в полза на колата.

Закрачи из Единбург в нощта на фойерверките, вятърът търкаляше по тротоарите листа, обагрени с многоцветието на есента. Много скоро вече ще се наложи да стърже скреж от предните стъкла на „Сааба“ и ще усеща единбургската зима да стяга в леден обръч бъбреците му. Тя като че ли превземаше първо южната част на града, оставяйки северната за десерт.

След кратка (наказателна) командировка в Крейгмилър го бяха върнали отново в Сейнт Ленард. Трябваше да се отправи в тази посока — все пак още се водеше на смяна, — но плановете му бяха други. На път към колата си мина край три кръчми: бъбрене над бар-плота, цигари и смях, воня на алкохол, горещина — познаваше кръчмарската атмосфера по-добре от собствената си дъщеря. Две от трите кръчми се надуваха с „портиер“. Напоследък вече май не им викаха „горили“. Наричаха ги портиери или „мениджъри на входа“ — едри мъже без задръжки с обръснати глави. Единият беше с шотландска носия, униформен гол череп и смръщено лице с безброй белези от рани. Май се казваше Уоти или Уоли. Собственост на Телфорд. Може би всички бяха негова собственост. Пет думи на стената: „НЯМА ЛИ КОЙ ДА ПОМОГНЕ?“ Отчаяният им писък кънтеше неспирно над града, но кой го чуваше?

* * *

Ребус паркира на ъгъла до „Флинт Стрийт“ и се присъедини към братството на унилите пешеходци. Улицата се осветяваше само от рекламите на кафенетата и нощните локали. Имаше стълб с лампа, но счупена. От полицията бяха помолили общината да не бърза да заменя счупените улични лампи — тъмнината улесняваше работата им. Само някои от прозорците на жилищните блокове наоколо пръскаха бледа светлина. До бордюра бяха паркирани няколко коли, но само в едната имаше хора. Ребус отвори задната врата и се настани на свободното място отзад.

На предната седалка седяха мъж и жена, отчаяни и вкочанени на вид: детектив-полицай Сайобан Кларк, бивша колежка от Сейнт Ленард, но повишена наскоро и преместена в Националния отдел за разследване на криминални престъпления, и детектив-сержант Клейвърхаус от същия отдел. Двамата бяха част от екип, натоварен с двайсет и четири часово наблюдение на Томи Телфорд. Отпуснатите им рамене и бледи лица разкриваха не само отегчение, но и пълната убеденост, че наливат вода в каца без дъно.

Усилията им бяха напразни, защото Телфорд владееше улицата. Никой не паркираше тук, без той да знае кой е и защо го прави. Останалите две коли до тяхната бяха „Рейндж Ровъри“ и принадлежаха на бандата му. Всички други марки коли се набиваха на очи от пръв поглед. Отделът на Клейвърхаус и Сайобан имаше специален микробус, приспособен за този тип наблюдения, но той не можеше да се използва на „Флинт Стрийт“. Всеки микробус, паркиран тук по-дълго от пет минути, се оглеждаше внимателно от двама биячи на Телфорд, обучени да бъдат едновременно учтиви и заплашителни.

— Наблюдение под прикритие — виж ми окото! — изръмжа Клейвърхаус. — Нито сме под прикритие, нито има нещо за наблюдаване. — Разкъса със зъби крещящо оцветената опаковка на шоколадова вафла и кавалерски предложи първата хапка на Сайобан, но тя отказа.

— Жалко за онези апартаменти там — въздъхна тя, взирайки се през предното стъкло. — Съвършени са за нашата цел.

— Като се изключи фактът, че до един са собственост на Телфорд — парира я Клейвърхаус.

— Няма ли поне един свободен? — запита Ребус. Престоял бе в колата не повече от минута, а пръстите на краката му вече се бяха вкочанили.

— Има няколко празни — отговори Сайобан. — Телфорд ги ползва за складове.

— Но никой не може да мине незабелязано през главния вход — допълни Клейвърхаус. — Пробвахме с инкасатори и водопроводчици.

— Кой се направи на водопроводчик?

— Ормистън. Защо?

Ребус сви рамене.

— Кранът в банята ми трябва да се ремонтира.

Клейвърхаус се усмихна. Той беше висок и слаб, с големи черни кръгове под очите и оредяваща руса коса. Другите често го подценяваха заради бавните му движения и говор. Но някои от тях понякога откриваха, че прякорът му Свирепия Клейвърхаус беше напълно заслужен.

Кларк погледна часовника си.

— Още деветдесет минути до смяната.

— Бихте могли да позатоплите малко — подхвърли Ребус. Клейвърхаус се обърна към него.

— Кажи го на нея. Не разрешава.

— Но защо? — Ребус зърна ухилената физиономия на Кларк в огледалото за задно виждане.

— Защото трябва да се пусне двигателят — заобяснява Клейвърхаус, — а да го правиш, когато не отиваш никъде, означавало прахосване на енергия плюс глобално затопляне или нещо такова.

— Точно така е — потвърди Кларк.

Ребус намигна на отражението й в огледалото. Изглежда, Клейвърхаус я одобряваше, а това означаваше приемане и одобрение от целия екип във Фетс. Ребус Самотникът й завиждаше за рядко срещания талант да се слива бързо с обкръжението.

— С отопление или без, всичките ни усилия отиват на вятъра — продължаваше да се жалва Клейвърхаус. — Онова леке знае, че сме тук. Микробусът беше разобличен само за двайсетина минути, играта с водопроводчиците изгърмя като спукан балон, преди Ормистън да прекрачи прага — и ето ни сега тук, единствените живи души на цялата улица. Незабележими сме като двойка улични клоуни!

— Видимо присъствие като възпиране — подхвърли Ребус.

— Е, няма що! Още няколко нощи видимо присъствие и наш Томи ще стане благочестив и ще поеме по правата пътека. — Клейвърхаус се опита да се намести по-удобно. — Нещо ново за Кандис?

И Сами бе запитала за същото. Ребус поклати глава.

— Все още ли смяташ, че е отвлечена от Таравич? Не допускаш бягство, така ли?

Ребус изсумтя.

— Само защото ти се иска те да са в дъното на станалото, още не означава, че е точно така. Съветвам те да го оставиш на нас. Забрави за нея. Достатъчно си ангажиран с нещата около Адолф.

— Не ми напомняй.

— Успя ли да намериш Колхун?

— Излязъл е внезапно в отпуска. На офиса му е лепната медицинска бележка.

— Според мен справихме се с него.

Ребус осъзна, че гали механично вътрешния джоб на сакото си.

— Сега Телфорд в заведението ли е?

— Влезе преди час — отговори Кларк. — Отзад има личен офис. Освен това той като че ли си пада по карането на мотоциклет-симулатор.

— Трябва да внедрим някого в това заведение — обади се Клейвърхаус. — Или това, или подслушвателни устройства.

— Чуваш ли се? Не можахме да вкараме дори водопроводчик, ти говориш за човек, снабден с шепа радиомикрофони!

— Едва ли ще успеем да направим нещо по-лошо — изкоментира Клейвърхаус, включи радиото и затърси станция с музика.

— Само не кънтри и уестърни — застена Кларк.

Ребус се вторачи в заведението на Телфорд. То беше добре осветено, долната половина на прозореца бе покрита с мрежесто перде, а на горната се кипреха думите: „Тлъсти хапки за дребни суми“. Там бе залепено и менюто, а на тротоара отвън имаше табло за сандвичите и работните часове: от 6:30 сутринта до 8:30 вечерта. Заведението работеше вече час след оповестеното време за затваряне.

— Как е с разрешителните?

— Има адвокати — отвърна Кларк.

— Това е първото, което пробвахме — допълни Клейвърхаус.

— Подал е молба за разрешение да работи в късните часове. Да виждаш оплакващи се съседи наоколо?

— Харесвате ми — въздъхна Ребус, — а още повече ми допадат сладките приказки с вас, но…

— Край на връзката, а? — подхвърли Кларк. Запазила бе чувството си за хумор, но Ребус виждаше колко е уморена. Нередовен сън, тяло, измъчено от студа и потискащата скука от наблюдение, което знаеш, че ще те отведе най-много до под кривата круша. А като капак на всичко се налагаше да партнира на Клейвърхаус: никакъв запас от интересни истории и непрекъснато напомняне, че трябва да правят всичко „правилно“, тоест според предписанията.

— Направи ни една услуга — обади се Клейвърхаус.

— Казвай.

— Срещу „Одеон“ има магазинче за пържени картофки.

— Какво искаш?

— Едно пакетче.

— А ти, Сайобан?

— Минерална вода.

— Джон, помоли ги между другото за бутилка гореща вода — добави Клейвърхаус, докато Ребус се изнизваше от колата.

В този миг на улицата се появи кола, която закова спирачки с непоносимо скърцане точно пред входа на заведението. Задната врата към бордюра се отвори, в следващия миг тя изфуча и изчезна с все още отворена врата. На тротоара сега имаше нещо гърчещо се и пълзящо, което май се опитваше да се изправи на крака.

— Последвайте ги! — изкрещя Ребус. Клейвърхаус вече бе запалил двигателя и рязко потегли на първа, а Кларк грабна радиото. Изхвърленият на тротоара успя да се изправи на крака, докато Ребус пресичаше улицата. Подпря се с ръка на витрината на кафенето, притиснал другата към главата си. Нещастникът, изглежда, усети присъствието на Ребус и се заклати срещу него.

— Господи! — закрещя той. — Помогни ми! — Падна пак на колене с ръце, гърчещи се над скалпа му, и лице, обляно в кръв. Ребус коленичи пред него.

— Ще извикаме „Бърза помощ“ — зауспокоява го той. Зад прозореца на кафенето се бе насъбрала тълпа. Вратата се отвори и двама младежи застанаха на прага като зрители на уличен театър. Ребус ги разпозна веднага: Кени Хустън и Хубавеца. — Не висете там като прани гащи, направете нещо! — изкрещя им той. Хустън погледна Хубавеца, но последният не помръдна. Ребус извика „Бърза помощ“ по мобифона си, без да снема поглед от Хубавеца: черна къдрава коса, туш за очи. Черно кожено яке, черно поло, черни джинси. Стоунс: „Боядисай го в черно“. Но лицето му бе тебеширенобяло като напудрено. Ребус се приближи до вратата. Зад него се понесе вой на болка, отлетя нагоре, отекна в смълчаното нощно небе.

— Не го познаваме — заяви Хубавецът.

— Не съм питал познавате ли го или не, помолих за помощ.

Хубавецът дори не мигна.

— Не чувам вълшебната думичка.

Ребус приближи заплашително лице към неговото. Хубавецът се захили, кимна на Хустън и той отиде за кърпи.

По-голяма част от клиентите се върнаха по масите. Един от тях се взираше в кървавия отпечатък върху стъклото. Ребус зърна друга група на прага на стая в дъното на заведението с централна фигура Томи Телфорд: висок мъж с изправени рамене, сега предизвикателно разкрачен. Изглеждаше почти като войник преди атака.

— Смятах, че се грижиш за момчетата си, Томи! — извика му Ребус.

Телфорд погледна право през него, после се обърна, върна се в стаята и вратата се захлопна зад гърба му. Нов порой писъци зацепиха въздуха. Ребус грабна кърпите от Хустън и изтича към нещастника. Той пак се беше изправил на крака и размахваше ръце като боксьор в глуха защита.

— Смъкни ги за секунда. — Човекът ги отлепи от сплъстената коса и Ребус видя част от скалпа му да си вдига заедно с тях, сякаш бе прикрепен към черепа му с ластик. Тънка струя кръв удари Ребус в лицето. Той се обърна и тя улучи ухото му, после врата. Заслепен, той успя все пак да метне една от кърпите върху главата на нещастника. — Дръж я така. — Улови ръцете му и ги натисна върху кърпата. Силни предни фарове: полицейска кола без номер. Клейвърхаус бе смъкнал стъклото до него.

— Изпуснах ги в Козуейсайд. Сигурно открадната кола. Ще я изоставят при първа възможност.

— Трябва да го откараме в „Бърза помощ“. — Ребус отвори задната врата. Кларк беше намерила кутия с книжни носни кърпи и бързо изтегли няколко.

— Едва ли ще му помогнат — поклати глава Ребус, когато му ги подаде.

— За тебе са — уточни тя.